Моят читателски списък – какво четях, докато пишех последния си ръкопис

Диана Маркова 26 март 2022 в 07:15 7710 0

Диана Маркова

Наскоро написах и последната глава от романа, върху който работих малко над половин година. Когато вечерта затворих очи, изпитах онова чувство, че най-после съм сътворила нещо наистина интересно. И спах дълбоко и спокойно.

За пръв път разказвах нечия чужда история – тази на троянските кръчмарски музиканти. Бях събирала случки, приключения с анекдотичен характер и страховити истории от пътя им на музиканти от оркестър, свирещ в ресторантите – имало е такива, а в някои части на света и страната ги има и сега. Бях разказала биографично и подправено с умерена художествена измислица съдбата на тези талантливи момчета (и момичета). А животът сред музика, по балкански бурни дни и нощи, пътешествия и любови е нещо вълнуващо, което изисква уважение и концентрация.

Получи се нещо любопитно. „Речовит и впечатляващ“ – така нарече романа моят учител в литературата. Той е прочут български писател и може да му се вярва. Съветите, които ми даваше, когато губех посоката, бяха безценни; насърчението също.

Ако и аз бях прочута писателка, може би някой щеше да ме попита „Как пишеш?“. Тогава може би щях да отпия една глътка от плътното кафе пред себе си и да отговоря, че всяка моя книга е написана по различен начин. И че всеки опит е като ново откривателство – защото продължавам да се уча. Но ако трябва да съм по-конкретна, „Троянските музиканти“ – както звучи работното заглавие на последния ми ръкопис, написах по изключително систематизиран, усърден и педантичен начин.

Ставах от сън по обед и след като извършех всички действия, които хората иначе правят сутрин, се заемах да пиша. Използвах трезвото си и бодро, необременено с умора и битовизми съзнание. Пишех в светлата част на деня. После се разхождах в парка. Когато думите не идваха, първо се разхождах, за да раздвижа кръвта и ума си, а после сядах и пишех, обикновено на един дъх. Вечерта се възнаграждавах с чаша червено вино и музика. Пишейки роман за музиканти, се вдъхновявах от различни музикални изпълнения, всяко от които ме пренасяше във времето на моите герои. И се опивах.

Но това не е всичко. Литературата – имам предвид написаните от други писатели книги – също ми даваше много. Държеше ме близо до езика, който обичам. И ме разсейваше. В часовете от късния следобед след всяка написана глава, както и вечер преди лягане, четях. Прочетох общо тринайсет книги. И днес съм решила да ви разкажа накратко за част от тях. Не е задължително да започнете да пишете роман, за да ги прочетете – те са задължителни по подразбиране.

Защото са прекрасни.

Започнах с „Оптимистична теория за нашия народ“ от социолога Иван Хаджийски. Той е смятан за основоположник на българската социология и е роден в Троян през 1907 г. Внушителен паметник в центъра на старопланинския град го изобразява с велосипед. Прочетох в статия от Чудомир и тогава научих – всъщност Иван Хаджийски обикалял със своето колело из цялата страна, за да събира материалите за изследванията си. Автори на творбата са скулпторът Борис Борисов и архитектът Пламен Цанев.

„Бит и душевност на нашия народ“ се нарича пълният труд на социолога, а „Оптимистична теория за нашия народ“ е вторият негов том. Запознах се с него, докато се срещах с онези троянски музиканти, които са активни днес и които склониха да ми разкажат своите вълнуващи истории. Беше горещ август, а в хотела нямаше климатик, но аз упорито прелиствах тома и се опитвах да наместя парчетата пъзел в цялата картина, тоест да добия по-мащабна представа за троянците. И освен че някога, в годините назад, песните, които те пеели, съдържали основно метафори и сравнения от областта на храната и храненето (прасето, сливите и ракията), разбрах и че троянският еснаф е явление с корени и традиции. Въпреки че – да си го кажем честно – днес се случва гражданите на Троян да се сочат един друг с пръсти и да се обвиняват, че „ти си класически случай на стар троянски еснаф“. С което изобщо не целят да направят комплимент на съгражданина си.

