Тя влезе в „Соларис” и изведнъж стана тихо, като че бяха утрепали някого. Беше облечена, както всеки ден, в сини панталони, бяла блуза. Прошарената й коса сивееше, вързана на опашка; тъмно, високо чело, висока жена, тънка като сабя. Тя пристъпи към бара, каза:

- Един чай от шипки – но барманът, момче с рядка брада, въобще не помръдна от мястото си. Очите му избягаха към мъжа с рижата коса и потънаха в кървавите кичури, по-алени и наперени от дясната страна, някак клекнали отляво. Рижата коса продължи да пие на малки глътки от онова нещо в чашата си и не помръдна.
- Шефе, да й давам ли?

Шефът не каза дума. Наведе палеца на дясната си ръка към пода. Барманът с рядката брада подскочи с поглед към вратата, после обърна глава към новодошлата. Гледаше я право в лицето, но като че не виждаше нищо, съзерцаваше нещо по-съществено пред себе си и същевременно надигна някаква чашка – може би кафе, уиски или кой знае какво слагаха в такива чаши. В кафенето пиеха двама мъже с гипс на десните си ръце - седнали на една маса с чаши пред тях. Те гледаха влязлата в кафето втренчено.

Единият, най-едрият в раменете, наедрели още повече заради якето с подплънки, което бе навлякъл, се надигна пръв. Вовата. Може ми секунда и половина след него, може би дори по-малко, Павко също скочи. Те двамата си приличаха, макар че не бяха братя, нито братовчеди. Големите мъже с гипсирани десни ръце пристъпиха към вратата на кафенето и се изпречиха зад гърба на жената.

Тя не трепна, не се обърна назад. Приближи до рижия, протегна ръка, хвана неговата и я разтърси в дълго ръкостискане. После се обърна към вратата и се насочи с бавни, равни като дялани камъни стъпки към двамата исполини с гипс на ръцете.

- Какво беше това, ма? – скърши думите рижият, сякаш носеше в гърлото си ренде. – Стой малко, Елено. Стой, ма!

До двамата с гипс на китките рипнаха още трима, затвориха й пътя, а барманът, онзи с рядката брада, я блъсна. Елена изопна внимателно блузата си, като че ако не бе премахнала току що появилата се гънка, кой знае какво щеше да се случи.

Случи се.

- Какво искаш, ма! – отряза рижият и скочи от стола си. Носеше сигурно два номера по-големи оранжеви джинси. Мускулите му се бяха удвоили, ръцете, раменете и вратът се бяха утроили. Фланелката щеше да се пръсне заради яките мускулни влакна под нея. Няколко черепа с различни размери бяха татуирани върху лявата ръка на човека. Над тях с внушителни лилави букви лъщеше татуировка с името СИЯНА. На другата ръка, където не блестеше нито един череп, с черно мастило майсторът на татусите бе издълбал в кожата на човека надпис на английски SIYANA. До масата, която бе с позлатена повърхност, стърчеше стол, но не обикновен – трон беше, в който можеха да се разположат трима великолепни джентълмени с мускулни влакна като въжета на бесило - та в края на масата, в златна рамка блестеше фотография на жена – кестенява коса, кафяви очи, нищо особено. Под снимката на български и на латински беше изписано: – Сияна. Siyana love.

Ръката с трите черепа сграбчи лакътя на Елена.

- Какво, ма? Защо се довлече тука?
- Пиеше ми се чай от шипки – каза равно жената, без да го погледне.
- Като те фрасна, ще станеш на гьол от черва – каза червенокосият.
- Ще стана – каза жената.
- Ти си мръсна вещица, но скоро ще те намерят умряла в канавката.
- Ще ме намерят. Със сигурност.
- Ще те сплескам, ма.

Барманчето с рядката брада я блъсна от едната страна, Вовата я препъна от другата. Ударите не бяха силни, дори не я разклатиха. Чак тогава жената се обърна – без да бърза, просто пиеше чая си от шипка и искаше да погълне повече от аромата. Изпъчи се, беше висока и по това я познаваха на улицата, но дори изпъната не стигна до носа на червенокосия.

- Риж Димитре, ако бях на твое място – помни какво ти говоря! – още след час, после ще бъде много късно – та ако бях на твое място, щях да отскоча до Елена дългата, мръсната вещица, както ме нарече преди малко.
Барманчето отстъпи на половин метър от нея, сякаш го ужили оса. Вовата прибра гипса на ръката си към колана и също отстъпи.
- Защо? Защо, мръснице, да идвам до тебе, а? – гласът на Риж Димитър бе пълен с парчета натрошено стъкло и чакъл.
- Стиснах ти ръката, нали? След двайсет минути ще почнат да се появяват червени мехури. Първо около пъпа ти, после на бузите, на челото. След около два часа ще пламнеш и ще захване да те сърби.
- Гадна мръсница.
- Гадна мръсница съм, но не правя мръсни неща – каза жената.
- Предателка мръсна.
- Да, предателка, но не съм предала никого.

