Мисълта за Ана: разказ с продължение от Здравка Евтимова

Здравка Евтимова
03 май 2020 в 21:05 | 4792 |0

Мисълта за Ана го изпълваше с тъга.

За да я прогони, отиваше в училището на дъщеря си. Питаше класната й, съвсем небрежно впрочем, какви проблеми има дъщеря му. За негово учудване учителката – електромобил, прекаленo объл за нейните четиридесет години – заяви, че Ана е най-отличното дете на випуска, че няма нито една петица в дневника, че на олимпиадата по английски е втора в България, на олимпиадата по математика и по не знам какво си била първа на Балканите, че есето й за честта спечелило награда на не знам си коя фондация.

- Има ли приятели? – бе попитал Евстати. В този миг лицето на педагожката потъмня видимо и ръждяса. Евстати умееше да чете думи върху ръждясали човешки лица.

- Тя е отлична, а те не са. Имам предвид съучениците й – каза госпожа електромобил. – Тя не говори с тях. Не приказва с мен. Онова, което е написала в есето, говори вместо нея. Тя открито им заявява, че са слабограмотни, каквито впрочем са – въздъхна госпожата.

Да, наистина.

За Евстати любовта беше не пожар, а съсипаната гора след пожара – черни, обгорели пънове, пепел - вместо борови игли по земята. В резултат на това дъщеря му Ана пишеше есета – и той някога бе писал есета. И те бяха печелили награди на фондации, книгите му бяха надеждата на българската литература. Той даваше уроци по „правилен изказ“ – каквото и да означаваше това – на презиращи граматиката млади лъвове, родени със сребърни лъжици в устите и златни памперси под каквото трябва. Родителите, целите сияйни фамилии, го боготворяха, защото той умееше да накара типовете от тези родове да се чувстват не крадци и престъпници, каквито бяха, а велики бизнесмени, индустриалци, предприемачи, чиито наследници щяха да смаят света. Със сигурност!

Виж ми окото, както казваше бившата му жена.

Сигурно майката на Евстати беше виновна, че той порасна такъв нищожен зубрач. Ще бъдеш голям, ако направиш така, щото другият човек да не го боли. Тогава не си живял напразно - казваше майка му. Но това беше чиста лъжа. Ако другият човек не го боли, той ще дойде да откъсне главата ти със зъби, които не го болят; ще бръкне в джоба и ще ти вземе последния лев с ръката, която не го боли. Ще измисли тънка хитрост да те изхвърлят от работа, за да седне на мястото ти при мощните до блясък родове; ще измисли фина схема и ще съобщи на издателя ти какви си ги надрънкал за него. Тогава – „Прощавай, Евстати, съобщиха ми за обиди, които си хвърлял по мой адрес“.

Зле бе възпитала майка му единствения си син. Много зле.

Затова не отиде на погребението й. И него бе пекла на проклетия си огън.

- Да знаеш, Евко - така му викаше тя – Евко, много време е минало, докато маймуната стане човек, сине. Може би повече от сто хиляди години. Това време е останало у човека. Туй значи, че той, защото е човек – разбира кога е вършил зло на другите. И много пари да струпа, и всичките лъскави коли в България да идват да го возят, алена пътека под краката му да постилат, тия години, докато маймуната е ставала човек, знаят, че е правил мръсно и зло. Всичките пари, и коли, и жени да имаш – защо се напуснахте с жена ти, Евко, хубава жена беше твоето Анче – всичко да имаш в портмонето си, ония години знаят, че не ставаш за нищо. И ти го казват. Ти не можеш да забравиш, че си нищо, по-долу от кал. Това ти яде дроба отвътре като оная болест, с трите букви.

Затова Евстати не ходи на погребението й.

Често не можеше да заспи. Годините, докато маймуната е ставала човек, го мъчеха.

Гледа погребението отдалеч. Ковчегът на майка му в един опърпан пикап. Дъщеря му Ана и един тип, който зяпаше в телефона си; може би гледаше порно по време на цялото погребение. Попът беше пиян и му личеше. Беше ясно и грозно, че изфъфли само една десета от молитвите, за които са му платили. Но Ана, дъщеря му, нищо не забелязваше. Тя нищо не каза на попа, нито на онзи тип с телефона. Тя плачеше, стиснала с две ръце ковчега на баба си.

Не трябваше да вижда това Евстати.

Понякога – след хубав, здравословен обяд с интелигентната си приятелка, го връхлиташе тъга. Не успяваше да я прогони.

Тъгата е сестра на смъртта.

