На поста

Калин Терзийски
29 април 2020 в 12:27 | 4634 |0

Първо ми се обадиха от РЗИ и викат – "Да дойдете тук, да ви обясним какво ще правите като доброволец". Аз отидох, там беше някак спокойно, вместо познатата ми гниловата сумрачност на българските учреждения ме посрещна чист и светъл коридор с принтер в средата, на който тихи маскирани служители, някои от които съвсем момчета и момичета, принтираха някакви спокойни и елегантни документи. Шляп. Принтираха и се скриваха в стаите.

След като почаках шест-седем минути, ме повикаха в някакъв кабинет и ми обясниха, че когато се наложи, ще бъда изпратен да взимам проби от назофаринксите на хора: трябва да имате предвид, че се взимат проби от хора, вече дали веднъж положителна проба!

Така ми казаха и аз потрепнах от леко безпокойство. Дамите, които ми разказваха всичко това, бяха приятни жени на средна възраст, вероятно лекарки, защото нямаха съвсем чиновнически вид – стори ми се, че не повече от петнайсет процента от техния вид беше чиновнически, което веднага ме наведе на мисълта, че са хигиенистки, тоест – лекари, специализирали хигиена или пък нещо като епидемиология. Не приличаха на болнични лекари – с тяхната непринудена деловитост. Безпокойството у мен, както казах, беше леко, но неприятно: представих си домовете на стари жени, останали отдавна сами, как аз влизам, опакован в скафандър от шумоляща бяла материя, как заставам до масата в хола, на която има изправено портретче в китайска рамка на семейство с неясен вид, как бабата отваря широко уста и челюстите и немощно треперят, езика трепери в беззъбата уста; стори ми се, че безброй пъти съм виждал това в годините, в които бях лекар в геронтологично отделение, усетих почти ясно усещането за сивкаво-жълтеникава зараза, която витае във въздуха на сумрачната стаичка... и така нататък: фантазия, продукт на мрачна хипохондрия.

Усмихвайки се на лекарките казах, че нямам нищо против това, че ще трябва да се влиза в домовете на заразени; а вътре в себе си скръцнах със зъби и си подвикнах (като боцман на юнга): ей, пъзльо, да не си решил да се плашиш от такива обикновени дреболии, не ме карай да те изправям на истински опасни изпитания, ама че работа! Стягай се и не в домовете на заразени ще влизаш, ами и в хралупи на таласъми – мисля, че няма какво да се обясняваме, като си мъж – просто не трепваш! Ясно ли е?!

После се прибрах и зачаках. Чакането, между другото, е най-голямото изпитание за плахия човешки дух. Когато трябва да правиш нещо, което те плаши – скачай и се хвърляй – ако седнеш да чакаш с дни, страховете ти ще нараснат като тумор. Но пък – казвах си в тия дни – точно това нарастване на страховете е полезно за изграждащия се дух; много е лесно да си младеж и да се хвърляш в опасности презглава; я стани стареж и се хвърляй в опасностите Бавно – пък да те видим тогава! Добро, добро изпитание – казвах си и се усмихвах на себе си. И чаках да звънне телефонът с кратко заглавие РЗИ.

Но ето че на следващата седмица се обади някакъв юнак и вика: "Ние сме от общината, нещо си за борба с аварии и ако можете и искате – заповядайте на входа на парка, на Борисовата градина, да ви дадем инструкции...трябват ни хора да контролират движението в парковете, нали ги отвориха за разходки".

И аз, за свой срам, си отдъхнах. Като за да не бъде срамът прекалено силен, си обещах, че ако ме извикат на по-опасното място – и всъщност – по-важното – веднага ще изоставя охранителското поприще и ще отида там. В стаичките на бабите със зинали усти, от които да взимам гърлен секрет.

И на следващия ден отидох на входа на парка.

Посрещна ме мъж с побеляла коса, висок и едър, облечен в черна униформа, с надписи по якето, които както обикновено, не прочетох. Имаше малък спортен корем, което ме зарадва, защото аз нямах. За миг си помислих: колко обича човек (или може би само аз, а?) да се мери с другите; и колко драго му става като види някакво превъзходство у себе си над другите. Ето – той с коремче, а аз – без. Леле, колко съм добре за възрастта си. Така си казах и ми стана неудобно от тая смешна моя склонност да си намирам поводи за възгордяване. Стоп – сега делово – казах си. А той вика: "Аз мисля, се досещам кой сте...". А аз – "Ами да, да, тоя съм, писателя...". "Да де – вика той – аз ви знам, известен сте ми от много телевизионни предавания"; а аз вътрешно плюя от досада: няма начин, всеки ме знае от жълтите медии, какъв пияница и развратник съм, е няма що! И се смея и викам: "Ами да, да, от разни предавания...Ама все пак съм си писател, де". А той великодушно: "Е, разбира се, писател...знаеме, знаеме".

