Без парите на брат ми сме загубени. Татко го съкратиха, мама я уволниха, а аз уча, за да сполуча. Догодина завършвам и заминавам при брат ми в Швейцария. Той работи на влакче-зъбчатка, стигащо до най-високата част на Алпите - Top of Europe.

Отиде уж да учи в Швейцария, но се хвана на влакчето. Или то го хвана, знам ли? Без зъбчатката досега да сме измрели от глад. Всеки месец брат ми зарежда банковата ни сметка и закърпваме някак положението. В понеделник и вторник ядем боб, после супа от леща – до петък, в събота и неделя – препечени филии със зехтин, чубрица и капка балсамов оцет. Това последното е рецепта на брат ми. Вкусотия, направо фантазия, ако хлябът е мек.

Докато топя филията в зехтина, чатя с братлето по Фейсбук.

„Как са туристите днес?” – питам.

„Китайци, японци, корейци – в групи, под строй.”

„Някоя готина японка?”

„Само един загадъчен кореец” – изпраща ми тъжно човече. Това означава, че някой от туристите нещо го пита и е зает.

Кореецът, може би? Шегичка.

Брат ми е кондуктор и екскурзовод на влакчето. Понякога е повече екскурзовод, но по-често е само кондуктор. Докато дупчи билетите, разказва на туристите за историята на влакчето, за пейзажа наоколо, за добрите ресторанти в района. Ако го питат, разбира се.

„Систер, вие как сте?” – върна се във ФБ.

„Не ни мисли. Почиваме си. На каква височина си сега?”

„На около 2100 метра надморска.”

След около час ще е на 3454 метра над морското ниво. И това всеки ден по няколко пъти: надолу – нагоре, нагоре - надолу. С различни хора от всички краища на света, по около 1000 дневно.

„Забавно е да са ти на главата” – казва брат ми.

Скучно му било, само когато времето е лошо. Тогава идвали единствено групите с предварителна резервация - китайски, японски, корейски, индийски. С тях движат преводачки и работата му се свежда до късане на билети.

„Ако съм активен в нета, значи времето е много лошо” – шегува се.

Всеки ден прекарва по 12-13 часа в път: два часа от къщи до станцията, от която започва началото на тура и после още два – обратно. Плюс осем часа и половина във влакчето. Поне един път седмично остава да спи в хижа в планината, за да подготви влака за първия тур. Тогава става в 5 сутринта.

Понякога като се замисля за това, залъкът със зехтин ми присяда.

Опитвам се да не мисля.

Чатя.

Всеки ден татко прекарва по 12-13 часа на компютъра.

Всеки ден мама седи по 13-14 часа пред телевизора. Сгушила се е на големия стол и изглежда още по-миниатюрна. Помня, когато татко донесе стола. Брат ми беше в трети клас, аз – във втори. Ахнахме. Кожена тапицерия с цвят на лешник, в съчетание с черешово дърво.

„Не сядайте на него - каза татко. – Този стол е за красота.”

Сядахме, ама тайно, когато нашите не бяха у дома. Брат ми си имаше специална стойка за кожения стол – изправен гръб и сериозно изражение. Като се сетих за лордската му осанка, прихнах.

Най-чоглавото, когато нямаш работа и пари е, че спираш да пътуваш. Така мисля аз. По-добре да си във влакче с 1000 непознати. Назад-напред, напред-назад,

Иначе, какво? Търкаш стола, гледаш в празното и се сдухваш.

Миналата седмица, като се връщах от училище, видях татко на улицата. Гледаше към кофите за смет. Един клошар ровеше в контейнера, а огромен гарван го наблюдаваше отстрани. „Махай се - викна клошарят и размаха ръце. - Твар нахална!” Гарванът рязко се спусна, клошарят прикри лицето си с ръце. Птицата хвана с човката парче от кифла и отлетя. Бездомникът изпсува.

Татко е фотограф. Представих си какъв кадър щеше да направи, ако носеше камерата си. Гарванът и клошарят. Така можеше да се казва снимката.

На брат ми не говоря за тези неща.

Питам го какво се вижда от прозорците на неговото влакче.

„Ще ти подбера малко кадри, за да си представиш по-добре” – пише ми. И пуска снимки. Залез над хижата. Алпийски див козел на склона – изпраща с поглед влакчето с последните туристи. Брат ми с колеги в жълто-червени униформи - подготвят влака за нощувка. Сам на зазоряване – почиства влака от снега преди първия тур.

