Хайтов, Бог да го прости, имаше една книжка. Казваше се Хайдути и будеше неспиран и дълбок възторг. У българите. И у мен – разбира се. Аз съм българче, обичам и т.н.

„Хайдук” в тюркските езици означава разбойник, престъпник. В нашия език е извършено едно доста типично (за нашия език) и шизофренично изместване на смисъла и от престъпник – с малка промяна в звуковия състав – думата се е превърнала в „хайдут”; и в този и вид вече означава народен защитник.

Но какво се случва във фините дебри на несъзнаваното – това е друг въпрос. Във фините и недотам фини дебри на мътното българско несъзнавано!

Ето какво се случва: хайдутинът – тоест – нарушителят на реда, бабаитинът, беззаконникът, разбойникът и мутрата – заемат мястото, отредено за образа на Героя.

И за българина лека полека герои всъщност стават именно те. И вече, Господи помилуй, герои са си те, миличките. Нашите хайдуци, хайдути, мутри и разбойници – са нашите народни герои, будители и национални гордости.

И ето: Един полицай, горд наследник на поколения народни герои, се хванал, намерил отнякъде стара бариера, бодлива тел и разни други богоугодни продукти на трудотерапевтичните стопанства – и стъкмил клопка! Преградил един път. Цял целеничък път – към квартал в Своге.

Своге от своя страна е център на българската шоколадена индустрия или поне беше. Така че – да им е сладко!

Отгледали са още един народен защитник и хайдутин, душманин за султана и крило за народа. Дясно крило. Защитник или може би дори десен полузащитник - халф. Преградил пътя, сложил бариера и пази!

Пази народа от него самия, пази своя имот изконен и български, както и народната памет от душманите. Налейте люта ракия, тежко вино и да запеем за героя!

А аз не пия, седя и си викам: пък може и да е прав човекът?

Аз да не би да съм бил там, да не би да съм бил „в неговите обувки”? Познавам ли ситуацията в детайли?

Не, естествено.

Просто – като обикновен невеж читател – прочитам някъде, че служител на полицията си преградил пътя, пътя за квартал в град Своге; защото пътят бил негов, минавал през неговия имот, и сега хората трябва да заобикалят по някакъв черен и кален път през гората и въобще – пореден епизод на колосалната и изумително смешна, до сълзи смешна българска комедия. Пардон – трагедия. (да не обидим черногледците и хейтърите с тоя позитивизъм по Огюст Конт!)

Аз чета. В някаква енциклопедия пише за дервентджиите. Ето какво пише за тях – нека четем заедно и да се образоваме:

Дервентджиите (дербентджии, на турски: derventci, от персийската дума за проход дервент) са категория зависимо население в земите под османска власт, което е натоварено със специални задължения по охраната на планинските проходи. В замяна на тази служба дервентджиите са освободени от някои форми на феодалната рента, платима към държавата, но са включени в тимарската система и изплащали изцяло спахийската рента (представляваща 1/10 част от земеделския добив и някои други налози) на местния тимариот.

Пазачи на планински проходи

Статутът на дервенджиите е въведен или окончателно нормиран от администрацията на Сюлейман I. Тази категория християнско население има задължението да охранява планинските проходи от разбойнически нападения и да осигуряват тилово преминаването на военни части време на походи и маневри. Организирани са във военна структура със своя символика, знамена, а ръководителите им дервентджи-башиите са с ранг на паша, пребиваващ в столицата. Дервентджиите се ползват от специални привилегии и данъчни облекчения в сравнение с останалото християнско население - не плащат никакви извънредни данъци извън поголовния данък "джизие"[1]. Обдарени в особени фермани, те плащат половин харач и по-малък данък върху зърнени храни, като са освободени от всички ангария и други повинности[2]. Според Hammer през XVIII-XIX век

„ ...във Видинския, Силистренския и Никополския санджак дербенджиите плащат 12 аспри испенче и от тях бива да се взема нито сено, нито слама, нито хляб, нито пиле “

Дервентджийската длъжност се предава най-често по наследство в рамките на един род, като при липса на синове мястото може да се заеме и от друг сродник – племенник или зет на извадения от регистъра. В първите векове от османското владичество дервентджийски статут имат цели селища. По-късно, поради привилегиите, в тези селища се заселват много пришълци от други населени места, което налага ограничаване на дервентджийските привилегии само до онези родове от коренното население, които по традиция са изпълнявали тези функции. Поради разнообразния релеф дервентджии се намират навсякъде по полуострова, но най-много данни са запазени за таква активност в Източния Балкан. Типичен дервентджийски град е Габрово, за който са запазени пълни поименни регистри на дервентджииското население с описание на привилегиите му от 1515 и 1544 г.

Караулите на дервентджиите се разполагат по опасните места, където строят сламени колиби. При разпознаване на опасност от гората или по пътя, те бият тъпани; ако са забелязани разбойници, то с продължително биене на тъпана се вдига накрак цялата околност.

Мхм. Да. Ние явно имаме опит в това. Няма защо да се чудя, че сме дали на света и прочути хайдути. Редом с името на Нютон, аз мисля, че като човек с огромен принос за човешкия дух трябва да стои и Чавдар войвода (а защо не и Митьо Очите - какво ще кажете за едно такова съпоставяне?).

Не е трудно от пазач на проходи да станеш събирач на пари от минаващите през проходите. Просто имаш навици и ноухау. Българите имаме навици и ноухау да причакваме и да взимаме парите.

Ето: вижте най-хубавите къщи в едно населено място. Те най-често принадлежат на един особен вид дервентджии, които са се захванали да събират на своя глава такси от минаващите. Тях наричаме митничари. Също велики и смели, прочути хайдуци от нашите земи, апропо.

Най-лошото е, че не само имаме познания и умения в преграждането на пътища, в причакването на хора, в умишленото затруднаване на другите при отиването от Тук – Там (самият аз съм бил граничар, не по своя воля, но все пак съм „пазил” границата през 80-те и знам много добре това!)...ами се и гордеем...гордеем се, мама му стара...много се гордеем! С това, че сме наследници на хайдуци, на дервентджии, на пазачи, които са станали скубачи, на мутри от всякакви епохи и от всякакъв калибър. И властници си избираме из тия среди! И се гордеем още повече! И псуваме тия властници! И в същото време пак възпяваме и предишните и сегашните и бъдещите мутри, хайдуци, хайдути и митничари!

Защото сме закърмени, дявол да го вземе, с изконна българщина! Тоест – любов към хайдутлука...

Разбирайте го както си искате.

Още по темата

19/02/2020

Култура

Наследниците на Хайтов се отказаха от делото срещу Калин Терзийски