И след десет минути, в които идват и други мъжаги с униформи и ми дават бутилка вода, маска, ръкавици, оранжева жилетка, че даже и сандвич – аз вече съм на поста.

Ще контролирам и навигирам хората, влизащи в парка. Добре звучи – казвам си – навигатор, като някакъв водач на кораба на Одисей или като някакъв лоцман на китоловна шхуна. Аз ще казвам на хората откъде да минават, за да спазват ограниченията, наложени заради епидемията. А има и отпечатани от общината листовки с маршрути, които, естествено (иначе нямаше да сме в България) не достигат, и затова - ако някой иска да си има листовка с маршрутите в парка - може да си я снима с телефона.

На поста стоим с Мето – едрият мъж, когото срещнах първи. Той е с бяла коса, но е млад човек – на моя възраст. Точно на петдесет.

Кога човек е истински стар? Когато е по-стар от теб. Така си казвам и ми става смешно, задето съм човек.

Стоим си и пазим парка. От девет и половина сутринта до шест и половина следобед паркът е определен за разходки на майки с деца и бременни жени. Тоест – никакво влизане на забързани старци, тръгнали да поемат огромни количества чист въздух през маските си, никакво нахлуване на велосипедисти и бавно-бегачи.

Мето е професионалист от службите, оказва се, че е бил сума ти години във военна полиция, така че няма проблем с разпореждането с потоци от хора. Потоци от хора, Боже, целият ми петдесетгодишен живот е протекъл в коридорите на една непрекъсната чиновническо-пропагандна дехуманизация. От дете още са ми набили в главата всякакви трудови маси и човешки потоци. Всякакви народонаселения и популации. Хората, погледнати през тая терминология, изглеждат винаги като някаква безлична тълпа, която трябва да бъде направлявана. Винаги съм мразел това отношение. Но сега някак то е очевидно – хората са безлични с тия маски. Може ли толкова лесно – питам се - да бъдат обезличени хората?

Мето ми разказва за мисиите си в Афганистан и Ирак. Бил военен полицай и бил и на двете места по половин година. Психолозите от Военномедицинската академия след мисиите им казали: "Човек се познава след престой от три месеца в някаква неестествена среда – преди това е много мобилизиран, не му се забелязват характерните черти. Но след три месеца...как да кажа (вика Мето) стават едни такива изнервени хората, всяка дреболия ги побърква, и ако не се занимаваш със спорт или не четеш книги – може и да изтрещиш, полудяваш!".

И аз си представям за миг какво потно, мъчително и огромно изпитание в пустинята, неописуемо, дълго и тягостно, е било това негово приключение. Човек влиза в тия неща и никога не успява да разбере, че наистина е влязъл в тях и в момента ги преживява. Човек разбира, че е преживял нещо, след като то е отминало и той го разкаже. Иначе преди да го разкаже, преди да го облече в думи, то е един безформен и доста плашещ тумор в душата.

Голямо нещо са думите! – казвам си и подпитвам Мето, а той разказва: за Афганистан, за генерал Мутафчийски, който бил също там по същото време, за португалския бар в базата, в който се пиело уиски в пластмасови чаши в които наливали без мярка, за хероина и талибаните, за мизерията и агнешкото, което не било хубаво, защото агнетата ги бил виждал да пасат на бунищата, за това, че хлябът бил най-хубавият на света. Там, в Афганистан.

А човекопотоците вървят, идват, прииждат, бутат колички, носят маски, някой не носят маски, а вдигат кърпи на усти и носове, въртят кормилата на велосипеди, влачат кучета големи като детски колички, бързат за работа или от работа за вкъщи.

Народопотоците ни показват (поне на мен), че хората са толкова много, толкова различни, толкова живописни, толкова човешко-нееднакви, толкова неописуеми в делата си, в настроенията си, в намеренията си, във възпитанията си, във вкусовете си, в предпочитанията си, във вида си – че всеки опит да бъдат описвани вкупом – като Хората, като нещо общо, обобщено...всеки такъв опит е просто идиотщина. А ми хрумва също, че е не само идиотщина, но е и непочтен, някак – фашистки е всеки такъв опит. Да изкараш хората едно нещо, една маса, която трябва да бъде пресована, унифицирана и вкарана в едни единни правила е долно. Глина за игра в ръцете на чиновници.

