Не позволяваха на двете сестри да гледат телевизия – най-много по двайсет и пет минути на вечер; баща им беше особено непоносим – заключваше телефона на Мария, голямата сестра и прибираше таблета на София, малката. Телевизорът след осем вечерта им беше напълно забранен. Тогава Мария, надутата третокласника, чешеше приказки, които й бяха напълно безинтересни, а малката прегръщаше най-доброто си приятелче – мечето Меда, която всъщност не беше мече. Всеки ден Меда можеше да става нещо различно – летец, когато София я мяташе към тавана, парашутист, когато й връзваше полата на майка им вместо парашут, учителка, в случай, че захлупеше на носа й очилата на страхотната им баба, разбойничка, когато й пъхнеше под мишница фенерчето, закупено от баба им за 5 лева от магазина „Левчето“. Меда се справяше дори като лекар, когато Софи й даваше счупения апарат за кръвно и Меда мереше кръвното на играчките от дълбокия кош в ъгъла – затова всички, дори дивият пластмасов кон Тошо, бяха в цветущо здраве.

Една вечер техният баща, още по-строг от строгата им майка, забрави да им каже да отиват в детската стая в осем часа вечерта. Телевизорът им показа нещо съвсем объркано.

София погледна екрана и се намръщи. Даваха как някакви къщи се събарят и хората пищят. Поредната глупава електронна игра, рече си малката и помоли баща си - веднага ако обича, моля, да смени канала. Този път удари на камък. Баща й сложи дистанционното в джоба си, не й обърна повече внимание, просто остави Меда, любимката, в скута на София. Момичето реши, че ще остане сърдита на баща си оттук до края на света. Такъв навъсен баща не заслужава добрите си деца.

София обаче беше умно дете и веднага измисли какво да прави.

- Мамо!– извика тя.

- Отивай в детската стая – нареди майка им. – Играй си с Меда.

- Хайде! – подкани я сестра й Мария, която макар и твърде наперена, понякога наистина знаеше нещичко повече. Но сега номерът й нямаше да мине

– Ти какво мислиш, Меда? - момичето се обърна към мечето, което светкавично беше застанало нащрек. - Ако на някого му е прилошало, не се бойте. Меда е лекарка. Ще ви помогне.

Без съмнение Меда можеше да лекува. Например веднъж, когато кака й Мария вдигна температури по-висока от блока, вход В, в който живееха, по-заплашителна от сянка на куче, София сложи Меда до главата на сестра си. На сутринта Мария се събуди без троха температура. Блокът, в който живееха, беше на осем сиви и тежки етажи и човек съвсем естествено вдигаше температура от страх. Наистина, баща й беше дал на Мария някакво гадно лекарство, но Софи знаеше истинската причина за оздравяването на сестра си.- Меда беше способно мече, най-разкошното, най-кафявото, с най-черните очи в целия свят. Вярно е, че Софи се опита да капе очни капки в очите на мечето и съвсем без да иска, откъсна едното черно копче – тоест окото на мечето. После се постара да го зашие, но се набоде толкова дълбоко! Изтече едно езеро кръв и целият вход В на Блок 36, от първия до осмия сив етаж, разбра за това езеро. Окото на Меда беше зашито от майка й и мечето стана още по-зорко и по-интелигентно.

София искаше да разбере какво става с телевизора. Промъкна се под масата и видя на екрана още хора- някои в оранжеви дрехи. Видя едно дете и се стресна.

- Отивай в детската стая! – нареди майка й. Гласът й се превърна в столчето за наказания, на което Софи често седеше - според нея съвсем без причина. Напълно съвсем. До това жестоко столче лежеше розовата кутия за обувки, в която едно време живееха маратонките на кака и Мария, но сега в нея се беше настанил жирафът Калчо.

Софи прегърна интелигентното мече и му каза:

– Ще разбера какво става, Меда. И ще ти кажа. Ако ти разбереш първа, ще кажеш на мен.

