Кристо, за когото всеки има мнение

Искра Ангелова 09 юни 2020 в 08:55 16155 4

Снимка Лилия Йотова

Искра Ангелова

„В продължение на 16 години бях без гражданство. Гражданството за мен е нещо чисто бюрократично. Идентичността, обаче, е това, което си ти. Моята идентичност е Кристо, това е всичко и никой не може да ми го отнеме.“

Кристо в интервю за немския в. „Ди Цайт“

През последните години (с широкото навлизане на социалните медии в живота ни) у нас се разви една такава непреодолима потребност всички да изказваме категоричното си мнение по всевъзможни въпроси. През цялото това време съм спазвала изключителна хигиена по отношение на темите, по които заемам позиция публично. Следвала съм логиката на образованията си – аз съм журналист, филолог и актриса – и следователно съм се изказвала по казуси, от които – грубо казано – разбирам. (Като изключим малката подробност, че журналистите поначало са „пенкилери“ – налага им се да се подготвят и да коментират най-разнообразни теми.) Но дебатът за Кристо и неговото отношение към България ми идваше в повече – именно защото той самият отдавна видимо не искаше да се идентифицира с определена националност, защото очевидно изобщо не се интересуваше от тази тема, защото винаги ми е изглеждал скромен и зает с работата си и защото той е и беше много повече гражданин и човек на света, отколкото на България – най-малкото, защото е прекарал над 3/4 от живота си Там, а не Тук. Но сега, когато той си отиде, всички тук взеха много агресивно да се упражняват върху името му и аз се почувствах длъжна някак да го защитя… Oт посмъртното му побългаряване.

Днес „по телевизията“ пуснаха великолепен документален филм за световноизвестния артист от български произход Христо Явашев – Кристо. Филмът „Да ходиш по вода“ е на един от най-добрите ни документалисти Андрей Паунов (Андрей помните като автор на друг прелестен филм – за една лудница и незабравимите нейни директор и обитатели „Георги и пепедурудите“, който отвори широко вратата на българското документално кино и то започна да шества и да ни прославя по света.)

Макар да съм поизгубила рефлекса да гледам телевизия концентрирано – като телевизионер с над 20-годишен опит на и зад екрана, много се ядосвам на ниското качество, липсата на елементарен професионализъм, естеството на разговорите и темите, превзели неусетно съвременния телевизионен ландшафт, ниското ниво на журналистиката, нарочната сензационност на новинарските емисии и жълтия тюрлюгювеч, в който плува някакъв измислен наш си хай-лайф и от чието житие и битие се предполага, че трябва да се интересуваме. Българските телевизии в по-голямата си част отдавна ни подценяват като зрители, а другите – англоезични, до които имаме достъп – аз използвам, за да гледам главно новини…

Изгледах обаче филма „Да ходиш по вода“ много внимателно, защото и аз, както всички българи, искам да си имам мое си, автентично и непоколебимо мнение за най-голямата ни световна знаменитост – художника от български произход Кристо. Макар да съм привърженик (така ни учеше проф. Никола Георгиев) на „затвореното четене“, което не се интересува от личността и биографията на автора, и аз, както всички ни, изпитвам доза нездраво любопитство към големите личности и таланти, а като човек, който се занимава 20 години да ги интервюира пък съм много чувствителна към начините, по които определен журналист или автор решава да разкрие образа на своя герой. Затова харесах толкова филма на Андрей – защото той не ни засипва с информация, не хвали, не славослови, не анализира, а именно документира внимателно един процес на съзидание, като по този начин ни разкрива цял нов и непознат свят – света на Кристо.

Не познавам задълбочено живота на Кристо, но винаги съм се възхищавала на размаха му. Трябва да призная, че през годините повече съм се интересувала от работата на другата световноизвестна българка – Юлия Кръстева, за която имах шанса да снимам единствения български документален филм. Работата на Кристо ме е изумявала по детски – без да имам претенции, че я разбирам докрай, аз винаги съм се възхищавала на неговата вътрешна (и нарочно преувеличено експонирана външно) свобода, на широтата и лудостта на мимолетните му, но гигантски жестове, на дързостта му, на неговите послания, които той упорито отказваше да тълкува или формулира… За мен той е бил може би малко неразбираем и напълно недостижим в уникалността си, изключителен артист и със сигурност един от малцината българи, чието име се знае и уважава по целия свят. Спомням си дори как разпалено убеждавах ироничен англичанин-реставратор на замъци, когото бях срещнала в Перуджа, Италия, по време на техния летен джаз фестивал, че „Кристо е българин“. Като че ли сама не знаех, че това къде точно е роден Кристо всъщност няма значение.

