През 1934 г., все още имаше една триетажна къща с магазин и кафене на ъгъла на ул. „Княз Александър“ и ул.“Клементина“ (днес „Съборна“). На втория етаж живееха моят чичо Иван и жена му – леля Севда. Те нямаха деца, но бяха осиновили Моис.

Той беше едно срамежливо момченце с рижава коса, предадено за отглеждане от едно много бедно, ючбунарско еврейско семейство. Чичо и леля го гледаха като свое дете. Хубаво е да знаеш, че си желана радост за възрастните и верен приятел на всички деца от махалата. Всички да те обичат – а и ти тях също. Моис го знаеше и мисля, че го чувстваше. Обичаше нас - приятелите си, боготвореше приемните си родители и ги слушаше безпрекословно. Нас също, но само за пакостите.

По волята на съдбата ми се падаше братовчед, беше горе-долу на моята възраст, може би три-четири години по-голям от мен, но това тогава беше без значение, защото още в момента, в който се зърнахме за първи път, се сприятелихме. Приятели сме и досега, макар че Моис отдавна се изсели в Палестина. Чуваме се по телефона при всяка възможност.

Беше юни, най-прекрасният месец на годината. В двора на чичо Иван и леля Севда розите вече бяха напъпили, а лилавите клони на люляците бяха натежали от цветове. Любувах се на Витоша, която в онези дни все още бе видна през клоните им.

празният парцел преди да се построи БНБ

Докато се наслаждавах, рижавият майстор на пакости Моис изскочи от задната врата на сградата и на галоп се приближи до мен. Искаш ли вика, да отидем отсреща, да видим някакъв змиеукротител? - Какъв змияр бе, тук да не ти е някакъв цирк?

Моис не изчака да се съглася или да му откажа, а ми обърна гръб и направо хукна към улицата. Естествено, любопитството ми надделя. Затърчах и аз да видя що за птица е тоя змиеукротител?

Мястото, в което смело влязохме, се бе превърнало змиярник. Още в края на миналия месец, строителите бяха започнали да копаят основите на днешната Народна банка, а живеещите между камънаците влечуги, явно се бяха пораздвижили и предизвикали неистова паника сред работниците, които се бяха разбягали в ужас от строителната площадка.

Влязохме по-навътре и веднага разбрах какво ми подшушна Моис, когато ме завари до люляците в двора. Тук бе извикан някакъв известен змиеловец, който трябваше да изчисти терена от раздразнените змийчета. За пръв път в живота си виждах подобно чудо и удивителна ловкост!

Този незнаен змиеукротител боравеше само с една пръчка, като голяма прашка, и с нейна помощ смело измъкваше съскащите гадини от щубраците и моментално ги пускаше в чувал, подаден му от помощника. За съжаление, бяхме пропуснали цялото представление, защото помощникът ни каза, че двамата са тук от три дни и са напълнили цели пет чувала със змии! Абсолютни факири!

И най-интересното – по техни думи, сутринта една от змиите успяла да избяга от вълшебната пръчка на ловеца. Надхитрила всички и пропълзяла през Градската градина, за да се скрие в сградата на ....Народния театър.

Естествено, предизвикала шок, ужас и паника сред актьорите и персонала. Всички се изпокрили и заключили в гримьорните, а някои панически отърчали вкъщи с уговорката да им се обадят, за да се върнат след като заловят „агресора“.

Е, макар и да не видяхме с очите си, малко по-късно пълзящият нарушител беше отстранен от змиеукротителя.

До края на деня с Моис не посмяхме да стъпим обратно на терена, за да продължим изследователската си дейност.
Скоро строителите заградиха целия терен, за да не падне някой в изкопа. Приключението със змияра и помощника му беше последното ни посещение на това загадъчно място. Скоро сградата на банката бе окончателно построена и ни останаха само спомените за тези детски приключения.

*******

След години Моис долетя тук по някакви имотни въпроси. Разхождаме се в парка и гледаме на една пейка оставен вестник. Седнахме, разгънахме го – днешен. Някой разсеян човек го е забравил, или му е изпаднал от палтото, когато е ставал от пейката. Както и да е, Моис се зачете.

- Какво има ново – питам аз.

- Нищо, всичко е същото, само са сменили датата. Един пиян убил жена си, друг го хванали да пипа в общинските сметки. Такива ми ти работи. Хоп! Чакай, ще ви увеличават пенсиите!

Моис се наклони към мен и главата му някак клюмна.

- Какво ти е – питам аз.

Моис едвам промълви няколко думи, изглежда бяха последните му:

- Папи, слушай Папи, ей с тая надбавка на пенсията ти, да отидеш с жена ти в "Шератон" и да си поръчате по една водка и червен хайвер за упокой.

- За кого да поръчвам упокой бе, идиот – питам аз.

- За мен – каза Моис и склопи очи. Завинаги.

Точно в този момент от дъба до нашата пейка изскочи една охранена катеричка. Погледна ме и после рязко се изкатери нагоре.

- Моис, ти ли си бре!? – попитах плахо, гледайки към мястото, където изчезна катеричката. Тя се показа три клона нагоре, скри се, погледна ме и отново се скри. Стори ми се, че се усмихна, преди да изчезне.

Това беше, Моис, знам аз.