Национализъм за терапевтични цели

Николай Фенерски | 08 февруари 2017 в 12:0367880

Националист съм. Роден съм в бедно работническо семейство през далечната ... (не се чете). Всъщност преди години написах автобиографията си и я озаглавих „Сделано в СССР“, беше публикувана още през 2005 в един вестник със съдействието на моя френд Деян Енев. (Ох, как не ми се пише на препълнен търбух. От мен да го знаете – писателят трябва да бъде гладен, за да прави добра литература. Пълният стомах и наднорменото тегло – враг номер едно на високото творчество! Също така писателят трябва да е патриотин. Да пише за миналото и да го интерпретира правилно. Сега ще ви обясня.)

От цялата ми фамилия с руски паспорти, включваща три братовчедки, две лели и една майка, само аз запазих този свой документ за самоличност. Да си представим, че утре започне една война. Не е трудно, нали? Не много далече оттук хора умират постоянно от парчета олово, хвърчащи с голяма скорост – Донбас, Сирия, кюрдите. И така, войната идва един ден и при нас. Винаги съм се страхувал от война, не мога да си представя по-голямо зло, Омир я е изобразил като ежедневие, но най-големите ми кошмари са свързани с нея. И ми изпращат повиквателна – явете се на тази и тази дата на еди-кое си място и по-бързо, че турците, руснаците, американците, арабите или някакви други хора изгарят от желание и нямат търпение да ти пуснат кръвчицата, да ти я източат цялата и да пукнеш най-накрая. Обаче аз отивам ли да се бия за чужди каузи и интереси?

Войните не са това, което бяха. Вече го няма онова „за народ и отечество“. Свърши тая. Сега онези скъпо облечени боклуци ще ни местят по шахматната дъска до пълното ни изтребление. И така, аз не отивам да се бия в тяхната война. В никакъв случай. Отнюд, както казва една приятелка. Да си се бият без мен. Стягам багажа, закачвам караваната, натоварвам домочадието и отпрашвам накъм езерото Байкал. Там война не се предвижда. Ще се скрием от тоя луд свят, ще оживеем и децата ми ще остареят и ще имам внуци и правнуци. Ето затова пазя руския си паспорт, не за друго. Руска етническа група у мене няма, дядо ми беше нещо смесено между немец и полска еврейка, а баба ми беше украинка от кулаческо семейство. Харесвам украинеца Гогол и руснака Лермонтов, държавните администрации на отделните територии нямат стойност за мен и хич не ми пука чий точно е Крим и ще остане ли хунтата в Киев на власт. Ето това е моят патриотизъм.

Пука ми единствено и само за това близките ми и приятелите ми да оцелеят в този ненормален свят, по-лош от оня в „Лудия Макс“. Хайде сега кажете, че не съм българин. Ама не така виртуално, а елате да ми го кажете в очите...

Един приятел вика, че вече сме в състояние на война. И затова на изборите трябвало да гласуваме като в извънредна ситуация – за националистите. И те вече не са онова, което бяха. Има ли кой да се сравни днес по национализъм с хъшовете и героите ни от Освобождението и Априлското въстание? Вместо националисти имаме охлюви, гъгрици и други бабалюги.

Национализмът се превърна в най-слабо защитимата кауза, защото се нарои повече и от десницата. Имаме национализъм на Сидеров, на Симеонов, на Каракачанов. Освен това има национализъм и на Джамбазки и Карбовски, обаче не ги познавам лично, не знам имат ли мъжество да бъдат честни и да изградят кауза. Отгоре на това има национализъм и на Емил Джасим, който отбелязва съвсем правилно, че България е била на три морета за много кратко време, по-кратко от днешния ни Преход. Джасим говори български и сигурно има българско гражданство. Ако смятате, че е толкова просто да кажете вие кой е българин и кой не е - грешите. Заедно с гореизброените да не забравим да споменем национализма и на Расате. Тоя ако вземе властта, първо такива като мен ще виснат по диреците.

И кой от всички тези национализми е правилен?

Дайте ми една истинска националистическа партия и ще гласувам за нея. Тук съм израснал, тук съм служил в колонизираната вече Българска армия през 1994, тук работя и това „тук“ ми е важно. Мога и да умра за него, ако то е каузата. Но играта вече е друга. Не е толкова лесна и проста като някога, когато всички знаели кой е враг и кой приятел. Ние сме комплексари на тема национализъм, но ситуацията днес не е подходяща за лекуване на комплексите. Не е времето да умуваме дали да ползваме друга дума вместо „робство“, дали да ревизираме митологията около Ботев и Левски. Не е моментът. Сега е напечено, нервно, военновременно, светът се поляризира и колебливите и умуващи Хамлетовци трябва да почакат по-спокойни времена, за да бъдат отново чути.

С моето директно казване знаете ли какво си спечелих аз, националистът от смесен произход? Едно противно дело в Комисията за защита от дискриминация. Привикваха ме за да се извиня, че казвам истината, още малко и глоба щяха да ми друснат. Бях цитирал молитва към Богородица от 4 век, нищо повече. Това е първата фаза на войната, безкръвната, унизителната, да ни смачкат фасона, ако се опитваме много да скачаме. Следват останалите фази на войната, горещите. Интересно ми е, когато тук стане напечено и почнат да прелитат куршуми наоколо, кой ще отиде да мре за чужди каузи? Онези, дето гласуват за ГЕРБ ли? Или другите, женчовците с бръснатите крака, дето подават жалбите?

КЗД в София се намира точно до Музея на комунизма. В едната сграда съдят за казване на неудобни истини. А в двора на съседната са разположени едни от най-невероятните комунделски паметници. Паметници на престъпници, които управляваха чрез пропаганда. Това е някаква шегичка, ирония на съдбата. Трябва да се помисли по тоя въпрос. Най-голямата чума, поразявала някога България, беше комунизмът, който ни държи в лапите си и до днес. И ако някой отрича това, върши морално престъпление.

И така, имаме още един, десети вид национализъм, стефанцаневски.

Като споменах Омир и войната, в Древна Гърция театърът имал и политическа функция, служил за психическа подготовка и нахъсване на мъжете преди война, играели се специални постановки, които съобщавали намеренията и мотивите на властта. Това била първата пропаганда. Хилядолетия по-късно отказващият непредложени награди Ст. Цанев терапевтира българското население с богомилския си еретически и злобен прочит на историята в пиесата си „Тайната вечеря на Дякона Левски. НАРОДЕ????“ - на афиша последната дума е като изписана с кръв. Кръв от мастило. Бостанско плашило. Плащаш си двайсетачката, сядаш си кротко на местенцето, светлините гаснат, зазяпваш се, пренасяш се в имагинерния и некомерсиален свят на драматурга, вживяваш се, потръпваш, насълзяваш се, ръкопляскаш, викаш „браво“ - и готово, сеансът приключи, ти си изпран, изсушен и изгладен, твоят глад за национализъм е заситен и можеш да си идеш кротко у дома, където да чакаш какво са ти приготвили онези боклуци от телевизора. Боклук – какъв хубав турцизъм. Славянската дума е „смет“. Обаче като я изречеш, нищо не чувстваш. Постно е. А „боклук“ ти пълни цялата уста, усещане за тежест ти остава след изричането й. Боклук до боклука. И на 26 март така ще бъде.

Схванахте ли идеята с национализмите? Изгубих се сред всичките тези имитации, побърках се, омръзна ми, време е просто да си обичаме Родината.

Само това казвам – дайте ми кауза. Истинска, ясна и чиста. И един калашник.

Препоръчани материали