Никога не съм разбирала необходимостта на хората от определена националност да се идентифицират и „гордеят“ с нея, макар винаги да съм съобщавала на всички чужденци, с които съм общувала, че съм българка. Смятам себе си за космополитен гражданин на света и, едновременно с това, за човек, който цени България и именно затова се е върнал тук. (Дали обаче България цени своите специалисти, образовани можещи и знаещи българи е тема на друга статия, която обещавам да напиша скоро.) Уточнявам това не защото искам статията неусетно да премести своя фокус към мен, а защото знам, че след нея ще ме обявят в родоотстъпничество и съм длъжна да се аргументирам. Не мога да се припозная в желанието на „народите“ да се фукат със „своите“ талантливи представители – не за друго, а защото големите групи хора, които живеят на една територия и се наричат „народ“ обикновено нямат нищо общо с постиженията на изключителните си артисти, а често тъкмо обратното – безсмислено е да припомняме как си отиват от този свят Яворов, Дебелянов или Алеко, както и например Ван Гог, Моцарт или Булгаков (списъкът е безкраен). Харесвам автори и артисти, които са успели да надскочат своята прикованост към определен географски регион или история, излезли са от своята „провинциалност“ и са съумели да станат световни, наднационални и разпознаваеми за хората по цял свят – според мен именно в това е и величието на изкуството. То прекосява граници, загърбва иначе непреодолими различия в езика, историята или културата, и прави онова, което никоя глобална икономика или политика не съумя – сдобрява хората и ги кара да се чувстват част от цялото, от самото чудо на живота в един великолепен и изненадващ свят.

Знам още със сигурност, че след 100 години никой няма да помни кой е бил президент, министър-председател, директор на БНТ или министър на нещо си по времето на Кристо, Гена Димитрова, Борис Христов, Юлия Кръстева, Цветан Тодоров, Райна Кабаиванска, че дори – и на Христо Стоичков. Всички искаме да ни помнят и с местните по-малки величия и подвизи – след нас да останат ежедневните ни борби и победи, да се повтарят имената на не толкова бляскавите, но прекрасни хора като учителя по физика Теодоси или като кантонера, върнал 140 000 намерени лева, имената на чудесните актьори, които играят по българските сцени или на талантливите ни поети. Но истината е друга – нас ще ни помнят единствено и само с нашите хора на изкуството (!), които са успяли отвъд Калотина. Това е положението – както сполучливо написа признатият по цял свят български писател Георги Господинов: „Никой не е Кристо в собствената си родина“.

Филмът на Андрей „Да ходиш по вода“ също е наднационален. Той е успял да нарисува един достоверен, автентичен и неукрасен портрет на Кристо, защото Кристо го е допуснал до себе си. Изглежда сякаш Андрей (а ако четем внимателно надписите – заедно с още девет оператора) е живял с него доста време – заснетият материал е бил над 700 часа. Кристо е държал да участва и в монтажа. Прави му чест, че е оставил във филма откровено комични моменти, които не го представят в най-ласкава светлина. Филмът ни дава точно онова, което искаме – разкрива по много елегантен и ненатрапчив начин човека, личността, персоната, показва го без цензура и без ласкави филтри, без преднамерености, излишни любезности и патетизъм. Така хем нашият воайорски инстинкт е заблуден, хем нашето нездраво любопитство – задоволено, хем няма компромис с формата или с монтажа – филмът е много добър, съвременен, духовит и непретенциозен. Сниман е изцяло без постановка – със субективна, „разклатена“ камера, която е следвала Кристо неуморно през утрините, срещите, дните, препятствията и ранните часове на нощта. Усещането е, че и зрителят е поживял за малко с него, на плаващите кейове, вълнувайки се от неговите вълнения, ядосвайки се с неговите ядове, срещайки се с целия фалш и помпозност на снобизма, с който е неизбежно да е заобиколен и бягайки от него – пак заедно с Кристо, който досущ като непослушно дете заспива по време на заседание в кметството в Италия и не помни богатите меценатки на приема в негова чест, но видимо се оживява, когато усеща идващата буря и дъжда, когато крачи по своите кейове, когато се опитва да ги опитоми срещу стихиите… И сякаш постоянно иска да се движи нанякъде – с лодка, моторница, хеликоптер или автомобил. През целия филм този човек не спира.