След това прочетох нещо съвсем различно. „От около 30 години творчеството на дискретния и популярен писател привлича вниманието с деликатността си и дълбоката си хуманност.“ Това казват за френския писател Жан-Пол Дюбоа. Когато се запознах с „Хората не обитават еднакво този свят“ (издателство „Леге Артис“, 2020; превод от френски Красимир Кавалджиев), изпитах силно възхищение – от поезията, фината скръб и красотата на така недостижимото щастие. Освен това научих много, чрез литературните си сетива, за живота в северните европейски държави, в затвора и сред твърде различни от нас хора. Омайна и пищна, но изящна като зимен скреж по стъклото приказка за свободата и нашето място в света, докато воюваме за нея.

А никой от хората, които ме познават – по-отблизо или задочно – не би предположил, че някога ще зачета „Свят на ръба“ от Станислав Лев. Полският писател-фантаст обаче ме грабна, в началото от любопитство, а после от привързаност към неговите остроумни и мъдри слова, със своя сборник с разговори (издаден от ИК „Колибри“ през 2021 г. и преведен от Лина Василева). Водещият на диалозите е Томаш Фиалковски – полски критик и журналист, отличен познавач на творчеството на Лем. И трябва да ви кажа, че разговорите са се получили интересно – на ръба на живота си писателят говори за ръба на света и това звучи естествено и актуално и днес. Впрочем дори на моята котка томчето се стори важно – тя се съгласи да позира в леглото до книгата, макар и със строг и леко начумерен поглед (а почти никога не позволява да я снимам).

Хит сред четящите хора у нас и нежна, но тъжна приказка за нуждата от близост и приятелство – така бих определила „Клара и Слънцето“ от Казуо Ишигуро, който е носител на Нобеловата награда за литература и на наградата „Букър“. Романът е издаден от „Лабиринт“ през 2021 г. и е преведен на български език от Владимир Молев. Тук няма претенциозни засукани думи и изречения, нито потискащо сложни сюжетни линии. Тук от всички редове напира да изскочи сълзата на съчувствието. Защото това е книга за едно неясно и плашещо бъдеще – с неговите въпроси за обичта, доверието и съзряването, както и за степента на значимост, които им придаваме в ежедневието. Една кукла-робот се превръща в нещо повече от играчка за детето от бъдещето. Дали чувствата на изкуствената приятелка ще намерят ответ сред останалите „живи“ играчки, сред децата и техните родители, сред хората, които са ги създали… Нямам търпение да отстъпя тази книга на своите четящи приятелки.

„Топи се“ от Лизе Спит, млада белгийска писателка и сценарист, е наистина жива книга. Издадена е в поредицата „Отвъд“ на ИК „Жанет 45“ през 2019 година, но аз се сблъсках с нея едва наскоро. Корицата на българското издание е наистина революционна и е дело на Люба Халева, която и бездруго не си поплюва, когато трябва да се действа смело. Парче сурово месо във формата на език; заглавие, изписано с въглен; земно и топло жълто, дошло сякаш за да оформи един мощен, но естетичен контраст от понятия и асоциации. От този модерен, бърз роман с изчистен език, който отеква остро като кадри от цветен филм за младостта, ми остана чувството, че да порастваш е тежка задача, свързана с болящи дни и хапливи нощи. Останаха ми и някои не много цензурни сцени – защото моето съзнание харесва честната, макар и стряскаща проза.

Междувременно прекарах незаменими дни в компанията на Кърт Вонегът – една дълго отлагана заради страха от посягането към нещо толкова величествено, мащабна тема в живота ми на читател. Не спирах да се удивлявам от остроумието, високия дух и иронията, с които писателят е известен – те личат особено ярко в романтичния, мечтателен, но суров роман „Сирените от Титан“. В него я има красотата на космическото пътешествие и непознатите светове, но и раната от войната и насилието. Все пак мисля, че засега това е личният ми фаворит сред романите на Вонегът, с който сме родени в един и същи ден, макар и с шейсет и четири години разлика.

