„НИЕ” – Дружество с ограничена отговорност

Милена Дойчева 09 октомври 2014 в 17:49 15440 21

Живеем си спокойно. Вярваме, че нещата ще се оправят от самосебе си. Ходим на работа (ако има такава). После разпускаме (ако има пари). Въобще, чакаме светлото бъдеще. А то, бъдещето, се мултиплицира чрез децата ни. И разбира се, нашите деца са най-добрите. Най-честните. Най-умните. Най-кротките. И ако някой каже обратното (най-вече някоя проклета даскалка или изнервена бабичка от входа), сме готови да й извием гръкляна с голи ръце. Как се осмелява да казва нещо лошо за нашето бъдеще? Е, показват понякога по телевизията жестоки побоища в класните стаи, стриптийз пред учителската стая, пиянство до безпаметност или стряскаща неграмотност. То не че не виждаме това и всеки ден в градинката до блока ни, ама друго е по телевизора… Но… Това никога не са нашите деца! Никога! Това са някакви чужди гаменчета, най-вероятно от бедни или алкохолизирани семейства, оскотели от глад и простотия, вдишващи дълбоко от обща трева...

А когато един ден и нашата плът и кръв стане главен герой в нечий задължително „злонамерен репортаж”, се хващаме за главата и се чудим как така не сме разбрали какво се случва с доброто ни и възпитано дете. Почваме да умуваме кой го е превърнал в лошо и жестоко. И обикновено моментално намираме виновен – я училището, което не го е възпитало, я лошата компания на съседските деца-хулигани… Ние? Ние никога не сме виновни! Никога! Разбираме, че има проблем, който трябва да бъде решен, когато някой ни е зашлевил през лицето с него. Но отново само клишетата изпъкват: защото обществото..., преходът..., учителите..., образователната система..., политиците..., преди не беше така..., а по-преди пък съвсем не беше така..., а на Запад знаете ли как е..., а в Америка пък е още по-така..., и т.н…

Разбира се, в тези клишета има по нещо вярно. Но всичко това са обикновени последствия. И те не обясняват нищо. В причините може да се вникне само, ако потърсим и признаем личната си отговорност. Всички сме виждали икони и стенописи на Страшния Съд. На него няма да съдят нито обществото, нито прехода, нито образователната система. Ще бъдат съдени личности, заради тяхната лична вина. И ние всички трябва да я поемем, да се покаем за нея и чак тогава да продължим да вървим напред.

Защото не обществото създаде днешните ни възприятия. Ние самите ги приехме. Ние сами си издигнахме култовете и сами започнахме да им се кланяме, самозалъгвайки се, че всичко е наред, че всичко ще премине. Ние лишихме децата си от каквато и да било нравствена основа, защото най-напред лишихме себе си от нея. Ние излъчвахме неморални хора, на които ръкопляскахме. А после ги псувахме, че не правят нищо морално. Ние избирахме по-малкото зло, когато ни се налагаше да избираме. И това (по-малко) зло, разбира се, си вършеше злата работа в костюми и коли, за които завиждахме. Макар че, понякога разликата между голямото и малкото зло е в 20, 30, 50 лева за глас и две студени кебапчета. Ние издигахме хитреци, ние ги превръщахме в марка за успех и после пак ние ги „убивахме”, за да им отмъстим за това. И най-вече, всички ние си избрахме имагинерната цел – Обетована земя, където тече мед и мляко, и където много искаме да бъдем равнопоставени.

Ние показвахме, че човек трябва да жертва всичко, за да влезе в този земен рай, в земята на насладата, която съществува само на картата в съзнанието ни. Защото земният рай, на когото сме подчинили живота си, не съществува и никой никога не ни го е обетовал (обещавал). Ние намразихме всичко, което ни отдалечава от това чувствено бъдеще. Постарахме се да изобразим всичко духовно по карикатурния образ на собствените си представи. И го повторихме толкова пъти, докато накрая не се убедихме, че духовността е относителна.

Ние възвеличихме като интелектуален елит хора, които насред дима от цигарите си задават въпроса, на който всеки овчар на село отдавна си е отговорил: „Какъв е смисълът на живота?” Ние вярвахме на разни кризисни пиари и социолози как не разбираме колко много милеят за нас политиците и как те решават едни глобални въпроси, които нашите прости мозъци не могат да смелят. Ние се кефихме на разни VIP хора по телевизора и пускахме есемеси, за да „спасим” някой от тях. Или просто им се присмивахме, че се излагат в разни риалитита за някой лев. Ама тайничко си мислихме, че е много хубаво така са си лежиш на топличко няколко месеца, да клюкариш по цял ден, да броиш хапките в устата на съквартирантите си, а накрая и да изкараш едно сносно хонорарче. Нищо, че с нашите телефонни левчета сме им платили. Ние се наслаждавахме на това.

И след дълбокомислени разсъждения на по чашка мастика (уиски), след някоя „мила” дума за съседа, за майката на някой политик или „елитен” българин, задължително изливахме всички познати ни мръсни думи върху Църквата. А после и върху Бога, който в крайна сметка винаги се оказваше за нас най-големият виновник за всичките ни нещастия. Затова, че се наводнявахме. Затова, че се взривявахме. Затова, че се убивахме. За това, че не умеем да се обичаме…

Ние намерихме пристан в капището на „гостоприемния” мамон, прославихме го, надявайки се, че ще ни осигури светло бъдеще. И взехме да му колим жертва след жертва, докато накрая не му заколим душите си. После пак ние доброволно отдадохме и малкото, което ни е дал мамона, за да получим нещо от суетата. И получихме твърде малко, но желанието е толкова голямо, че и на това се зарадвахме.

Само остана малко съжаление, че самата индустрия на суетата не е в България, че сме второстепенни актьори в големия театър на разврата. Ние декларирахме, че развратът е нещо нормално, че няма закон срещу разврата, а самият разврат е норма. Ние продавахме хора вечер, а сутрин дамгосвахме продаването на хора. Ние обсъждахме борбата с бедността, минавайки транзит покрай „мързеливците, които не искат да работят”. „Мързеливците”, които обикалят по гробищата, за да се хранят с изсъхналите курабийки, оставени от опечалени близки на някой гроб, защото много често протегнатата им на улицата ръка остава празна… Така мъртвите се оказаха по-милостиви от живите…

А ние сме смъртно спокойни... И научаваме за това, което правят собствените ни деца, най-често от телевизията. Ами ако нямаше телевизия?! Какво чудно има в това, че децата приличат на нас? На кого биха могли да приличат, нали са наши? Нали ние им рисуваме пешеходните пътеки, по които безопасно да стигнат до мечтаното бъдеще?

И думата „НИЕ” не е подходяща, тя ограничава отговорността. Точната дума, която всеки един от нас трябва да прибави към изреченията по-горе е, „АЗ”! Всеки един от нас трябва да погледне в огледалото, да каже тази дума, да се покае и да се промени. Вратите на храма търпеливо чакат нашето покаяние, нашия отказ от греха и неговото непрекъснато репродуциране върху човешките същества... до смърт!

Някой би казал, че тези думи са пресилени. Някой би подхвърлил ехидно, а друг би изкрещял:„Аз не съм виновен!”

Тогава спокойно. Нещата ще се оправят...

Виж още за:
Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови

Още от Нашите автори

Коментари

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!