Наскоро завърших Лайла или Изследване на нравствеността на Робърт Пърсиг. Не я бях чел. Обогатен съм.

Тук не слагам кавички на заглавието, точно както Джойс в Одисей не слага кавички примерно на кръчмата Капитана – той е изпитвал отвращение от тоя граматически формализъм, осакатяващ живостта на описанието. Лайла е събитие, а не нещо, което да сложиш в кавички.

Някой ще се зачуди: не е ли правилно да се изпише Лейла? Не, не е. Англосаксонското име Лейла няма общо с Лайла, което по-скоро идва от санскрит. И между песента Лейла на Ерик Клептън и романа Лайла на Робърт Пърсиг също няма много общо, макар че са крайъгълни камъни на една и съща епоха.
Това е книга, в която Пърсиг отново говори за Качеството. За Качеството като първична субстанция, която поражда всичко останало. В най-общи линии Пърсиг казва: ако нещо няма Качество – то просто не Е. Него го няма.

Едва ли книга като Лайла може да се разтълкува и даже да се осъзнае с един замах. Или с два. Тя е от книгите, предизвикващи непрекъснато връщане – дали чрез припомняне или чрез четене отново; непрекъснато възсъздаване на богатството, получено от нея. Някой изнервен умник би казал, че тя е просто едно не много професионално бродене из философията – от източната към западната, с опити да се създаде собствена Метафизика (вж. Метафизика на Качеството). И донякъде реваншистко отмъщение на един неуспял да влезе в „професионалните среди” „домашен” философ. Защото, доколкото успях да науча, Пърсиг не е успял да вземе научна степен по философия в никой американски университет. Учил е и източна философия в Бенарес – Индия. Но в САЩ е останал бакалавър. Както и да е. Само че Лайла в никакъв случай не е само философия – ако сме бегло запознати с полифоничната хармония на Роман Ингарден, ще се досетим, че Лайла въздейства на много нива; тя е и едно чудесно поетично произведение, въздействащо с образите си, не само с концепциите си.

В Лайла Пърсиг особено вдъхновено говори за Динамичното качество. Доколкото си спомням – той (само че в Дзен или изкуството да поддържаме мотоциклет – първата му книга) го сравнява с режещия ръб на предното колело на локомотив. То захапва Новото, то реже Непознатото – опира се, въртейки се безспирно, в релса, до която никоя друга част на локомотива не се е опирала. Динамичното качество е, също така, като режещия ръб на ледоразбивача – пробива леда на Неизследваното. Или казано с други думи – Динамичното качество е присъщо за нещо, което възприемаме (тук думата „възприемаме” създава особено колебание у мен, но именно то е ценно) като Добро, но още не знаем Защо е Добро!

Още нямаме утвърдени „статични модели”, за да оценим това ново Добро като Добро. Но все пак го „усещаме” като Добро!

Човек оценява едно нещо като такова или онакова – опирайки се на изградени модели. Пърсиг ги нарича именно „статични модели”.

Примерно ние оценяваме една картина като много хубава, защото, сравнена с Мона Лиза на Леонардо, е също толкова майсторски изписана, но е по-жива, а също така и по-съвременна. Но ние категорично трябва да я сравним! Ние я сравняваме с Мона Лиза – тоест – със статичния, утвърден модел.

Движейки се в животите си, ние разполагаме с огромно количество „статични модели” – за хубаво, грозно, идеално, тъпо, глупаво, забавно, скучно, смешно, красиво и даже вкусно. Ние оценяваме Света чрез тях.

Но Динамичното качество е това, което няма още на какво да се опре. Когато „усещаме”, че нещо си го бива, но не знаем още по какъв начин да го оценим. Това може да се представи чрез българския вицов фолклор по следния начин: шопът вижда жираф и казва  "Е, те такова животно нема... обаче много ми харесва и въобще не знам защо!"

И така. Сега – малко за българската политика.

Мисля, че Пърсиг с неговото Динамично качество би ни помогнал да оценим и да осмислим настоящата политическа ситуация в България.

Мисля, че се досещате как: ние непрекъснато, за да оценим „какво става в момента в страната”, търсим някакви „статични модели”, на които да се облегнем. На които да оприличим настоящата ситуация и така да ѝ дадем оценка. Съвсем рефлекторно ние тръгваме към схемата „това ми прилича на това и това – значи е лошо”. Или „това ми прилича на онова и онова – значи е добро”. Търсим лоши и добри примери в багажа от исторически записи в паметта си – и намираме нещо... донякъде наподобяващо. Отново като във вица - шопът бил в зоологическа градина и после описва "Виждал ли си магаре? Е, зебрата е като магаре, обаче с черни и бели ивици. А за камилата – е, и тя е като магаре, само че с една голеема гърбица на гърба. А за крокодила - "Нали си виждал магаре? – Е, нема нищо общо с магаре."

Та и ние сме малко като в ситуацията с магарето и крокодила.

Нема нищо общо с магарето, тоест с всичко виждано досега от нас.

Бихме могли да оценим, действително, настоящата ситуация, използвайки някакви интересни и много засукани примери от далечната и по-близката история, но това сравняване/оценяване ще донесе само неприятно чувство за неудовлетвореност у по-взискателния ум. Да – няма нищо общо. Настоящето наистина – и то не само в конкретния смисъл, а въобще. Настоящето няма никога нищо общо с миналите събития. То само бегло, далечно и бледо наподобява с нещо вече случвалите се неща.

Та кога са се сблъсквали ректор на университет с висш съдия с пенсиониран пилот на американски самолети (МиГ не са американски, но от нас да мине) в една изборна сесия? Хм. Мисля – никога.

И кога две новопоявили се партио-котерии, пръкнали се от нищото, са успявали да вземат изборна победа, една след друга, в период от една година? Хм. Май никога.

Затова – да се опитаме да бъдем малко Пърсиг. И да не се опитваме да оценяваме чрез „статични модели”, а чрез Динамичното качество.

Знам ли как става това? Може би чрез дзен будистко освобождаване от „статичните модели”? Или просто чрез наша си, българска интуиция? По-скоро – второто. Тоест – да се оставим. Да се отпуснем... Да... хаха, това не е реклама, но все пак – да освободим сетивата си... и да се опитаме да оценим Новото и Случващото се Сега – без да го сравняваме с Нищо Друго. Чисто интуитивно.

Мислейки за Динамичното Качество на великия Робърт Пърсиг. За този режещ ръб на ледоразбивача, който пори леда на Неизвестното.

Да усетим нещата такива, каквито са – съвсем нови и никога неслучвали се досега. И да усетим Качеството им.

Възможно ли е?

Препоръчвам все пак първо да прочетем Лайла на Пърсиг. Политиците – първи. Колкото и абсурдно да звучи това пожелание.