Милко Лазаров е български кинорежисьор. Православен християнин. Режисьор на филмите “Отчуждение” (световна премиера - Венеция 2013), “Áга” (световна премиера – Берлинале 2018, в момента и по българските кина). Баща на Мария и Георги. Стопанин на кучетата Куба, Барса и Фродо.

Как да се справим с българската съдба, според която сякаш винаги сме жертви? С тази тежка самовиктимизация, която е превзела умствения ни софтуер?

Сериозен въпрос. Не съм сигурен необходимо ли е да приемаме това предизвикателство. Робството обезпечава алиби срещу всяко съмнение за неуспех. Създава усещане за тревожен комфорт. Тревогата пилеем в невинна агресия срещу близки и любими. Широкия контекст на живеенето приемаме като натрапена съдбовност. Като предрелигиозен екстаз. Преминаваме болезнено границата между езическото и християнското, лишени от таланта на Вярата. Едновременно сме упадъчни по появата си и въздушни по инстинкт. Прастари деца. Парадокс, който ни определя като нация.

^{Снимка: Любомир Младенов}

Да оставим ли ирационалното в нас да бушува, както подмята Льолуш за французите?

Френска му работа. Вероятно Клод Льолуш продължава да изследва тайнството на копнежите между един мъж и една жена (препратка към филма му “Един мъж и една жена”, “Златна палма” в Кан 1966, с Анук Еме и Жан-Луи Трентинян – б.а.) и поставя въпроса в този контекст. Не е възможно да оставяме или не каквото и да е, що бушува. То е извън нашите представи за Смисъла. Дълбоко някъде, в деликатните космически територии на своето несъзнато, човек изпитва възхита и облекчение в представата си за вулканите. Справедливите Гиганти, които пречистват, с изплакан от сърцето на Земята огън. Бушуването е екстатично състояние. Едновременно стаено и застрашително. Предвещава раждане.

Как оцеляваш интелектуално в общество, което вече смята за даденост правото да се “качва на сцената”?

Всички вече сме на сцената. Трудно ни е да надвикаме и убедим поне неколцина наоколо да ни загледат и чуят. Безпокои ме натрапчива тревога, че всички заедно заминават нанякъде и ще ме оставят сам-самичък. Сякаш съм проспал предговора на „голямото отпътуване“ - и гълчавата, и приготовленията около него ме притискат мъчително. Тайна, която всеки знае, но не е доверена на мен, защото съм негоден.

Кое е добродетелно и кое – “отровно-културно”, ако приемем отграничението на Леви-Строс?

Невъзможно е категории от такова естество да се отсъждат извън религията. Душите имат непогрешимата санкция за добро и зло. Неосъзнат грях съществува, но не съществува греховна постъпка, която да не е съпътствана с дълбоко усещане за нередност. С духовно съмнение и тревога. Свободният избор е дар, който винаги води до каене. Няма пътеки към Храма. Човек никога не е излизал оттам. Представата за „отвън“ примамва, но такава територия не съществува. Бъркаме това понятие с „другият“. С времето ставаме благи и обръщаме очи навътре, към необятния космос на познанието.

От кого да се учим на смислено кино? Аз казвам, примерно, Бергман, Годар, Фелини, Тарантино, Тарковски. Всеки от тях по своему. И няма как да изброя всички.

Така е. Няма как да бъдат изброени. Всяка среща е учител. Всяка постъпка, породила тъга или радост, ни дефинира малко или повече. Може да се стигне до умения за висок киноезик и без полагане на усилия, но аз не вярвам в това. Естетиката на всяко изкуство се поражда от родеенето с „големите“. Възхитата от жестовете им. Осмислянето на копнежите им. Автентичното любопитство на автора към размислите на учителя пренася огънчето. Не кратковременният импулс на жеста. Създаването на творба е самотно занимание, но тази самота е населена от призраци, от които не можеш да се освободиш.

Защо “масовото” българско кино копира до голяма степен чужди филми и сериали, а няма почти нищо авторско, новаторско и различно?

Именно защото е масово. Желанията на масата са трафарети. Оглозгани от нищене клишета. Специфичните национални кинематографии се броят на пръстите на една ръка. Светът на киното кандиса на една ведра непоседливост, окуражавана свенливо от критиката. Всеки опит за различно кино се определя като преднамерен радикализъм. Фестивално угодничество. Парадоксално, напоследък Големият касиер отвъд океана търси припознаване в неамерикански автори. Обидно опростени сценарни форми, изиграни от харизматични актьори, по възможност сексуално привлекателни. Мощното, вдъхновяващо кино прелита все по-рядко, по волята на случаен каприз, като съпровод към падането на завесата.

Смяташ ли, че сме скъсали ментално със старото разбиране за културата като апарат на държавата?

Знаеш за думите на Уинстън Чърчил за културата на Острова, предизвикани от финансовите рестрикции по време на последната световна война. Толкова са силни, че вероятно не са казани от него изобщо (смее се). Или са митологизирани, както стотиците му приписани афоризми. Културата е държавата. Културата е апарат на държавата. Разбирането, че усилията и средствата за създаването и развитието на културна среда, подкрепяна от държавна политика, са бадева (покойната ми баба казваше “хавая”) - е предпървобитно разбиране. Вярно е, че тежестта на културологичните натрупвания виси на вратовете на неколцина гении, но е също вярно, че въздухът се премества от движението на възторгнатите от тях. При нас е малко семпла тази динамика. Ние се припознахме в поредното Баце. Гръмката почуда от този неочакван за самите нас „пир на неуките“ заглуши деликатния трепет на въздишката. Притиснати от угрозата на анонимното, трубадурите ни заприпяваха от ъгъла в неловка работническа терца и запритичваха вокруг с променени лица. Мога да отброя само неколцина автори, които останаха кисели, но верни на кръвта.