Толкова ми става мъчно, когато тук си отиде някой голям талант… Изведнъж той е внезапно и чудодейно реабилитиран, оценен, възвисен. Всички се впускат в трогателни спомени за него, всеки вади от чекмеджето своя си снимчица, която има заедно с великия творец… и така за последно отдава почит към починалия. Докато човекът е жив и в силите си, всички се мъчат да го забравят…, но си го спомнят с радост, когато най-сетне ги напусне, барабар с огромния си талант, несъвместимост с конформизма, свобода и гордост… А Андрей Паунов може наистина да си закичи такава снимка с Кристо, макар да не го видях в целия филм – той скромно е останал зад кадър. Браво на Андрей, той наистина е искал да разкаже историята на Кристо, а не своята. Него Кристо действително е избрал и допуснал до света си, доверил му се е и му е позволил да направи филма си. Няма друг такъв български филм. Не е ясно защо, но според мен е очевидно, че този човек просто не е суетен, не обича да дава интервюта, не иска да говори за себе си. Както и прави впечатление, че винаги споменава своята съпруга – говорейки за Плаващите кейове, Кристо нито веднъж не казва „Аз“. Той казва винаги „Ние с Жан-Клод“.

Прави впечатление още, че Кристо е звезда от ранга на поп-звездите – с него се снимат, искат му автографи, преследват го, ръкопляскат му. Една камара хора работят – доколкото знаем – съвсем безвъзмездно по осъществяването на проектите му… Извършват тежък физически труд… Той има заклети почитатели и групи, които го следват, където и да отиде. На плаващите кейове – проект, замислен още през 1970 г. – се качват 270 000 почитатели на неговия талант. Но… Кристо остава видимо безразличен към суетата и през цялото време иска просто работата да се свърши по възможно най-добрия начин.

“Едно от удоволствията на това да си артист е да правиш онова, което искаш. Всички наши творби, мои и на Жан-Клод, са напълно безполезни, абсолютно безсмислени, никому ненужни. Светът може да живее и без „Завесата в долината“ или без „Бягащата ограда“. Ние не правим нищо добро или лошо, всички тези морални дискусии са напълно излишни. Работата на артиста представлява абсолютна свобода и е крайно далеч от политиката, морала и прочие.“

Именно. Просто той никога не се занимавал с политиката, морала и прочее. Той е емигрирал от комунистическата тогава България, защото е искал да бъде свободен. Избягал е. Много бързо забравихме какво означаваше тогава да си „невъзвращенец“ – завръщането у нас е можело да го обрече на доживотен лагер. Този човек е жертвал всичко в името на мечтата да бъде себе си. Станал е един от „Немили недраги“… Рискувал е благоденствието на близки и роднини, които е оставил в България и просто е напуснал всичко, избягал е. За подобен жест тогава се е изисквала огромна смелост. В онова прочуто интервю за в. „Ди Цайт“ буквалният цитат е следният:

„До 1956 година следвах в Художествената академия в София и никога не бях излизал от България. По време на гостуване на роднини в Прага, при което имах само студентска книжка, реших: никога повече няма да се върна в тази тъпа България, ще остана в Прага, тя се намира по-близо до Запада. По това време в Будапеща избухна унгарското народно въстание. Стотици хиляди избягаха от комунистическите страни на Запад, както и аз.“

Т.е. в контекста на разказа Кристо не казва, че България е „тъпа“, както го разбраха по-комплексираните ни сънародници, а казва, че не е искал да живее в комунистическа, репресивна, несвободна България. Въпрос на превод.

Каквото и да каже Кристо обаче – то няма никакво значение, защото той не е човек на словото, а на огромния художествен образ. Няколко пъти го чуваме да споделя, че не говори добре нито английски, нито френски, както и че дълго време не е научил английски в Америка, защото е бил зает да изкарва хляба си чистейки обувки и миейки чинии – явно е, че езиците и техните нюанси не са неговата сила. Защо най-големите критици на поведението на Кристо у нас не се нахвърлят да търсят друго, а именно „текста“ под, над или около образите му? Същите тези лингвисти не правят, забелязваме, анализ на абсурдната реч, която се лее ежедневно от устите на нашите публични фигури и политически елит… Защо ли?

