Двама умни господа ме успокоиха. Напоследък. А после отново безпокойството ме обзе.

Аз не съм труден за убеждаване в лошото. Всеки българин не е труден за убеждаване в лошото. Кажеш ли на българин добро – може и да не повярва. Но ако му кажеш лошо – веднага ще повярва. Това важи за всички хора по света – със сигурност – но аз знам българите.

Хубаво е да си напомняме, че като казваме „българин” или „българите” ние обикновено имаме предвид нещо като сборен негативен образ, сборен образ на негативните черти на нашите сънародници. И също – да си даваме сметка, че казваме ли „българин” и „българите” все едно казваме „човек” и „хора”. Защото - ако има между нас и другите хора по света някакви разлики – то те са минимални.

Просто ние си познаваме само себе си (и то не особено добре), и затова сме склонни да преувеличаваме „уникалността си”. И в доброто, но най-вече – в лошото.

Та така. Въпреки хубавият си, български песимизъм и недоверчивост, аз повярвах с ентусиазъм на тия двама господа.
Владимир Каролев и Иван Нейков. Те казаха в общи линии, че България няма да умре по демографски начин. Няма да се изпълнят тия мрачно-песимистични прокоби, пардон - прогнози, в които се казва, че след петдесет години на нашата територия вече няма да живеят българи. Няма да има вече расови наследници на траки, славяни и прабългари, а само наследници на тюрките огуз (турци) и наследници на асинганите от Индийския субконтинент (роми).

Господата казаха, че българите вече се размножават добре, че има повишение на раждаемостта, която се дължи на подобрените икономически условия. Големият демографски срив на 90-те бил отминал.

Аз, между другото, винаги съм бил на това мнение. Крайният, войнстващ, гръмък и самодоволен песимизъм ми е смешен!

Тоест – мога да открия лесно неговите смешни, мазохистично-инфантилни корени и да им се посмея. Децата обичат да имат запек и да изпъват жили в напъните си над гърнето. Така и немалко възрастни обичат да „страдат” от гневно „отчаяние”, в което всеки що годе прозорлив човек ще види всъщност садо-мазохистично удоволствие. Те, тези, агресивните песимисти, казват с смешна, инфантилна, болезнена наслада: Толкова сме зле, че по-зле никога не сме били! И: Отиваме към ръба на пропастта! Катастрофа!

Онанистчетата на батко! - бих казал със снизходителна усмивка. – Харесва им да изпъват жили и да изричат прокоби! Харесва им да придават неуместен драматизъм и дори трагизъм на живота! Просто защото се е случило така, че това е техния живот.

На такива казвам: пишльовци, моля, спомнете си 1347-а, когато от Кафа на северния черноморски бряг в Европа нахлува „черната смърт”. И уморява за две години една трета от населението на континента! Спомнете си това и не ми дрънкайте за катастрофи и ужасии, след като сте се наяли в някой ведомстен ресторант със свински момици и телешко варено. Моля!
Много ви харесва да придавате ужасен трагизъм на обикновеничкия ни и смешноват живот...на нашия лишен (Слава, слава Богу!) от истински трагедии и катаклизми живот! А защото сте и образовани хора – като говорите с тоя патос, с тоя трагизъм за сегашния ни живот – наплашвате и обикновения народ! И обикновения народ казва: Ето, учени глави казаха: По-зле не е било!

А обикновения народ никак и няма да прочете за „черната смърт” и за разни други хубави моменти от миналото, та да си даде сметка, че сме преживели и наистина ужасни периоди. И не само сме ги преживели, на и сме ги на-живели и сме процъфтявали след тях!

Така че е малко срамно да преувеличаваме сегашните си несгоди!

Та – казвам понякога на същите тия войнстващи песимисти: Не си ли давате сметка, че само преди 60 години в тая наша винаги кротка България, на влизане в едно село е можело да видиш (в пероид от три или шест месеца) първо отрязани партизански глави, а малко по-късно – отрязани глави на учители и попове, оказали се врагове на „народната власт”?
Така че – да не прекаляваме със „сега е най-зле, сега вървим към катастрофа!”

Така че съм склонен да повярвам на тия, които говорят обнадеждаващо. Или поне – умерено обнадеждаващо.

И Каролев и Нейков са дали малко статистически данни. Но пък и те...

Значи, хубаво са казали господата, че да се говори за страшна демографска криза и за изчезване на българския етнос не може и да става дума. И са дали за пример очевидното повишение на раждаемостта от 2003-а докъм 2009-а.
Спадът от 90-е е надмогнат, - казват те - той се е дължал на извънредно тежките икономически условия тогава. Сега условията не са толкова тежки, затова от 2003-а има непрекъснат възход на раждаемостта. И през 2009-а има рекорд от 81-а хиляди родени бебета!

Но...

2009-а, година на съмнително, полукризисно състояние – мисля си аз - беше с такава висока раждаемост по няколко възможни причини: България просто не беше особено засегната от Кризата. А също така – наскоро беше приета за член на Европейския съюз!

