Не сложих: разказ с продължение от Здравка Евтимова

OFFNews | 03 август 2019 в 09:03 | 4124 |0

1

Преди да падне сланата намериха едно циганче - Васко, внука на Васо акордеониста - пребито. Голо, захвърлено на стара пейка до шипките и глога зад културния дом. Беше посиняло по гърба, по корема, старият лекар Върбанов от Радомир каза: „Да го видят в Перник“; в Перник казаха: „Да го видят в София“, а докато го откарат в Перник и в София, майката на Васко, Мария, го носеше на ръце – то, високо колкото коприва момче - и жената търчеше, гушнала го голо, тънки крака, единият увиснал, някак страшно увиснал беше кракът на това дете.

Мария имаше две щерки - Васко ѝ беше най-малкият - беше го прегърнала, стиснала го беше и тичаше по жилетка - от оная дебела груба вълна, която дере повече от въже на бесило. Жената бързаше по средата на асфалтовата улица и виеше. Виеше глухо, тихо, черно виеше тая жена, притиснала момчето си в ръце. Беше толкова ясно небето, че човек не можеше да го гледа. Човек не можеше да гледа тая жена. Единият ѝ крак бе бос. На другия бе нахлузила галош. Жената не виждаше, че по улицата минават коли, не виждаше, че не вали дъжд.

- Елено! Елено! Елено – виеше тази жена в кафява жилетка и бъхтеше напред, спъваше се и пак тичаше – Елено, Елено!

От едноетажната къща, опасана с тухлен зид – особен зид – тухлите бяха наредени така, щото да има дупки и да се вижда дворът. Мъжът на Елена, дето му викаха Красивия, ги беше наредил така, за да се виждат цветята като цъфнат. Той, да му се не надяваш, садеше рози и лалета, маргарити и нарциси, зюмбюли и разни други китки – към тая къща, дето сега нямаше никакви нарциси, нито зюмбюли, тичаше майката на Васко. Вече не можеше да вика – само хриптеше, дори не хриптеше. Фъфлеше. - Елено. Елено!

От къщата с особения зид, който нищо не скрива, изхвърча висока, тънка като червей жена - кафяво лице и кафяви ръце. Да не повярва човек колко бързо тичаше тая мършава върлина.

- Марийо – викна дългата и тъмна като тукашната земя жена. – Марийче. Идвам!

След малко двете се срещнаха – на средата на асфалта, сух и топъл под това криво слънце на март.

- Остави го на земята.

- Раните ще се напълнят с кал – каза майката с дългата като страха коса.

Елена бързо свлече якето си, хвърли го на земята и после двете жени бавно, внимателно сложиха момчето върху дрехата.

То изстена.

- Диша добре - каза Елена. Каза го кротко, ясно, като че бе ударила юмрук на най-гадното нещо на земята. – Васе - прошепна тя. – Васенце, плюни, чедо. Плюни ми на ръката.

Момчето се напъна да плюе, първия път не можа, втория път не можа, на третия плю. Много леко, като че докосваше най-скъпия бисер на земята, Елена гледаше хлапето. Какъв ти бисер, тя докосваше Васко, синът на Мария, и така леко го подбутваше, после натисна мъничко, още мъничко и още мъничко.

- Много ли те боли, Васе?

- Не, не - прошепна момчето.

- Само единият крак е счупен, Марийо. Другият си е здрав - високата внимателно обхождаше мършавото тяло и слушаше, слушаше как момчето простенва, тихо или остро, задавено или просто въздишаше.

- Три пръста на дясната ръка, ми се струва, са строшени.

- Хората, дето го намериха, казаха да го караме в Перник. Казаха да го караме в София.

- Добре, Марийке. Ще го караме. Първо да го носим в нас, може да е счупено някое ребро. Дали е пикал кръв, знаеш ли? Повръщал ли е? Знаеш ли?

- Не знам.

- Марийо, кажи на мъж ми да заколи някоя овца. Да я купи от Дочка и Дана. Аз ще я платя. Бързо да я заколи. Трябва ми кожата, да увием Васьо през гърдите. Прати някоя от щерките ти да му каже. Ще го измия със змийско мляко. Идете за доктор Върбанов – После високата като дирек жена се наведе, прегърна голото момче, вдигна го и то изпищя.

- Нищо, Васко. Нищо, сине. Ще се оправиш – каза Елена твърдо и равно. Без да се обръща към майката, още по-твърдо и още по-равно нареди: – Някоя от сестрите му дойде у нас. Милена. Не бойте се. Щом не повръща кръв, щом не пикае кръв... – високата жена крачеше полека по асфалта, в самия край на улицата. Стъпваше внимателно, но бързо.

