Заминавам за Израел.

Това каза мама. Не подложи решението на семейно обсъждане, просто ни го съобщи:

„Заминавам да си търся работа в Тел Авив.”

Татко беше сломен. За миг се смали, премигна смутено и посегна към кутията с цигари. Опитах се да протестирам – печелех достатъчно, крайно време беше аз да помагам на родителите си, не те на мен. А и заедно, един до друг, мама и татко бяха опора и своеобразна гаранция за свободата ми.

Но мама вече бе купила билета до Тел Авив. Беше от изчезващия тип жени, за които е изключително важно да се чувстват полезни. Когато я пенсионираха – на 55, при първата пенсионна реформа на демокрацията, тя помръкна и загуби тонус. Изглеждаше някак засрамена. Стоенето пред телевизора и клюкарстването с приятелки не се вписваше в разбирането ѝ за житейския смисъл.

Изкара вкъщи няколко месеца и отлетя в Израел.

Това се случи малко след като простреляха ангела. Над нашата улица „Радост” се намира някогашната вила на габровския фабрикант Пенчо Семов. В началото на миналия век той загубил солидно количество акции на Суецкия канал, но не се отчаял. „Като не ми върви с параходите в чуждите води, ще си направя един в нашия Балкан", казал. И издигнал сред боровете и дъбовете пететажна вила във формата на кораб. Под вилата, в подножието на хълма, построил и къща. Покривът ѝ беше увенчан със скулптурна композиция, изобразяваща ангел, прегърнал старец и старица. Удивително красивата сграда бе изоставена през годините на прехода и буквално умря пред очите ни - подпалиха я, изтърбушиха я, изтръгнаха всичко, което можеше да бъде откраднато. Само ангелът остана недокоснат.

Очите на мама се насълзяваха винаги, когато минеше покрай къщата. Не помня кога за първи път я чух да казва: „Трябва да я спасим...”

Бяха години на безработица и банкови фалити. Когато заводите в градчето започнаха масово да затварят, се пусна слух, че в статуята над къщата на Пенчо Семов има скрито злато. И една нощ ангелът беше прострелян. В гръб. Кой и как се е добрал толкова високо и дали е успял да измъкне съкровище през зейналата във врата на ангела рана, така и не се разбра.

Но нещо в мама се пречупи. Да простреляш ангел – това не можа да преглътне.

Истинска загадка е как на малката ни уличка „Радост” се беше разчуло, че в Израел търсят жени за гледане на възрастни хора. Евреите в родния ми град винаги са се броели на пръсти. Еврейската мечта обаче размъти умовете на будните габровки и мъжете и децата им трябваше да се примирят.

Мама остана четири години в Тел Авив. Чистеше домовете на няколко семейства и полагаше денонощни грижи за Шушана - полска еврейка, интелигентна и властна. Наричаше гурбетчийството си в Израел мисия. Раздели мисията на два етапа: спестяване за апартамент, който да ми подари, и за реставрация на градската къща на Пенчо Семов.

Още с пристигането си в Тел Авив мама чула за работодателка, която всички напускали, защото държала хладилника си почти празен. Хранела се главно с варени картофи и хляб – останало ѝ навик от детството. Безплатното ядене е съществена добавена стойност към заплатите на гурбетчийките, наети за гледане на възрастни дами. Но мама беше над тези неща. „Какво пък, човек може да изкара и с по-малко храна”, казала си и почукала на вратата на Шушана. За разлика от хладилника, домът ѝ бил препълнен с всевъзможни вещи – снимки, албуми, картини, книги, сувенири. „Докато ги бършеш от прах, времето минава неусетно”, пишеше в писмата си мама. От снимките по стените се усмихвала Шушана – изящна красавица на фона на Париж, където е минала младостта ѝ. На няколко фотографии била в прегръдките на Жерар Филип. „Представяш ли си – говорела сякаш на себе си, - самият Жерар Филип е коленичел пред тези немощни крака и е молил за танц.”

Артритът приковал Шушана към леглото. Едва се движела, но когато внуците я посещавали, обличала елегантна бледожълта рокля, а фризьорка оформяла оредялата ѝ коса в стилен кок.

Шушана се привързала към мама и ѝ поверила грижите за най-скъпото си същество – старата болонка Ева. Когато Ева грохнала съвсем и ослепяла, намирала сили единствено да припълзи от хола до мамината спалня, за да се изпишка там. Да не цапа покоите на стопанката. Толкова я обичала.