Животът е нищожество, евтина бира. Важното е да си жаден, да си здрав, за да го поглъщаш на едри глътки всеки ден, всеки час и да натикаш където му е мястото – в краката си. Онова погребение го връщаше обратно в блатото на въпросите – макар че Евстати тичаше седем километра по пътя към Трън всеки ден. Така успяваше да се измори достатъчно, за да избяга от мисълта за жена си. Ана – с това име бе кръстил и дъщеря си – заради тази, която го беше накарала за няколко месеца, дали не бе дори година – да забрави, че е жив, да забрави мислите си, вятъра, парите, Armani, ръкописите си, частните си ученици, които го изпълваха с усещане за превъзходство и инжектираха финансово благополучие в ежедневието му.

Ана – толкова обич беше истинско престъпление. Сигурно никога и никой по целия свят не можеше да преживее и да изтърпи толкова обич. Виждаше Ана навсякъде - в екрана на угасналия телевизор, в дланите си, зад тополите до пътя, край контейнерите за отпадъци, в пищните домове на частните си ученици. Бързаше като луд при нея. Не искаше да изгуби нито миг.

- Ти си слаб писател – каза му тя. – Писателят не копира под индиго живота на хората. Не прави любов с Ана, за да я опише в жалките си книги. Писателят живее и създава светове за Ана. Ако световете, които е оставил в книгата, са фалшиви, Ана го напуска.

- Мислиш, че правя малко пари? Че не съм достатъчно богат за тебе? – питаше я той.

- Не си достатъчно писател за мене – каза му тя веднъж.

На следващия ден я нямаше у дома. Дрехите й ги нямаше, неговите скъпи дрехи, които му бяха подарявали родителите на гениалните му частни ученици ги нямаше, дори скъпите играчки на дъщеря им ги нямаше. Евстати изтича като луд до Пуст пазар и видя – един мъж беше облякъл неговото сако Armani. Дрехите му, нейните скъпи дрехи и играчките на дъщеря им стояха на една сергия и се продаваха по три лева парчето. Евстати ги откупи всичките до една – нейните дрехи.

Плати.

- Къде отиде жената, която ти ги продаде? – попита той смуглата продавачка, очевидно с много ромска кръв – хитра, тучна долчинка.

- Госпожата каза, че мъжът й бил лош. Стиснат. Мъжът й за нищо не ставал – отговори му красивата като небето търговка, която Евстати накара веднага да затвори щанда си. Заведе я у дома, до креватчето, където дъщеря му вече се беше събудила и плачеше. Евстати не обърна никакво внимание на скимтенето й. Целуна красавицата. Тя сякаш живееше в онова стихотворение „Циганката с босите крака“ на Ангел Малинов. Роклята й беше Armani.

– Кога ти я продаде! Преди колко време? Кажи!– кресна Евстати.

Любовта на смуглата долчинка горчеше в ръцете му. Той виждаше Ана.

Ана.

Виждаше Ана и изхвърли гостенката си.

- Стига ти толкоз – каза й.

Смуглата не го прокле.

- Много ще теглиш – каза. - Щом заради жената не чуваш детето.

Евстати чуваше малката Ана. Сам избра името на детето и го кръсти на майка му – така щеше да бъде сигурен, че в името Ана тече негова кръв. Силна кръв. Богата, красива. Всичките му познати отбелязваха: – „Ти си много по-привлекателен от бившата си жена. Как така си се излъгал да я прибереш?“

Малката Ана плачеше. Той я чуваше и докато дребната се задушаваше в собствените си сълзи, Евстати изгори стария шал голямата Ана, на майката. Изгори го на пода, върху плочките в банята. Тогава за пръв и последен път плака. Никой не го видя. След половин час се усмихваше, а детето все още ревеше, като че в коремчето му се въртяха свредели.

Ако Ана не си бе отишла, ако не бе продала дрехите му, нейните рокли и играчките на малката… може би Евстати щеше да има дом. Може бе щеше да работи в университет или в добро училище. Щеше да се връща вечер като всички хора у дома. Ана щеше да е сготвила все нещо или той все нещо щеше да сготви. Малката Ана щеше да го пита:

– Тате как е миналото време на глагола „weave“? - и той щеше да й каже:

– Виж в речника - но щеше да се гордее, че толкова малка го пита за един неправилен глагол. Малката му беше казала, че иска да изплете къщичка за щурец.

На английски „weave“ означава „плета“. „Не плети къщичка за щурец“ - беше й казал Евстати. „Щурците умират, когато ги затвориш някъде.“

- Тя не приказва с никого – беше казала класната й. - Седи сама на първия чин . Но нейните есета… вече всъщност Ви казах. Те печелят престижни награди и...

Евстати заряза госпожата насред изречението. Не й каза „благодаря“, нито „довиждане“. Обърна се, напусна кабинета й. Не можеше да издържа повече.

След половин час се усмихваше.

Беше усмихнат широко и слънчево, докато даваше интервю за една от многобройните телевизии, които едва ли се интересуваха от книгите му.

Няма коментари към тази новина !