После, вече изпълнена с хъс, посегнах и към „Майка Нощ“ – следващия голям роман от американския писател. А в него, макар и ситуирана в контекста на Втората световна война и поставена сред шпионски сюжет, присъства голямата любов, която остава завинаги, дори след като човек поизтрезнее от всички снаряди наоколо. За тази книга, в която водеща тема е островът за двама, който обичащите образуват, когато освен своята обич, не разполагат с почти нищо друго, разказвам в интервю за предаването „Артефир“ по БНР, програма „Христо Ботев“. Водещата Димитрина Кюркчиева и аз почесахме езиците си в благ и възхитен от Вонегът разговор, който може да бъде чут тук . И двата романа са преведени от Владимир Германов и преиздадени у нас от „Кръг“.

А когато Дядо Коледа ми донесе двете по-тънки и от филийки с масло книги с пиеси, издадени от "Black Flamingo Publishing", нямах желание да се занимавам с нищо друго, освен с прочитането им. Дори ровенето сред торбите с останалите подаръци не ме изкушаваше повече – въпреки че там ме очакваха страхотен блузон и топла нова пижама, все неща, от които имах остра нужда. „Контракт“ от световно известния полски драматург Славомир Мрожек, чийто пиеси продължават да бъдат поставяни днес и у нас, секна дъха ми. Това е кратък и ударен текст за театър – с иронично-хапливи диалози, от които лъха абсурд и тъма. Но да уточним – магнетична тъма. И мощен, въздигащ театъра до сцена на истинността, абсурд. (Преводът от полски е на Малина Иванова, а книгата е издадена в България през 2020 година.)

И понеже майка ми, докато играела ролята на Дядо Коледа в търсене на перфектните подаръци, открила и друга хубава книга с пиеса от същото издателство, четенето със затаен дъх продължи. „Седем секунди вечност“ от австрийския драматург, сценарист, белетрист, публицист и поет Петер Турини е бърза, сочна и реалистично отнесена драматургична творба, която се ползва с особена умелост със съвременните средства на изказ. Една жена, една актриса, една кариера в края си и десетки бутилки изпито уиски. Сълзите, крясъците и голотата на красивата, талантлива и покрусена от самотата жена са в основата на историята, за която винаги съм се надявала, че принадлежи приоритетно на миналото. Уви.

Сигурно вече се чудите защо не съм прочела нито една книга за музиканти – някоя биография на изтънчен и влудяващо артистичен джаз състав от Куба, или поне сборник с интервюта с някоя вилнееща по световните сцени рок звезда. Ще ви кажа – за да не се влияя. За да не се отплесна и да тръгна по вече извървени пътища. Моите герои заслужават ненакърнената ми енергия и чистата ми като кристал, неповлияна еуфория на пишещ.

Все пак трябва да призная, че прочетох една книга на музикална тематика. И това беше мрачната, но вълнуваща и крехка „Част последна“ от Роберт Зееталер („Лист“, 2021; в превод на Любомир Илиев). Книгата разказва с езика на романистите историята на австрийския композитор Густав Малер, който пътува – дни преди смъртта си – на кораб през Атлантика. Докато той си спомня своя живот, аз потръпвах от зловещата студенина и се разтапях от омаята на блясъка. Езикът е богат, а сцените – пълни с детайли, също като в динамична картина. Искаше ми се да не свършва.

И така, ако и вие като мен смятате четенето за свещенодействие, което избавя от страховете, празнотата и еднообразието, моля, потърсете тези книги. Не знам кога моят нов роман ще види бял свят; това може да отнеме време. Но аз ще продължа да допълвам списъка с нови заглавия – „какво четях, докато пролетта изпълваше парка с мирис на топла пръст и прясно окосена трева“ и „какво четях, когато лятото обгаряше земята със светлина“.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови