Кутия със стъклени топчета: разказ от Здравка Евтимова

Здравка Евтимова | 09 септември 2017 в 09:1617110

Марина готвеше лошо. Даваше на тате един тиган с картофи, бутче от пиле, тенджерка с нарязани домати. Докато той не изядеше всичко, не му даваше да пие нито капка.

- Не искам да ям – отказваше баща ми, но великанката държеше шишето пред очите му. Баща ми със сълзи на очи изяждаше всичко до последната троха и се добираше до ракията. Не зная как Марина усещаше кога той трябва да престане да пие. Телевизорът често повтаряше, че ракията убива. Беше ясно, че Марина хич не иска баща ми да умре. Изтръгваше бутилката от устата му.

- Още малко, Марче.

Четях буквара, докато накрая тя оставеше баща ми крехък като яре. Един път пийнах малко ракия за проба, задавих се, кашлях и разбрах: – „Телевизорът не лъже. Шишето те убива.“ Баща ми не се боеше, Марина правеше с него както във филмите и той се съвземаше. Затова се убедих - ракията те разрязва, любовта те зашива и оздравяваш.

- Искаш ли още? – питаше Марина, но баща ми не смееше да поиска, защото раните му бяха зараснали и спяха спокойно като пилетата.

Аз умеех да приспивам пилци, слагах главата им под крилото и пеех: – „Спи, петльо, спи!“ Така спеше баща ми, като че някой бе пъхнал главата му под кокоше крило. Понякога той хъркаше толкова силно, че се събуждах и мислех: „Край, умряла съм. Мечката ме е изяла и аз съм в корема й“, обаче си бях на леглото.

Над носа ми имаше килимче, заковано на стената: едно момиче с големи смешни обувки и рокля, широка като площад.

- Да не си самотна – успокояваше ме мама. - Защото аз скоро ще умра, а ти си говори с това дете с шарената рокличка. - Но то още не се бе научило да говори и аз разговарях с кучето Гашо, с копривата, с тревата, която пасяха шилетата.

Понякога отивах до бъзовете. На това място нямаше ограда между нашия двор и двора на нашето съседче Шушомир. Тогава носех най-старите си дрехи, едно палто на баща ми, синьо като развалена сланина, и се провирах в Шушомирови. Не смеех да го викна, защото баща ми веднъж ме наложи с коприва.

- Само да те видя още веднъж да прескочиш при тоя боклук – и бум с копривата. – Само да го видя да говори с тебе – бум още веднъж.

Обаче тази вечер се разболях и започнах да повръщам. Цялата почервенях, като кофа с червена боя станах, мама още не беше заминала при смъртта с куфара си; поля ме с вода, после ме сложи в едно корито с извлек от нейните билки. Стори ми се, че извлекът стана ален, сякаш в коритото бяха заклали яре. Баща ми седеше като пребито кутре – аз обичам кучетата и Гашо е най-добрият ми приятел след съседчето Шушомир. Мама каза на баща ми:

- Напускам те.

Аз още не знаех какво означава „напускам те“, но като видях куфара и как слага в него дрехи, разбрах, че ще си тръгне. Но се бях излъгала. Тя тръгваше да умира. Добре – куфарът й беше натъпкан с дрехи, тогава къде в него щеше да се побере смъртта? Или дрехите на мама са смъртта? Едва ли. Не миришеха на препечени фъстъци.

- Недей! – викна баща ми. – Детето не може без тебе.

Мама нищо не каза. Тя не приказва много, понякога я виждах, че чете книги - все книги за магии. Те - дебели и тънки книжки без нито една картинка в тях - останаха у нас, затова исках да науча азбуката по-бързо – изгарях и аз да сглобя някоя магия. Например да превърна купчината стари керемиди в шоколадови бонбони. Много искам да съм кутия, пълна с шоколад - тогава всички деца ще тичат при мене и ще има с кого да си играя. Сега съм самотна като празна кучешка колиба, откакто изчезна мама.

Промушвам се, навлечена в старото палто на баща ми, в дупката между бъзовете и душа – гадая какво е сготвила майката на Шушомир. Тя е ниска и кръгла, с много мас в нея, затова готви толкова хубаво. Човек, който има мас около брадичката, готви най-прекрасно. Подушвам ли, подушвам и се чудя какво е сварила. Мама не готви, тя си четеше магиите и ми даваше кренвирши. За да не разбере тате, че тръгвам към Шушомирови, и в миг да грабне копривата, аз крякам като самотна жаба – по телевизията самотните жаби стават принцеси. Майката на Шушомир излиза с една паничка. Носът ми е като готвач, веднага схваща какво има в паничката.

- Ето малко за жабчето – казва майката на Шушомир и донася паничката до бъзовете. Има и лъжичка, има и хляб. Аз крякам ли, крякам, ставам гьол пълен със жаби, а тя добавя: - Мило жабче, има и кекс за тебе.

