На поста 2

Калин Терзийски
06 май 2020 в 20:51 | 3198 |0

И тъй като мерките вече са разхлабени, аз пиша вече само по спомени, но ми се струва, че е интересно да се върна към тия минути и часове. А дали е важно – това не мога да знам.

За някого важно е да си купи нов смартфон, за друг – да отиде в рая. За трети пък е най-важно да отиде в рая с нов смартфон и като се върне – да си е взел от рая и страхотно калъфче за смартфона, а да има и тен. Ценностните системи на хората напоследък вървят много евтино, продават се във всеки класен магазин и всеки може да бъде себе си, като си купи ценностна система, която най-много подхожда на цвета на обувките му.

И така.

Аз вече трети ден бях доброволец на входа на парка. Пусках и спирах хора.

Това не е присъщо за мен. Може би затова често ми се случва. Господ понякога е и доста добър шегаджия. И затова ни праща там, където да се чувстваме като в небрано лозе. Може би милият ни Господ затова е създал и небраните лозета. За да ни праща там и да ни наблюдава.

Аз не съм човек, който би спрял даже мравка, която вместо към мравуняка, мъкне житното си зърно към някой мотел извън града.

Може да има среща с някоя друга мравка, с която има тайна връзка, за която мравката-майка не бива да разбира! – така ще си кажа аз. И ще оставя мравчицата да си върви накъдето си е наумила.

Никой няма право да казва на никого какво да прави! – така мисля аз и все въздишам, защото знам, че такава една концепция за света е крайно неприложима.

А както казах – Господ все ме праща на места, където да пускам и връщам хората, че даже и да ги проверявам.
Още като хлапе станах войник и на границата пусках и връщах сума ти народ, засилил се да отиде в Югославия и там да си продаде тарикатлъците. После бях санитар и не пусках дядковците, тръгнали да пафкат, да излязат от отделението:

„Къде сте тръгнали, господа?” – питах ги аз и преграждах с мускулестата си момчешка ръка входа: „Не знаете ли, че с тоя ТУР (трансуретрална резекция) сте заникъде? Я си се връщайте в отделението – ще пафкате тайно в тоалетната. Не ми трябват паднали дядовци по стълбища и по асансьори! Няма да ви събирам, айде, моля ви се!”. Спирах, връщах, командорех и се учех на строгост.

Още тогава усещах, че цялата тая театрална строгост (която те кара да се подсмихваш тайно от възбуда и неудобство) е характерна за хлапаците; за да продължиш да я практикуваш и като възрастен, трябва да станеш я военен, я идиот, или да си останеш дете. Иначе как така – съвсем сериозно ли? – ще вземеш да казваш на хората с най-строг глас какво да правят и накъде да ходят? Че това е идиотщина: възрастният човек смята и другите за възрастни и не им се бърка в работите и в посоките!

И така. Сега пък – пред парка - и си стоя и пазя и не пускам там хора без дечица до шест и половина. А след шест и половина – всеки със и без дете е добре дошъл. И наблюдавам как реагират хората.

Защото, струва ми се, трябва да забраниш на човека нещо, за да разбереш много неща за него. В градините на прекрасната всепозволеност (да речем – моловете) където всичко изглежда гостоприемно и съблазнително и стига да имаш пари – чувството за всемогъщество може да те удави – там хората са горе-долу еднакви. Любезни, тихи едни такива, а нахалството им е приглушено. Все едно е минато с някой специален филтър на фотоапарата на телефона. Бите шойн данке шойн. Но когато дойдат забраните или още по-лошо – когато дойдат опасностите – хората показват всевъзможни черти.

И ето. Говорим си с един от юнаците от общината, от време на време си пръсваме на ръцете с дезинфектант (все едно сме стари войници в окоп, които се черпят с енфие) и пресрещаме хората. Аз се наслаждавам на странното чувство, че съм вършил това много отдавна и много дълго време и някак си все едно съм се върнал в твърде познати води. И така си е – две години, по съвсем същия начин, съм спирал хора на КПП на сръбската граница. И сега – поглеждам си обувките – ами – същите са като тогава - черни, бойни, високи, печени обувки - все едно и аз съм на двайсет години и ей сега ще скокна с жилавите си крачка и ще мина като патрул целия десен участък по границата. Целият живот е нещо като дежа вю.