Защо обикновено доминира халтурата, а не културата? Далеч не само тук, разбира се.

Култура е всичко. Ако отредим за халтурата територията на простоватото и нездраво развеселяване, ще натоварим културата с преживяване от елитарен порядък. Не само тук е така, както казваш. Така е при всяка национална култура. Разбира се, ние сме талантливо некултурни. Ехидно надарени. Еди Захариев има няколко прекрасни филма, създадени с любов към майсторите на ехидното. Разбира се, на другия полюс имаме незабравим образ на Цв. Цв., нахлузил гугла и потури, жизнен и ухилен в автентично откровение. Мило и родно някак.

Какво харесваш в другите изкуства? Изброй.

През годините се улавям в различни увлечения. Обичам руските литературни класици, холандските художници, виенските композитори, италианското кино. Харесвам няколко съветски режисьори, британски музиканти, Елвис, Методи Андонов, френската нова вълна. Дръзко обявявам Ф. М. Достоевски за най-талантливия автор сред създателите на изкуство.

Какво би посъветвал млад режисьор?

Да внимава в картинката! (смее се)

Вярваш ли в Бог?

Да. И се отричам от сатаната!

Ако е под въпрос финансовата независимост на изкуството в България, достигнали ли сме вече интелектуална независимост?

Да го кажа направо: не смятам, че исторически изкуството се движи или развива в някаква посока. Случват се титанични изригвания по необясними причини. Хаотично, случайно. Понякога в презадоволеност, често в крайна нищета.

Кнут Хамсун.

И не само. Велики умове създават сходни шедьоври в една и съща епоха, без да са чували един за друг. Или пък в една стая на студентско общежитие в Испания случайно заживяват трима младежи – Лорка, Бунюел и Дали. Как да осъзнаем къде сме стигнали? Ако говорим за интелектуална независимост, голямото изкуство не може да бъде зависимо от другиго, освен от автора му. Дори в политкоректен контекст, в поръчкови форми, то остава неотменимо голямо. Леонардо, Тарковски (когото справедливо спомена), Моцарт. Голямото изкуство носи Божествено послание. Заряд от друго естество, често непонятно за автора.

Тенденцията в американското кино за включване на представители на маргинализирани групи, която резонира и в Европа, води ли до решаване на социални проблеми или създава паралелни реалности?

Не мога да взема отношение. Не е ли било винаги така, по всяко време?

Като че ли посредствеността и материалното са качени на пиедестал (даже Ксенофонт, милият военен, говори за същото в края на V-ти в. пр. Хр.). Защо културата отпадна като елемент от изграждането на всеки човек при по-голямата част от населението, специално у нас?

Мисля, че ролята на културата като феномен при изпълването на човека не се е променяла драматично през вековете. Подлъгва ни промяната на формата, на езика на култура. Културният феномен е номинал. Мяра за Бога. Последните десетилетия осветиха „другите“ през камери, изображения, пътувания. Имам усещането, че сме запалили лампите и за първи път се пооглеждаме и опознаваме. Директно, в реално време. Сънливи все още, примижали от светлината, поопърдяни един от друг. На всеки е дадено да се изока. Почти без санкция. Откриваме диктата на посредственото. Живеенето “тук-и-сега”. Заедно. Всички. Цялото човечество. В една непременна толерантност, която лицемерно ще браним с цената на нашето участие в парада. Анонимното е демоде. Кичът е религия.

Какво те накара да се откажеш от преподавателската си дейност?

Изостанах от волята на времето. Нямах енергията и силата да устоя на упадъка. Тъгувам по времето на моите преподаватели.

Къде е онтологичният проблем на българското общество - нищо не върви в правилната посока, но хората продължават да избират същите “лидери”?

Виж каква хипотеза ще дръзна да опиша. Българинът е хобит. Скромен, добър човек. Толкова добър, че се съмнява да не би да е будала. И се перчи енергично, да не дава Господ да разберат и другите, че е будала. Колкото повече ока и се бие, толкова по-далеко от будалата. И е намерил себе си в тази маска. Сиреч – отпуснал се е в лесното. Бута, ръмжи навъсен, дава вид на небудала. И няма време за емпатия, за знание, за любов. А бяхме толкова талантливи градинари (смее се).

Нормално ли е гражданското общество в България да е само в социалните мрежи? Възможно ли е чрез “силата на социалните мрежи” да постигнем промяна?

Промяната е неотменима. Неуките си отиват. Порядъкът на времето е неумолим. Не сме осъзнали съвсем що е свобода. Що е справедливост. Не сме готови за предизвикателствата на високото живеене. И въпреки това, неуките си отиват.

Защо вече поне 12 години не можем да се сравним в никакво отношение дори с държави като Словакия, да не говорим за Чехия и Словения?

Поради повече от два милиарда причини (по КПКОНПИ).

Какво би казал на бъдещите поколения, които ще правят кино през, да кажем, 2035-та?

Пак да внимават в картинката! (смее се)

Oще на facebook.com/ivailo.noisy.tsvetkov

NB! Адвокатът на OFFNews.bg напомня: препечатването на този текст (изцяло или отчасти) става само с изрично писмено разрешение от OFFNews.bg и автора.