Това е обичта – да не си никога в тежест на тези, на които държиш, обобщаваше мама.

В писмата си споделяше, че има дни, в които е съвсем без настроение, не вижда смисъл в нищо и работата ѝ не върви, Но „такива дни имаш и ти в България, нали, мила дъще”. „Понякога не мога да заспя от мисли за баща ти – как я кара, храни ли се добре. Мисля, притеснявам се, но накрая си казвам: Не е малък, в живота всеки трябва да се оправя сам”, пишеше мама.

Мисля, че тя нямаше да се върне толкова скоро, ако не ѝ бях скроила номер. Родих едно след друго две деца и подмених мисията ѝ – за българската баба дундуркането на внуците е първостепенен дълг. Вече нямаше накъде. Дотогава все намираше оправдания да остане още малко там. Беше ми купила мечтания апартамент, но трябват още пари за реставрацията на къщата, казваше, а и нещо за старини да заделим.

Татко не похарчи и цент от парите на мама, ако не броим обезболяващите инжекции в последните му дни. Той беше горд човек. „Ако ще ме хранят жена ми и дъщеря ми, мен по-добре да ме няма”, казваше. Почина от рак два месеца след 66-ия си рожден ден и осем месеца след като мама се върна от Израел. Пренесе се на некролога под короната на стария дъб на улица „Радост”.

„Животът е едно преминаване от балкона до некролозите по дърветата.”

Така каза мама.

Тя живя девет години след Израел. Толкова, колкото да види краха на мисията-мечта: смъртта на татко, събарянето на къщата на Пенчо Семов и „затвора” в новото ми жилище. По ирония на съдбата апартаментът, купен със спестените заплати от Шушана, беше най-обсебващият от всичките ни домове. В стара софийска сграда, той сякаш бе чакал някой, който да го обгрижи. Вкара ни в смазващия ритъм на ремонти, течащи покриви, спукани тръби и взаимоотношения със странни съседи. Той беше нашата българска Шушана – изсмукваше силите ни, ангажираше всяка свободна минута.

Парите, заделени от мама за реставриране на къщата на Пенчо Семов, така и не влязоха в употреба. Докато тя работеше в Израел, сградата беше оглозгана до основи. Разграбиха тухлите, керемидите, гредите. Останал без опора, покривът не издържа под тежестта на скулптурата и се строполи на земята. Крилете на простреляния ангел се отчупиха, но като цяло композицията остана почти невредима.

Когато мама видя руините, не плака, както очаквах. Приседна до ангела и го погали: „Отблизо си още по-хубав. Имаш нужда от нови криле.”

Иска ми се да ви кажа, че мама финансира поне реставрирането на скулптурата. Но не стана така. Повече от две години писа писма до отговорни инстанции, предлага спонсорство за спасяването на ангела, но не ѝ разрешиха. Не можело току-така да спасяваш ангел, ако не си негов собственик. Накрая ангелът изчезна, заедно със стареца и старицата. Останаха единствено крилете му, потънали сред бурени, боклуци и листа.

„Криле на никого вече не трябват”, каза мама.

През последните години от живота си тя често повтаряше, че най-щастливият ѝ период е бил в Израел. Това ме убиваше. Защо не времето с мен и внуците, защо не младостта с татко, защо точно обслужването на Шушана се оказа най-хубавото в нейния живот?

Защото така, отговаряше мама.

Седмица преди смъртта, когато метастазите бяха затлачили мозъка ѝ и не помнеше името ми, нито своето, тя си спомни за рождения ден на Шушана. Набра телефонния ѝ номер и проведе с нея забележителен разговор на руски – сякаш метастазите изчезнаха за трийсетина минути, омаломощени от спомена за най-щастливите дни.

„Всеки от нас е полуостров – наполовина свързан със сушата и наполовина обърнат към океана. Едната ни половина е свързана здраво със семейството, а другата иска свободата да се обърне към океана. Трябва да бъдем оставени да сме полуострови.” Това е написала мама в един от бележниците, които открих след смъртта ѝ. Откъсът е от Амос Оз – израелският мъдрец, чиито книги тя препрочиташе с любов.

Това беше и отговорът на въпроса ми.
… … …
Погребах мама до татко, в кварталното гробище над улица „Радост”. Над гроба ѝ, вместо паметник, поставих крилете на ангела.