А аз никога не съм пренебрегвал индивидуално-психологическите фактори, които са в основата на социални движения и процеси. И си казвам: Ентусиазираните хора определено раждат повече деца. Не по-богатите, а по-ентусиазираните.
И сега: Хубаво е, че към 2009-а имаме рекорд на ражданията, но оттогава досега се описва един непрекъснат и то – много категоричен спад. Докато през 2017-а се отчита най-ниската раждаемост от 1945-а насам. По-ниска и от 1997-а, когато един млад лекар като мене със заплатата си можеше да си купи пет пилета и двайсет хляба за месец. (И въпреки това именно в миналата 1996-а – също ужасно тежка и мизерна година – се роди моята дъщеря Калина.)

Сега българите може и да не са толкова покъртително смачкани финансово, колкото тогава...но като става въпрос за ентусиазма...какво да кажем за него?

Хората, казвам си, раждат деца не когато имат някакви си „подобрени икономически условия”. А когато знаят, че децата им няма да бъдат нещастни. В бъдещето.

И ето: 2009-а година младият българин (само си го представям, просто фантазирам) си е казвал: Сега моето още неродено дете ще се роди...и ще е вече гражданин на Европа! Ще може да отиде където си поиска, за разлика от мен – в моето детство! Ще може да ходи на забавачка в Испания! Като порасне - ще учи медицина в Сорбоната! А аз ще го издържам, работейки като градинар в някой английски парк с лебеди! И казвайки си така – младият българин веднага се е заемал да направи това малко дете с големи перспективи!

Сега Европа е едно объркано и объркващо място. На което видяхме хубостите, но най-вече - лошите страни. А и изядохме част от лебедите в английските паркове. Или поне фантазно реализирахме този акт на архетипно възмездие – във филма Мисия Лондон. Ха, да видиш ти!

Европа вече не ентусиазира българите. Подобрените икономически условия (твърде условно подобрените условия) също не ентусиазират българина. А още по-малко го ентусиазират неясното бъдеще и мисълта, че децата му, бъдещите му деца, няма да са по-щастливи от него. А той самият не е бил особено щастлив.

Глупостите за „светло бъдеще” на социализма – казвам си от време на време – не са били чак такива глупости.
Защото човек живее с илюзии, а и тези илюзии не са в никакъв случай „празни” - всъщност те са самия, истинския живот – защото те са мотора на човешкия стремеж. Без вяра в бъдещето някак си не се живее. А пък за правене на деца – да не говорим.

Хареса ми за известно време да вярвам на господата Каролев и Нейков – и наистина – от все сърце съм на мнение, че крайният, агресивен песимизъм е глупав.

Но 56 хиляди родени през 2017 в сравнение с 81 хиляди през 2009 – не е чак толкова оптимистично.

Как се създава обаче светло бъдеще – това е днес въпросът!

Не че не може с лъжи – казвам си – та нали така си беше до 89-а. Малко лъжи, малко пропаганда и – ето ти светло бъдеще.
Но сега има хора преситени от лъжи и похитрели. Аз примерно. Всичките ми връстници. И по-големите от мене. И доста от по-малките от мене. Не че ние ще започнем да създаваме деца. Но става въпрос, че ние не бихме приели лъжи, чрез които да ни се създаде илюзия за евентуално „светло бъдеще”. Ще трябва да ни се предложат не лъжи, а планове. Логични и смислени. 

Апропо: Младите хора са отровени с песимизъм именно от нас!

Каролев-Нейков казват, че просто няма достатъчно жени в детеродна възраст. И това е така. Решението е в силно повишаване раждаемостта на тия, които все пак са.

Пак казвам – една жена и един мъж ще създават деца и то – с ентусиазъм – само ако виждат нещо в бъдещето. Някаква светлина. Светлина в бъдещето може да има само, ако се правят планове. И тия планове звучат смислено, логично, обосновано.

Светлина в бъдещето може да има, ако се полагат цели. И тези цели звучат смислено и изпълнимо. И са обнадеждаващи цели.

Каква цел има заложена пред България сега? Общонародна цел, план за общо движение и обща перспектива?

Няма цел, защото светът не ни е дал... – би казал някой. Светът е такъв – мрачен и безпътен – сега.

Но аз бих казал, че един волеви човек...или една, нека го кажа: волева, осъзната държава (мисля, че се получи добър израз) си полага целите самостоятелно и независимо от външните обстоятелства. Не че не се интересува от тях и не се съобразява с тях. Но не е безпомощно зависим от тях! Човекът или държавата не чакат Светът да им даде целите и да им посочи пътя!

Всъщност – така правят слабите, глупави хора и държави.

Умните, прозорливите, мъдрите правят така – сами залагат хубави и изпълними цели пред себе си. И когато ги постигнат – щастливи са. И си поставят веднага, точно на мига – нови цели! Защото без голяма цел не се седи, не се живее!
И тогава младите и способните да раждат – мисля си – имайки хубави и обнадеждаващи цели – виждат нещо светло в бъдещето.

И – струва ми се – точно тогава започват да раждат. Хубави, български деца. От български, турски, арменски, цигански, гагаузки, гръцки, цинцарски, каракачански, еврейски и какъвто и да е произход. Хубави, бъдещи деца. С възможност за щастие. В бъдещето.