…И кълвеш на всяка оферта, в която са употребени думите „незабравимо“, „неповторимо“ и „неустоимо“. За предложението, де.

Сега се сещам – защо няма оферта, която да гласи: „Неустоимо предложение за похарчване на голяма сума пари за нещо Ненужно, Лошо и може би дори Опасно“? Защото на нея биха се отзовали само осъзнатите мазохисти. Останалите така или иначе се бутат по българските курорти.

Дотук с обобщенията. Вярвам – и винаги ще настоявам, че историята, разказана от първо лице, единствено число, е по-стойностна от умозрителните изводи и от поставянето на етикет, ей така, от дивана. Ето защо ще пробвам да опиша случка от собствения ми туристически опит – съвсем прясна, още ухаеща на разни недотам благородни миризми и с лек привкус на онова – ненужното, лошо и дори опасно набутване.

И така, един ден в главата ми се оформи бунтовническата идея за някакво пътешествие, което да ме избави, поне за ден-два, от опасния софийски въздух, от лошото шумово равнище в столицата и от ненужно острата лятна жега. Дотегна ми да слушам рапа, долитащ в два през нощта от съседния апартамент, омръзна ми от безкрайните ремонти на онези отгоре, а това, че отсреща ремонтират аудио уредбите на автомобили… това вече няма нужда от коментар.

Събрахме багажите, заредихме гориво и – газ! – към най-близкия язовир. Голям, дълбок и чист, възпят в не една народна песен, той обещаваше тихи, съзерцателни радости и мощен енергиен заряд за нас, туристите. Предварителната резервация на бунгало на първа линия, с масичка и столове под навеса, ни носеше усещане за наближаващ рай – с всеки изминат завой и с всяко бъзване от комар.

Хладен въздух, голяма водна площ и онези ваяни склонове на планината в далечината – всичко това си струва да бъде преживяно лично. Надморската височина и чистият въздух ме приканиха към ядене и спане, още щом стъпих на твърда земя.

Защо обаче трябваше да изстрадам този свой копнеж към водните басейни, които човек може да наблюдава от терасата на китната вила, която е наел? Под „изстрадам“ влагам смисъла на изживяване на страданието. Мъка.

Трябва обаче да призная, че бунгалата бяха боядисани наскоро – в бяла боя за стените и синя за външната част на дървените дограми на прозорците и вратите. Иначе – един силен шут и крехкото убежище за туристи би се изравнило със земята. Пиян турист, вандал или случайно попаднал в къмпинга човек с размътено съзнание могат да предизвикат инфаркт на госта на бунгалото, ако решат да влязат при него по силовия начин.

Горното може да се приеме за параноя от чист вид, защото ако вандалът знае какво представлява бунгалото отвътре, не би пожелал и на най-върлия си враг да го разбива и да се озовава в него.

Не съм очаквала през 2019-та година да съществуват места за нощуване, чиито стени да са облепени с тапети. Не стига че когато съседите по бунгало се къпят, на човек му се струва, че в стаята му вали градушка, а и тези нелепи хартии, не изобразяващи нищо. Логичният въпрос „защо?“ не намира отговор в случая.

Нещо като велпапе обрамчва тавана, от който виси абажур, чиято крушка е изгоряла незнайно кога. От общо пет или шест двойни крушки свети само една и тя го правеше до момента на второто ѝ включване. След това просто изгоря. Разбира се, ние помолихме човека от поддръжката да ни донесе няколко нови крушки и със собствени сили заменихме старите.

И през цялото това време – докато се настанявахме, сменяхме крушки и се възмущавахме от загнилите пластмасови столове под стрехата – наоколо се стелеше една упорита като трън в петата миризма на урина. От домашно животно, от пиян турист или вандал не става ясно. Ясно е само, че вонята не изчезна дори след половината флакон от дезодоранта, който изпръскахме вътре.

Сред удобствата, които имахме на разположение, беше един малък рекламен хладилник, който се наложи тепърва да включваме, както и бойлер с незатоплена вода. Нищо, в което да си препечем хляб или да си приготвим кафе.

Никакви улеснения, само адската миризма на урина, заради която храненето в бунгалото бе невъзможно.

В банята беше чисто, но много студено. Освен това по стените – в банята! – също имаше тапети. Тези бяха украсени с фирмения бранд на популярна модна марка. А под тях, там, където бяха прокъсани, се показваха бели фаянсови плочки. „Защо?“ отново увисва във въздуха без логично обяснение.

Чалга нямаше. Не и в тази прелестна петъчна нощ…

…В която почти не мигнах заради леглото. При едно мое завъртане под одеялото матракът пропадна на пода с вонящия линолеум. И почти се разпадна, сякаш решило, че ми се играе на някаква игра със сглобяване.

Вечерята беше превъзходна – пъстърва на керемида, поднесена с нещо като кьопоолу. Дори котката в краката ми хареса ястието. Жалко, че то струваше колкото вечерята на цяло четиричленно семейство в делничен ден в града. Жалко и че фенерите на ресторанта не работеха. Но пък стомахът ми още помни вкуса на речната риба, поднесена по етикет с мокра кърпичка с аромат на лимон.

Въпреки всичко не тая омраза в сърцето си и това, че съм прецакана, не ме изпълва със злоба. Може би на самите стопани на къмпинга им е непосилно да изградят модерна, обезопасена, устойчива и привлекателна база. Не ги виня. Обаче алчността е престъпно явление. И когато искаш да получаваш, би трябвало да си готов да дадеш.

След всички призиви за почивки в България, след всяко надигане на родолюбието в гърдите на публични фигури и обикновени патриоти, аз бих добавила едно голямо и многозначително: Зависи.

Зависи в чии води ще заплуваш и под чия керемидка ще се подслониш. По чии пътища ще пропадаш и на кого ще плащаш за това. Кои ветрове ще те духат и кои дъждове ще те мият. Чии грехове ще изтриеш и коя нова територия ще избереш за майка.

Или пък коя нова България ще изградиш – като тухлена къща за младо семейство. И в кой кръг на ада ще попаднеш, за да си платиш за инициативата.

_____________________________________________________________
При интерес към новата книга на Диана Маркова - романа "...Три, четири" - моля, свържете се с автора на този адрес: [email protected].

Още по темата

09/06/2019

Анализи и Коментари

Нагледахме се на безвкусици

24/05/2019

Лица

В обектива на живота - за Веселин Боришев и историята, с която пораснахме