Не, хората – казах си – не са това. Пък за някого може и да са това, знае ли човек?!

И ето че се появява и един луд.

Ние с Мето, естествено, не само си говорим за Афганистан и лошото агнешко там. Ние пропускаме, наставляваме, връщаме, поздравяваме, правим леки реверанси „Моля, преминете”, връщаме обратно, спорим с настоятелните, които все пак искат да нарушат поне малко някое правило, и ето – сега трябва да видим какво ще правим с тоя луд. А той вика: аз не знам дали вкъщи е маската защото не съм вкъщи и там я няма и къде съм защо съм ако се върна и няма да отида до паметника до личната карта не съм си я взел ама няма няма ще я взема ако е у мен...

И аз усещам, че точно тук може да съм полезен. Защото хората не разбират много-много от психични заболявания и от това как да се държат с болните. При нас идват и двама полицаи, започват да говорят с висок тон. А лудичкият е с много живописен семитски вид, с една такава шантава брада само на гърлото, съвсем черна, кожата му е много мургава и аз си казвам: какъв българин – същински мавър! - с тоя гърбав нос като папагалска човка, с тая синкава черна коса, с кая брада на бурми като на персийски крилат войн от вратата на Вавилон.

Пък лудият си е чист българин, поне ако съдя по езика, който говори, дрехите му са леко мърляви, но не съвсем, шарени, но не прекалено, вероятно си живее вкъщи и не е останал на улицата, но семейството не го следи много-много.

А полицаите вече му крещят, а това ме притеснява. И аз се намесвам: Вижте, момчета (а те наистина са славни момчета, ръцете на единия са дебели като моите крака в бедрото), това е психичноболен, той не разбира много какво го питате. А те ми дават много строги знаци: не се обаждай! И си правят тяхната заучена процедура. Обясняват на лудия с много строг глас, почти с крещене, какво ще му се случи, ако не се прибере, питат го за лични карти, за разни такива съвсем невлизащи в работата на един луд човек неща...

...А той си мърмори кротко и уплашено някакви несвързани словесни салати, пристъпва от крак на крак и лека-полека се опитва да се измъкне, с наведена глава, поклащащ се на тънките си крака с мърляви дънки като кюнци.

Но полицаите не го оставят, взимат му телефона, разпитват го, той много чинно отговаря – имена, телефони, адреси – те се обаждат, проверяват го в някакви регистри – на мен ми става противно – така, казвам си, нахлува полицейщината, уж невинно – хващам подръка лудия, успокоявам го доколкото мога: пиеш ли лекарства?

Той е чул познат въпрос и ми отговаря: "Рисполепт и акинетон". А аз – ето, момчета, той не е съвсем наред. И се дразня на мекошавостта си – ще ми се да не се подмазвам чак толкова на полицаите, да не им показвам някаква такава угодна за тях насмешливост към лудия човек, не ми се ще да го гледам с насмешливо снизхождание, само за да угодя на тяхната вулгарна, ченгеджийска представа за нещата.

И си казвам: че не е ли това моята съдба, моята вече петдесетгодишна съдба? Да се опитвам да се впиша, държейки се простовато и вулгарно – в средата, в тона на някакви простовати, груби и вулгарни момчурляци?

Цял живот: говоря по-тъпо, смея се по-грубиянски, държа се по-вулгарно и простовато-мъжкарски – отколкото ми се ще, отколкото е естествено за мен. За да ме приемат разни пичове – нормални прости хора от простия народ. Дявол да го вземе.

А после си казвам с усмивка: вероятно и тяхното простовато и нахакано поведение е поза. И те се правят на печени и тъпи мъжкари просто за да не ги заподозре някой, че всъщност са мамини момчета. Мхм. Защото всъщност, дявол да го вземе, всички сме си едни мамини момчета. Родени, отгледани и любими на своите мами.

И изпращаме лудия по живо-по здраво и пак пазим парка. Хората са любезни, някои са леко вбесени, но като цяло всичко е доста нормално. Доста нормално. А наоколо тече невидим ковид.

Следва продължение.

Препоръчани материали

Няма коментари към тази новина !