Освен че Меда можеше да лекува, тя знаеше чужди езици, италиански, и френски, защото бабата на София я беше купила от Флоренция - ето защо двете със Софи често гледаха телевизия и Меда й превеждаше. По едно време момичето мислеше, че Флоренция е фланелка с къс ръкав, но се оказа, че всъщност е град в Италия. Италия била същото нещо като Перник, но малко по-топло. Хората там още не били научили български – поради тази причина мечето, милото, и дума не можеше да обели на български и се наложи Софи да я обучава.

- Меда иска да гледа телевизия, тате! – викна София. – Аз също. Махни канала с тази глупава електронна игра!

Баща им не я погледна, не спря телевизора, а нареди с най-грапавия си глас:

- Детската стая!

София опита да се утеши с добри мисли.

Чисто и просто Меда беше подарък в семейството. Първоначално го беше получила майката на София, за съжаление математичка – поради което мечето знаеше математика ужасно добре. Майката на София беше неумолима като машината на техния зъболекар. За разлика от нея бабата на двете момичета беше сладурана, макар че много настояваше Софи да учи стихотворения и да пее песнички – а на човек направо му идва ей до тука от песнички и стихотворения. Ушите започват до пламтят като пламъци. Софи обаче беше чула от таблета си, че детето има права! Както и да е, баба й беше обяснила, че Меда има българско име – и София се досети, че приятелчето й обича мед. Всъщност още по-голяма истина беше, че Меда беше личното мече бодигард на Софи.

Горката й сестра Мария учеше английски и пъшкаше на всеки две минути дори на всеки десет, което накара храбрата Меда да проговори и на английски. Бедата беше, че Софи бе още малка. Дари не можеше да се сресва, както подигравателно коментираше голямата й сестра - София я мързяло да се реши и в косата й имало гнезда на свраки и леговища на китове. С две думи - София не говореше английски (знаеше само I love you), нито френски, нито италиански, затова отначало й беше трудно да разбира какво й казва мечето.

- Искам и аз да гледам глупавата игра по телевизора! – настоя Софи.

Макар че имаше шестици по български, кака й беше голям инат. По математика нямаше начин как да няма шестици, защото майка им беше математитичка, бедната Мария решаваше задачи от сутрин до вечер и по смятане беше силна като слон.

По едно време Софи, прегърнала Меда, успя да се промъкне в хола. Взря се в телевизора. На екрана се сриваха блокове – грамадни и жълти, сгромолясваха се, като че бяха от пясък. Стени полетяха към земята. Улицата изчезна. Нямаше хора. Изведнъж на телевизора се появи едно дете, момиче. Колкото мене, помисли София. Къде е майката му? Таткото на детето сигурно е на работа, както бащата на София. Къде е голямата сестра? Гръмна трясък. Беше лошо. Беше страшно.

- Отивай да спиш!- гласът баща й напълни стаята с лед, а когато това се случеше, София не я чакаха хубави неща. Нямаше право да пуска таблета без разрешение - чисто неин, макар че го наследи от сестра си точно на рождения си ден. Награда, че задето беше научила цели три букви от българската азбука. Софи побърза да се насочи към вратата – къщите изчезнаха и непознатото момиченце остана само сред съборените блокове.

- Обясни ми правилата – извика Софи към баща си. – Защо падат стените? Тази игра е глупава. Кой е пуснал момиченцето навън?

- Хайде, време е за сън – каза баща с обикновения си добър глас. Тогава сестра й подаде нос през открехнатата врата– както никога бе престанала да чопли усуканите си задачи. Софи много се ядоса Какво ли беше намислила надутата всезнайка?.

- Защо детето е само? – попита я Софи, но сякаш беше захвърлила думите си в пустиня. Никой не й отговори. Единствено Меда се опита да я утеши. Мечето се превърна в учителка и се сгуши до Софи, а Софи също се сгуши до кафявото й ухо. Меда й беше най-вярната приятелка, много повече от кака й, всезнайката.