Малко по-надолу, на средата на улицата, лежеше якето ѝ – избеляло и кротко.

2

Мисля си за тебе, Сияна, и ми е леко. Може да си ме забравила вече, но не вярвам. Дори да си, аз не съм забравил. Ти ме научи какво означава човек да се радва, че е жив. Аз се радвам, че още живея. Дори да вали, дори да е студено, ти да ми разказваш за оня откачена твоя госпожа по математика, Герова. Как пишела задачите по дъската, как четири облака прах летели около главата ѝ, как класът се размазвал от кеф, ако се плъзне по подиума, но тя не забелязва, защото се въодушевявала. Всички мразели математиката, но оная, Геровата, никой не мразел. „Глави зелени, твърде зелени“ - казвала Герова и пишела ли, пишела. Ако можела, цяла кутия тебешир щяла да изяде, за да накара главите ви да узреят. Сияна, ти ми казваше, че обичаш двама човека – госпожа Герова и мен. А аз те питах – „А малката Дамянка обичаш ли?"

- Дамянка е моя кръв, тя е като моя ръка, мой бял дроб. Дъщеря. Тя е аз – не разбираш ли.

- А аз, аз какво съм? – питах и ти ми каза:

– Ти си глупав. Зелена глава. Как може да си мой бял дроб – организмът ми ще те изхвърли.

"…Госпожа Герова ми показа, че струвам, Христо. Тя каза на всички навирени носове в гимназията, една сериозна математическа гимназия - „Вижте я!“. А аз? Селянче. Разбираш ли, Христо. Майка ми счетоводителка, баща ми – не мога ти кажа какъв е, вторият мъж на майка ми се задържа две години, третият - три. „Ти имаш ум като лазерен лъч, Сияна“, казваше ми Герова. Никой преди нея не бе забелязвал ума ми. Чудя се тя как го видя.

Даваше ни задача – народът, тия от Перник, от Радомир центъра, от София имаше едно момче - седят и четат задачата, чертаят, а аз, още не са я дочели до края, си викам – „Тия хора не виждат ли, че задачата е съшита с бели конци. Какви бели конци? Бели въжета! Герова още не си е наместила очилата, аз вдигам ръката – като знаме я вдигам и казвам отговора.

Един ден Герова каза – пред всички перничани, пред щерката на зъболекарката доктор Захариева, която работи с американски материали в кабинета си, пред сина на прокурора на Пернишкия съд, пред дъщерята на директорката на Пернишкия театър, пред дъщерята на Пелев, дето даваше заеми на цял град и на селата – пред тия умници, които ги караха с Мерцедес на училище и им водеха частни учители от София, пред тия гарвани, дънките на които струваха колкото четири заплати на мама… Пред тях Герова се изтъпани и каза:

- Шапка ти свалям, Сияна. Ти имаш блестящ ум – после Герова млъкна и както ръката ѝ беше мръсна с прах от тебешир до лакътя, добави: – Не е само до блестящ ум. Ти имаш дарба, момиче. Това не се купува с нищо. Човек като няма дарба, може да се скъса от частни уроци. Председателя на БАН да му докарат, някой нобелов лауреат по математика да му докарат да го обучава – ако не се самоубие и ако не се депресира до чаша отрова, тоя човек ще стигне дотам, което ти, Сияна, постигаш, като се събудиш, пускаш си телевизора, за да видиш кого са окрали, кой началник каква глупост е плеснал, и за удоволствие си отваряш сборника да решиш някоя задача".

- А мене защо обичаш? – попитах те аз, но ти точно тогава не ме виждаше. Ти виждаше госпожа Герова. Наведе се към мене, мислех, че ще ме целунеш, а ти ме ухапа. Толкова много ме ухапа, че потече кръв. На това място още имам белег и много го обичам. Честно.

- Като говоря за Герова, няма да ме прекъсваш! – каза ми.

"Жената си имаше син и внуче, малко като патица. Синът ѝ, горкият, буташе някакво инженерство в Техническия университет, но по математика беше от ония, дето и нобелов лауреат да му доведат, пак едва щеше да върже тройката, а може и хич да не я вържеше.

Мъжът на Герова бе умрял преди години и тя каза:

– Слушай какво, Сиянче, ще продам… нали знаещ, имам един стар "Форд". Ще го продам, за да отидеш на оная олимпиада в Париж, за която извоюва място.

Майка ми разправяше:

– Какво като отидеш в Париж? Нали после пак тука ще се върнеш - при нас, простаците.

- Ще спечеля стипендия.

- Ще спечелиш дръжки от карамфили. Стипендиите вече са раздадени на тоя, на когото трябва. Аз не мога да връщам заема на кукувицата Герова.