Оставя паничката с лъжицата. В хартия е завила парче кекс и аз ям, ям, ям, ям, накрая дори не мога да крякам, за да й благодаря. Нося си винаги въглен – когато тате пали печката, събирам въглени и върху хартията от кекса рисувам сърце. Сърце означава, че искаш да кажеш „Благодаря, лельо Вяра, ако си тука, ще те целуна по бузата, толкова хубава беше чорбичката.“ Понякога забравям въгленчето и ме е яд – провирам се още по-дълбоко през дупката и ѝ махам с ръка. Тя се преструва, че не ме вижда, но ми маха с ръка и все едно съм я целунала по бузата.

След малко излиза Шушомир. И той се преструва, че не ме вижда и маха така - бавно и полека. Аз се надявам, че той ще се промъкне зад църквата. Няма да говори с мене, защото баща му и баща ми ще се сбият. Само ще се разминем и ще му махна и той на мене ще махне, но понякога не идва. Аз понякога не се промъквах край бъзовете – мама ми четеше приказка, а това е най-хубавото нещо на света, по-хубаво от чорбата на леля Вяра, по-вкусно от кекса.

- Мамо, мога ли да дойда с тебе? – бях я помолила тогава, но тя отвърна:

– Не може. Аз ще умра.

- Мога ли да умра с тебе? – попитах.

- Не тръгвай – каза от ъгъла баща ми. – Вкъщи е лошо без тебе.

Но на другия ден, какъв ти друг ден, когато съм с мама, аз не зная дали е друг, или е същият ден, защото тя е и ден и нощ, и трева и къща, и коприва и пътечка през копривата. Същия ден си взе куфара, а може и същата година да е било. Аз не мога да познавам кога е ден и кога година – мина онази Опел камионетка на Камен и я взе заедно със смъртта и куфара. Оттогава ми се струва, че престанах да усещам смъртта – а може би баща ми толкова миришеше на препечени фъстъци, че бях забравила всички останали миризми.

Докато у нас се настани грамадната Марина.

-Яж - казваше тя и ми сипваше супа в чиния. - Докато не я изядеш, няма да мърдаш. Виж се каква си мършава.

Аз седях над супата ден и нощ, Гашо, моят приятел, клечеше до мене и сигурно си мислеше, че великанката ще кара и мен да пия ракия, но тя ме оставяше над пълната чиния и полека, макар че не съм лошо дете – мама казваше, че само лошите деца циврят – започвах да роня сълзи. Те капеха в супата и нищо не можех да изям.

Накрая Марина ме пускаше и аз, нищо че не бях в старото синьо палто на баща ми, се промъквах в дупката между бъзовете и кряках тъжно, като жаба, която абсолютно никога няма да се превърне в принцеса. Вяра, майката на Шушомир, излизаше с хубава чиста паничка, но на мене не ми се ядеше нищо, изпълзявах през дупката, макар че имаше коприва, голи охлюви, гущери, които се зъбеха с големи зъби насреща ми. Леля Вяра идваше при мене, хващаше ме за ръка, водеше ме до чешмата и измиваше лицето ми с вода.

- Ти си такова хубаво малко момиченце – казваше тя.

Шушомир предлагаше:

– Айде да играем на топчета - и макар че понякога баща му си беше у тях и се мразеха с баща ми, както се мразеха глутниците кучета от горната и от долната махала, не ме пропъждаше и играехме на топчета.

Шушомир ме биеше оттук до Черни връх и обратно, накрая нарочно ме оставаше да го бия, но аз пак не го биех и той ми подаряваше топче от неговите - най-силния бияч, за да не ми е тъжно. Всеки ден ми подаряваше по един бияч и всичките му биячи дойдоха при мене в една кутия, която един ден баща ми изхвърли в реката.

Тогава аз пак станах червена-лилава като кофата с лилава боя, но нали мама вече беше заминала, нямаше кой да ми сложи извлек от треви и корени в коритото. Марина ме гушна и взе да крачи напред-назад, нещо кресна на баща ми, после ме остави на кревата, грабна го за раменете и не знам какво му добави. След един час, а може и да е било година, аз не познавам кога е година и кога е час, татко ми донесе две кутии със стъклени топчета – всичките в различни цветове със сълзи в коремите, толкова хубави, че ахнах.

Обаче Марина грамадната не ме остави да заспя веднага, сложи топчетата на гърдите ми и аз останах да спя в ръцете й – отначало ме беше яд, но после тя започна да ме люшка полека и запя: „Аз съм Сънчо, ида от горица“. В гласа й имаше ножове, но тъпи ножове, които не могат да те порежат. На сутринта, като се събудих, бях още в ръцете й, а тя спеше и хъркаше. Стори ми се, че хъркането бе по-добро от песента й.

Няма коментари към тази новина !

 
2490