Всъщност (любимата дума на Софи) сестра й се намести на горния етаж на двуетажните легла, където можеше да си чете телефона, без родителите им да надушат. Баща им беше лекомислен – Софи не знаеше какво точно означава това, но баща им със сигурност не усещаше кога Софи си пуска приказки на таблета. Това беше защото той кукаше над компютъра си и общо взето беше от тяхната боя - онази на компютърните гении. Той не подозираше, че от време на време Меда ставаше фея, а в свободните си минути беше съветничка на Софи. Така дете и мече летяха заедно и правеха добрини. Всичко щеше да бъде великолепно, както казваше бабата на Софи, довела Меда от Флоренция в Перник. Но въобще не беше, защото Меда обожаваше да прави пакости. Поради това – ако бъдем съвсем честни – двете със Софи много си допадаха.

- Ето - подхвана сестра й Мария. - Подарих ти Меда, а тя беше най-ценното ми богатство. Била е на баба ни, после е била любимата играчка на мама….

- Грозна лъжа – изригна Софи. -Меда никога не е била играчка! И ако искаш да знаеш, ти си глупаво момиче, щом твърдиш такива небивалици.

Сестра й беше много важна третокласничка, знаеше таблицата за умножение и се надуваше. Въпреки това баба им пухтеше недоволно след всяка диктовка на кака й по английски. Затова Софи набра кураж и заяви:

- Меда също така е компютър и знае всичко!

Мария не я скастри както обикновено. Това беше лош знак. Малката мисли дълго, чак докато преброиш до пет, и извади златния гребен на сестра си – вчера го скри в една от розовите си маратонки, може би лявата - все още бе трудно на Сафи да определи. Сега й се струваше, че маратонката е дясна, защото се намираше доста далеч от сърцето й.

- Кажи ми, моля, какво стана с момичето от компютърната игра - попита кака си тя. Мария мълчеше. Софи й донесе вода в собствената си чаша – каква прекрасна дума, като че някой я беше намазал с течен шоколад!

- Не е компютърна игра – обади се сестра й. – Има земетресение. Земята се подскача..

Софи остана с отворена уста. Земята не е дете и не може да подскача!

- Може - каза сестра й. – Стени затрупват хора.

Но…

Изведнъж …. Детето от телевизора. Онова. Без майка. Без кака, без никого. Баща му на работа. Дари нямаше улица.

Детето!

- То си нямаше играчки – прошепна Софи.

Сестра й мълчеше.

- Защо?

Кака й наведе глава. За пръв път се случваше – да не знае отговора. Не каза нищо. Нито една дума.

Лицето на Софи се огъна. Сестра й забърбори бързо- бързо: - Не са затрупани. Не се страхувай. Честно.

Софи беше престанала да диша.

- Ще помагаме – каза баща й.

Тогава се случи нещо много странно. Майката на Софи се удиви, дори прехапа долната си устна, а това не се бе случвало.

- Тате, как се пише думата ЗАДЕТЕТО? – беше попитала Софи.

- Това са две отделни думи – поправи я сестра й.

…Софи прегърна Меда. Целуна едното копче – лявото око, в което беше капала капки за добро зрение, целуна другото копче - окото, което се беше отшило и Софи го беше спасила, но се набоде с иглата и изтече едно езеро кръв.

Софи целуна носа на Меда, ушите, лапите, които беше обула със собствените си бели чорапи. Помилва главата на мечето, стисна ръцете му, на които беше сложила най-топлите си зелени ръкавици.

- Обичам те, Меда – каза Софи.

На другата сутрин пред големия сив блок с осемте тежки и сиви като земята етажи, пред вход В, забелязаха една кутия за обувки – розова. Върху капака беше надраскано с печатни букви, истински жаби, първата подскочила наляво, втората, килнала се надясно - „ЗА Д ЕТЕТО“.

Една жена, тръгнала на работа с първия влак, подритна кутията, после се наведе. Отвори капака.

Видя малко мърляво мече – в бели чорапи, навлечени на краката и зелени ръкавици, нахлузени на лапите.

- Що за глупост - измърмори жената.