„Има красиви моменти – обобщава. – Но нищо не може да се сравни с красотата на България, систър.”

И ме моли да му пусна снимки от любимите ни преживявания. Река Триградска, преди да потъне в пещерата Дяволското гърло.

Мама и татко ни заведоха там, още бяхме малки. Защо реката изчезва, питаше брат ми, а татко каза, че когато пораснем и станем учени, ще разкрием тази загадка. Жълти водни лилии около устието на река Велека. Видяхме ги по време на един ученически лагер. Брат ми направи цял албум с жълти лилии. И друг – с безсмъртничета от Чудните мостове в карстовата долина на река Еркюприя. Прегърнати с брат ми пред пръските на Крушунските водопади. Татко направи снимката. После я използваха за един календар. Аз, мама и брат ми сред неповторимата родопска зеленина около язовир Въча. Татко ни „щракна”. Татко и брат ми пред Ивановския скален манастир – моята първа качествена снимка, по преценката на брат ми. Аз „на пъпа” на България в местността Узана със стадо елени зад гърба – брат ми улови мига. 

Днес при него вали като из ведро и изписахме цял километър в чата. Има още час до края на смяната му.

„Как си?” – питам.

„Ту така, ту инак. Сега съм ту така” – и добавя усмихнато човече.

„Обичаме те – аз, татко, мама” – пиша. С главни букви.

„И аз вас. Липсвате ми” – брат ми рядко се размеква. - Големи сладури са азиатците. Дисциплина и дух, на квадрат” – добавя, за да смени темата, явно.

„Как са момичетата?”

„Няма време за момичета, вечер съм гроги. А и не искам да се обвързвам емоционално с никого. Ако се обвържа, значи няма връщане назад ” – отговаря.

Спомням си, беше на 13, една неделна сутрин вместо него, в леглото му открихме бележка: „Не се притеснявайте, отивам да намеря моята любов.” Приятели ги запознали преди ден. Разбрал, че момичето живее в Студентски град. Никога не беше ходил там. Но взел автобус 280. Слязъл в центъра на градчето. И започнал да пита: „Да сте виждали тук да живее едно красиво момиченце с дълги руси коси?” След четири часа питане я открил. Купил роза. И позвънил на вратата й. „Исках да те събудя с роза”, казал.

„Струва ли си да прекараш младостта си на швейцарско влакче?” – питам.

„А иначе какво? Да превъртим от мизерия? Ти как си с момчетата?”

„Остави ме мен. Не си ли хареса момиче във влакчето?”

„Гледам билетите им, не тях” – отговаря.

„Защо се нарича зъбчато влакче? – винаги ми е било интересно, а все пропускам да разбера.

„Защото те заклещва и няма мърдане. Ха-ха-ха. Шегичка, систър. Заради технологията.”

И обяснява. Зъбчатото колело се спуска и зацепва в зъбчата релса по средата на железопътната линия. Така придвижва влакчето по стръмния склон. На равното, зъбчатото колело се прибира и си става обикновен влак.

Това си е като нашата теснолинейка, всъщност. С нея е свързан споменът за най-пухкавата ни и бяла Коледа. Татко ни я подари.

Качи ни на теснолинейката от Велинград до Добринище. Пресякохме три планини - Родопите, Рила и Пирин, а през прозорците на вагона се сменяха приказни пейзажи. Железните мостове над Чепинската река. Преливането от бяло в черно сред скалите и тунелите между Аврамово и Света Петка. Заскрежените поточета в преддверието на Якоруда.

„Помниш ли гара Аврамово, най-високата на Балканския полуостров?” - пита брат ми. Явно и той е потънал в същия спомен.
„Ама е само 1267 метра над морското равнище. И вагончетата нямат панорамен покрив” – казвам, за да не заплача.

„Като си дойда, пак ще отидем всички там. Да се върнем за малко в детството” – пуска усмихнато човече.

Отговарям му с три сърчица. И хуквам към стаята на мама и татко:

- Брат ми ще ни заведе през лятото на екскурзия с теснолинейката! Ние четиримата! Ще ни направиш снимки, нали, татко?

Чух как татко преглътна и извърна глава.

Още по темата

06/01/2016

Нашите автори

Морето и човечарникът

25/12/2015

Нашите автори

Като очистително

16/12/2015

Нашите автори

Вуду магия