На този свят има два типа хора... Едните са родени, за да вършат велики неща! Те резонират на всяка обществена потреба, на всеки щекотлив казус. Те протестират, те правят подписки, те организират тайни фейсбук групи и какво ли още не. А има и втора група хора – такива като мен. Те не са родени за велики неща и понеже все нещо трябва да правят в живота си, си вземат котка.

Котките, дами и господа, са особени създания. Те живеят с вас, но спокойно могат да се оправят и без вас. Те ви обръщат внимание, когато са в настроение, но могат и да не ви обърнат никакво внимание, ако не са в настроение. Котките не се привързват към вас, а към дома, в който сте ги приютили. Котките са всичко онова, което ние не сме – независими, самостоятелни, силни, хладнокръвни, концентрирани. А бе всичко, което ние бихме искали да притежаваме като качества, но не можем.

Но да се върнем на началото на този текст. На този свят има два типа хора. Едните са хората, създадени, да вършат великите неща – революции, хепънинги, прайдове, флашмобове или просто истерични крясъци в компанията на няколко добри, но отрудени женици от НПО – то „Средна гора не е сиренка“. А другите – тези като моя милост – не са създадени за велики дела и отглеждат котки.

Преди около месец на двора на един приятел намерих малко котенце. Сиво и с големината на кухненски плъх. И, понеже не съм роден за велики дела, взех котето и го занесох у дома. Синът ми, който има навика да измисля имена, моментално го кръсти Салвадор. Защо Салвадор до ден днешен не ми е ясно, но аз, така или иначе, му викам галено Сомчо и това е повод да се караме у дома.

Нищо страшно, като имате предвид, че първата ми котка се наричаше Валтер фон дер Фогелвайде...

Салвадор (Сомчо) бързо се превърна в център на внимание за всички у дома. Но по-интересното е, че откакто котето дойде да живее у нас, аз започнах да си говоря с него.

Говорили ли сте си с животни?

Не, не ми казвайте, че не сте. Знам, че сте рационални, разумни, знам, че „кой бе, това на мен никога не може да ми се случи, бе“, но все пак си говорите с домашните любимци. Защото домашните любимци притежават едно много ценно качество – те никога няма да ви кажат в очите „Ти си е*ати тъпото копеле“ и да ви оставят с полуотворена уста, докато им разказвате как Бил Гейтс е направил ваксини, пълни с 5G чипове, с които Сорос ще ви контролира и ще приема чрез вас програмата на „Тянков ТВ“, че в Америка не я ловят, а па е много cool.

Та, откакто Салвадор дойде у дома, аз често си говоря с него. Ето тази сутрин например гледам, че продавачите на зеленчуци протестират. Пийвам глътка кафе, поглеждам Салвадор, който хапе един чорап (кой па си остави чорапите в кухнята, егати) и му викам:

- Сомчо, Сомчо, съсипаха я тая държава...

Салвадор ме поглежда с неразбиране и оставя чорапа, като вместо това се опитва да се качи на масата, където, разбира се, има парче шунка.

- Спри се, бе! И ти си като тия от парламента! Искаш да докопаш храната на народа! – казвам аз и се опитвам да сваля малкия котарак от масата.

А Салвадор ме гледа с неразбиране и се връща към играта си с чорапа.

- Знаеш ли, Салвадоре, напаст такава, че Васил Божков обяви нов политически проект! – казвам аз. – Щял да се казва „Българско лято“ или нещо подобно. И щял да раздава свобода, справедливост, това-онова.

Сомчо ме поглежда с безразличие и отива към банята, където се намира неговата котешка тоалетна.

- Ето, ето, само за едно мислиш! Да се наядеш, а после да се изакаш. Ти си като младото поколение. Никаква социална мисия! – казвам аз и влизам във Фейсбук, за да напиша някакъв пламенен статус за родината, морала, красотата, достойнството, патриотизма.

„Родино моя, ти си градина, но лошите управляващи те съсипват!“ – пиша аз, очаквайки лайкове и постове от типа – „Най-накрая някой да го каже! Вие сте божествен БОК!!!“.

Вместо това Салвадор се засилва, скача в скута ми и бута ръката ми, а аз, вместо патриотичен статус натискам някакъв бутон и споделям фейсбук групата „Божествен български суверен“.

„Планът ни е прост! Правим партия! Влизаме в парламента! И после забраняваме всички партии!!!“ – пише на групата.

Докато успея да изтрия това, което споделих без да искам, Салвадор е успял да се качи на шкафа, на който съм сложил телевизора.

„Ъъъъ...аааа...ъъъ...аз, таковата, хлъц, за културата, ааа, ъъъ“ – говори човек, който първоначално не виждам, защото Салвадор закрива екрана, но после разпознавам като онова, което имаме за културен министър.

Котарака видимо не харесва Банов. Жалко, защото аз толкова много го харесвам, че бих го взел у дома за няколко месеца и бих му готвил различни гозби – качамак, баклава, тюрлю гювеч и имамбаялдъ.

Но Салвадор започва да дращи по екрана, та се налага да го залъжа с порция котешка храна, която изсипвам в чинийката му.

- Не те ли е срам бе, Сомчо. Хората се опитват да оправят страната, а ти ги дращиш. Съсипахте я тая държава, бе! – казвам му аз.

А Салвадор се отправя към купичката с котешка храна и с царствен жест започва да нагъва ситните късчета с неясно съдържание.

Междувременно Бойко Борисов говори за магистрали. В БСП са недоволни от Корнелия. Патриотите са в период на полуразпад и се канят театрално да напускат коалицията, защото не им гласували някакви доброволни отряди.

А аз седя, чакам Салвадор да се нахрани и във Фейсбук виждам една снимка, правена на същата дата през 2013 година. Виждам площада пред президентството и Министерски съвет. Пълен е с хора. Един от тези хора съм аз. Тъкмо Пеевски е станал шеф на ДАНС. Виждам свои приятели, виждам и свои неприятели. Всякакви. Включително и такива от управляващото мнозинство, несъгласни с решенията на собствената си партия.

Разглеждам снимката и си спомням събитията едно по едно. Помня, че родените за велики неща хора малко по-късно започнаха да се самоизяждат. Помня, че тези протести изтикаха напред не борбата срещу статуквото, а другата част на статуквото. Помня, че този протест за мен беше надежда... И помня, че малко по-късно разбрах, че думата „надежда“ вече е просто квартал в София, до който, слава Богу, стига метрото.

Поглеждам Салвадор. Той вече се е наял, полегнал е на дивана и сладко спи.

„Спи, спокойно, моя малка нежна революция“ – запявам си тихо, под мустак. И гася телевизора.

Тъкмо на мястото, на което няколко социолози говорят за това, че алтернатива на управлението няма...

На този свят има два типа хора.

Едните са родени за велики дела.

А другите гледат котки.

Аз мислех, че съм роден за велики дела.

Но изобщо не осъзнавах факта, че през цялото време, докато го мислех, осиновявах котки.

Днес имало голям митинг. Супер. Много се радвам за това.

Но моите митинги свършиха.

Понякога да осиновиш коте и да се грижиш за него е далеч по-достойно, отколкото да заставаш зад каузи, които, вместо да променят света, променят битието на няколко човека, които никога не са осиновявали котка...

Оставям ви, защото Салвадор се събуди и започна да си играе с мишката на компютъра.

Ако в този текст нещо не ви харесва, да знаете, че не аз, а котаракът Салвадор го е написал...