Всъщност не знам на кого ме е пò яд – дали на онези, които приживе презряха Кристо и го обявиха за родоотстъпник, защото изпуснал неподходяща дума, не говорел български и не искал да се връща в България… (Интересно е дали изпитват същите чувства към всички онези отрудени знайни и незнайни 2 милиона българи, принудени от икономическата ситуация в страната да напуснат родината си – нашите емигранти по света? Дали броят колко пъти се връщат и на какъв език говорят, след като са прекарали последните 60 години в англоезична среда…?) Или ме е повече яд на онези, които понечиха да се повдигнат на пръсти и да покажат на света, че и ние сме му дали нещо, като измислиха идеята да кръстим летището на негово име? Прекрасна идея. Само дето Кристо никога не долетя на това летище, вероятно или е имал друга, по-важна работа, или пък е бил дълбоко обиден от начина, по който българската държава се е отнасяла с него и преди, и след падането на Берлинската стена. Не е никак случайно, че френският президент Макрон и германският Щайнмайер написаха прощални слова за Кристо, а нито една българска институция не счете за нужно да изкаже съболезнованията си по повод неговата смърт. В този смисъл изрично да се прескача волята на самия Кристо (а няма вече как да го питаме, нали?) и да се правят такива помпозни и фукливи жестове в негова памет, против волята на поне 70% негови сънародници, които не го одобряват, харесват или разбират… ми се струва като опит да се направим на нещо, което… за жалост не сме. Ние нито имаме общо с таланта и успеха на Кристо, нито по някакъв начин сме помогнали той да финансира огромните си и скъпоструващи мимолетни инсталации. Да бяхме го почели приживе с един музей на модерното изкуство с негово име… Да бяхме откупили някои от неговите работи… Да бяхме направили изобщо нещо за съвременното българско живо и животрептящо изкуство, вместо да се опитваме да го неглижираме и забутваме все по-дълбоко в сянката на нищетата, провинциалната бедност и унижението… Вместо когато човекът умре – внезапно да се припознаем в него?!  

Тук е важно да се каже, че Кристо е финансирал всичките си проекти сам – той не е приемал спонсорски, корпоративни или политически дарения, а е продавал скиците, снимките и рисунките си, като по този начин е събирал средствата за реализацията на самите произведения. Например проектът Плаващите кейове е струвал 20 милиона долара. Оставям на вашето въображение тази сума и спирам до тук. Кой български меценат или артист би вложил подобна сума в произведението си, което ще умре след 2 седмици и ще остане да живее само в спомените на хилядите си посетители, пътували от всички краища на света, само за да го преживеят? Реализацията на някои от неговите творби му е отнемала над 30 години в опити да убеди институциите или да събере средствата. Той действително изглежда е гений, който е преследвал с изключителна упоритост смелите си мечти, до край… Явно обаче не само аз и група изкуствоведи у нас мислят така:

„Той носеше лудостта на величията и блясъка на гения. Кристо, творецът, който обичаше да облича монументите в своите титанични опаковки, си отиде вчера. На границата между рисунката, скулптурата и архитектурата, неговите мащабни произведения превръщаха сгради и пейзажи по целия свят в събития на поезията“, написа президентът на Франция Емануел Макрон…

А във филма на Андрей Кристо казва още:

„Обичам истински неща, не виртуална реалност – не мога да шофирам, не обичам да говоря по телефона, трудно работя с компютър, искам да усещам истинския вятър, дъжд, страх.“

Да, този човек определено е искал да усеща вятъра, дъжда и страха. Защото е истински безстрашен. Лек път нагоре сред вятъра и дъжда, Кристо – там, където страх вече няма. 

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови
За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

3900

4

минувач

09.06 2020 в 22:27

Аман от този Кристо! Феновете му да съберат пари, да му направят паметник и да мирясат.
Госпожата е писала, писала та се е забравила...

3006

3

8

09.06 2020 в 16:08

не е малко неактуална снимката на госпожата, която е написала статията :)

77927

1

El Commandante

09.06 2020 в 11:51

Най-готиното в творбите на Кристо е че са ефимерни...като живота...