А хората са приятни. Честно казано – не очаквах точно това. Аз, между другото, някак не се учудвам от хората. Това е прекрасният ефект от остаряването. Без да усетиш – вече забелязваш, че хората няма с какво да те учудят. Но пък от друга страна – все пак – учудват ме. Леко.

Примерно – никой не крещи. Даже на децата си не крещят – Бога ми! Ама че приятно! – казвам си. Ела мами, айде ела мами, побързай, хайде моля те не се мотай – тихо подвиква млада майка на детенцето си, подръпва си нагоре маската и се върти на едно място; малко и е досадно, че детенцето се е заиграло точно на поста при чичковците с униформи, но може би и точно „специалността” на цялото положение я кара да е тиха и смирена. Няма „я бързо, че ще ти скъсам ушичките”.
Пък и хората, младите, май са по-различни – казвам си – при това – по-различни в добрия смисъл. И подбутвам малкия синковец към входа „върви, върви, не дразни мама” и той ме поглежда с небесен поглед (откъде тия синеоки българи, Боже) и хуква към майка си, маскираната, с маската и ръкавиците. Как ли ще помнят тия тригодишни цялото това време? И как ли след седемдесет години ще казват на внуците си: „Ех съвсем слабо помня, ама съвсем смътно – епидемията, как ходеха всички с маски, как мама ме водеше в парка, а там едни чичковци, маскирани и с униформи...”

И изведнъж млад мъж като дебела стрела излита и просича въздуха – с четиридесет километра в час, пък може и петдесет – профучава край поста ни, съскането на спиците остава за миг като опашка зад гърба му, чак слаб вятър повява и разхлажда за миг челото ми:

Ебати идиота! – извиквам аз и се облягам на коленете си. Един два удара на сърцето ми са по-бавни и удрят в ъглите на долната челюст като басовете на Джон Пол Джонс. Уплашил съм се. Имам силна фантазия и тя – по-бързо от всеки велосипедист в света – ми е представила ужасна картина. Търкалящи се, кървави тела. Всъщност – никога не смея да разкажа ужасните си фантазии – прекалено потресаващи са, затова изпитвам от тях суеверен страх и само плюя и се кръстя. Та преди секунда оттук мина малко детенце, бяло и русо като сирене върху слама – как може така! Как може дори само да си представиш това в комбинация с локви гъста, почти черна кръв?

А колегата ми стои изпъчен, с ръце в джобовете и кима с глава. Той е печен стар охранител, сигурно е на не повече от трийсет, но си личи, че е видял всякакви неща. И още не ги е забравил, подобно на мене. И казва: Мхм, всякакви идиоти има. Аз затова ти казвам, че трябва да сме внимателни. Хората...

Ех, хората... – казвам си аз и се изправям, пипам си пулса, вече се е учестил, нормалните вълни адреналин плискат по ъглите на старото ми тяло, краката ми потреперват, приятно ми е, както винаги след силен и вече отминаващ страх. Ех, хората – дали всъщност са едно и също и можем да ги мерим с едни мерки и едни теглилки?

Майката мисли едно, детенцето – друго, а юнакът с велосипеда, тоя мускулест холерик (всъщност – кой го знае какъв е?) мисли нещо, което се носи в пространството (заедно с главата му) с такава скорост, че едва ли може да прилича на мислите на бавнодвижещите се. Неговата мисъл – казвам си – сигурно е някаква такава – фучаща.

Всеки – казвам си – вътре в своя дом, в своята най-интимна крепост – душата си – е нещо неописуемо. Дори сам човек за себе си е неописуем. Пък камо ли за другите! Но външно – или мирно спазва правилата за живеене – или ги погазва. И туй то.

Усмихвам се сам на тая огромна диспропорция – между сложния ни и неописуем, направо космически вътрешен мир – и простичката ни външна изява – и тупвам моя колега по рамото:

Просто трябва да внимаваме, приятелю. Хората са си хора. Всякакви. Никой не знае какво е в главата на другия. И така си е по-добре. Но...

Но... – поглежда ме моя приятел, охранителят.

Но има някои неща, които трябва да се спазват. За да има мир. – казвам аз и се чудя – откъде ли ми дойдоха тия думи?

Препоръчани материали

Няма коментари към тази новина !