Червенокосият сви юмрук и понечи да я удари. Седемнайсет юмрука се свиха след неговия и в кафенето въздухът изчезна. Имаше юмруци. Потрепваха от енергия и чакаха.

- Ако съм на твое място, Риж Димитре, нямаше да пречукам Елена Дългата. В болницата ще ти правят изследвания. Те излизат най-рано след четири часа. Дотогава мехурите може да се спукат. Тия отвън добре, ще изтекат. Но тия отвътре, по белия дроб и карантиите – ще стане вътрешен кръвоизлив от гной, Риж Димитре.
- Лъжеш и блъфираш! – ревна рижият и косата му запали пожар сред трънака от юмруци.
- Да, прав си. Лъжа и блъфирам – каза спокойно жената. – Но ако бях на твое място нямаше да сплескам Елена Дългата от бой точно сега. Ако отидеш преди три часа при Дългата Елена, може да изпиеш едно много гадно, ама наистина смрадливо и лепкаво нещо. Ще се задавяш десет пъти, ще плюеш. Но ако го изпиеш, мехурите ще закъкрят, ще се съберат. Много ще те сърби – една седмица, дори десет дни.
- Мръсница! – изскърца рижият.
- Мръсница, която може да ти свари този гадна, смрадлива и лепкава каша.
- Прави я. Почвай да я правиш тука. Веднага.
- Риж Димитре! Дългата Елена има едно условие и го казва пред всичките ти гавази. Ела при Дългата Елена, но искам сам да си счупиш дясната ръка – ей тука - изрече равно тя и докосна китката на Рижия. На ръката, точно върху огромния мускул, спеше на латински името SIYANA.
- Куха лейка. Крава. Вещица – гласът бе изгубил парчетата натрошено стъкло, сега в него бе останала само тиня. – Ще те нарежа на четири парчета. Ще те дам на кучетата.
- Момчета, много е заразно – каза спокойно Елена дългата.

Момците, начело с бармана с рядката брада изведнъж се дръпнаха към стените на кафенето, към прозорците, зад масите. Двама трима се измъкнаха през вратата като мокри върви. - Риж Димитре, може Вовката да ти строши ръката ей на онова трупче. На него ти строши ръката на внучето ми. Ако искаш, може да извикаш „Бърза помощ“ да ти помогне. Може и да те закарат до „Пирогов“.

Рижият хвърли поглед към дясната си ръка с латинската SIYANA. Пръстите му вече се бяха зачервили.

- Защо се здрависа с Елена Дългата, Риж Димитре? – прошепна тихо, но ясно тя. – Тя е мръсница и вещица, нали знаеш.

След това с отмерени бавни стъпки сивокосата тръгна към вратата на „Соларис“. Никой от момците с яки мускулни влакна не се изпречи на пътя й.

- Довиждане – каза тя, без да се обръща назад.
-------------- ------------- ---------------
Може и да си го измислят тия от Старо село, на тях не трябва много-много да им вярва човек. Те звездите гледат и ти разправят, че е дошло време за закуска. Освен това като лъжат, лъжите им пропаст копаят. Не можеш ги прескочи, падаш вътре и драскаш да излезеш, целият се олющваш и кръв ти тече, раните сърбят като барутен погреб, идва ти да напълниш с кал устите на тия лъжци, но като ти мине ядът, си казваш:

– Ей, лъжци, шапка ви свалям за тая тлъста измама, големи сте!

Кой ли знае кога за пръв път гръмна един дебел и сочен като печено агне слух – един от тукашните мафиоти, хората се бояха да му казват името, щото бил бесен и пяна му излизала не само на устата, но през носа, ушите, очите и от други места – та тоя най-големият из големите, дето като седнел до някое момиче в кръчма, то, без да чака, светкавично правело онова, дето всяка от тези места знаела какво трябва да прави на Риж Димитър - точно за тоя човек става дума.

Той, разправят лъжците от Старо село, уж сам си строшил ръката. Така му била заръчала оная, дето лекува с билки и варива, Елена от Старо село; същата, която излекувала жената на оня депутат и още дузина големи началници от София. Та в Старо село идваха хора от Радомир, Варна, Кюстендил, София, Перник, Елов дол, Владимир, Опалово и Стефаново, от Гърция и Македония – народът с очите си видял един мъжага като дъб с гипс на ръката.

- Вярно ли е? – обърнали се комшиите към Елена билкарката.
- Аз лекарство за смърт и за болка съм се заклела пред Господ и пред гроба на мама на никого да не давам и никога да не варя – казала Елена дългата.

Няколко седмици пред портата й намирали китки – лалета, обикновена иглика, букетче от глухарчета, трендафил – така цял месец. Малки цветя.

Народът ги откъсвал от полето или от градината пред къщи. Народът бил пропищял от оня с гипса на ръката. Така разправят местните от Старо село. Но можеш ли да им вярваш? Искаш, но можеш ли? Затова тичаш до полето, накъсаш някакви цветчета, дето не им знаеш имената, ама са шарени и хубави, правиш нещо като букетче и като минеш край къщата на Дългата Елена, ги оставяш.

Толкоз хора е измъкнала от болката на светло тази жена.