Кукувицата Герова умря преди да продаде стария си Форд, но дори да го беше продала, дори да го беше продала... Ходя на гробищата – не знам кога е Задушница, Христо – казваше ми ти. - За мене все е Задушница, като имам пет лева. Купувах не цветя - не искам цветя, ученици. Дръвче ми донесете вместо букет - и двете струват по шест лева. Заедно ще го насадим в училищния двор - така казваше Герова. Забелязал ли си, Христо, колко ябълки има до математическата гимназия край Струма? Хилави са, четири са. Ние ги подарявахме на кукувицата Герова. Аз, още по-голяма кукувица, ходех да ги поливам. Тя умря. Де да знам дали е била болна от нещо. Никога не се оплака. И сега ходя до Перник само заради тия четири ябълки. Забих им колчета, завързах ги. От чешмата в тоалетната им влачех вода. И какво стана – и четирите ги счупиха. Но ти какво си мислиш, че вдигнах ръце и се предадох? Просто не ме познаваш, Дамяне. Насадих пет дръвчета на същото място. Букчета – хайдуците не ядат желъди. Това е за мене гробът на Герова – две от тия дъбчета още са живи... А като имах повече пари, отивах на гроба ѝ, в Перник. Само един път го изчистих от бурените. Голяма кукувица беше тая жена... Обичам я".

- А мене, а мене? – питах те тихо, много тихо, за да не се ядосаш, а ти – ти като че се връщаше от едно много далечно място, оттатък водата сякаш се връщаше при мене. Само веднъж ме целуна.

- Ти си добър човек – каза. – Друг такъв не съм срещала.

После се върна за по-дълго, ощипа ме здраво и каза едно много глупаво нещо, но аз го запомних:

– Много си хубав.

3

Намериха Димитър Димитриев, известен повече като Риж Димитър, проснат по гръб съвсем близо до „Соларис”. Лицето му изглеждаше жълто като онези пликове за писма от корава хартия в пощата; клепачите му бяха подути, зеленикави, сякаш вместо клепачи някой бе сложил две дъбови листа над очите му. Човекът хъхреше и около него веднага се струпаха много приятели.

Той беше собственикът на "Соларис", името му означаваше много повече от всичко в този край. Като чуеш Риж Димитър, си плюеш в пазвата, дори и да не го познаваш. Ако го познаваш, просто се отдръпваш да мине той пръв и наблюдаваш върховете на обувките си. Питаш се дали са достатъчно чисти. Разправяха, че се дразнел от погледи; ако не го погледнеш, пак се дразнел, затова било препоръчителното да хвърлиш око, плахо, като мряна риба, и веднага да го отдръпнеш, и ако може, устата ти да се извие в усмивка. Така няма да имаш никакви неприятности. Ако много си вириш главата - твоя работа. Главата е твоя все пак.

Този човек сега лежеше на седем метра от собственото си заведение – преди две години бяха претрепали бившия собственик на "Соларис" – така и не се разбра кой бе свършил тази работа, естествено, остана деяние с неизвестен извършител, както повечето извършители тъдява. Някои дълги езици подхвърляха, че този неизвестен извършител е известен и е много риж в главата, но един след друг тези малоумници ги намираха с по две три счупени ребра и скоро нещата се укротиха. Колко се укротиха – явно под пласта кротост бе заровен някакъв друг пласт, тъмен, корав. И дори да си много риж в главата, се оказваш проснат на тротоара, заобиколен от приятели, всеки от които съвсем неотдавна е бил неизвестен извършител.

Към „Соларис“ се приближи млада жена, стройна, с обикновена кестенява коса както на повечето жени тъдява; все пак в нея имаше нещо нетъдявашно – обувки, които веднага дърпаха окото. Палтото ѝ въобще нямаше представа какво е "Втори шанс" и бе скъпо повече от годишната ти заплата – забележителна дреха в Старо село, разположено толкова далече от модата, колкото нужника от двореца.

Защо това палто и тези обувки тичаха така, сякаш не струваха годишната ти заплата - и накъде тичаха? Жената с обикновената коса, а може би не толкова обикновена, защото беше лъскава, нещо което пак струва пари, та тези пари хукнаха към къщата на един етаж и зида, зад който сега все още не цъфтяха никакви цветя.

- Елено! – кресна жената. – Ранен човек лежи пред „Соларис“.

Високата мършава като цигара жена ни се видя, ни се чу; чу се само тънък глас - като крадец изпълзя изпод затворената врата.

- Елена я няма.

Дамата с бляскавото палто отвори рязко вратата, откъдето се бе промъкнал гласът. До зида стърчеше момиче в сиви панталони.

- Дамяна! – жената хвана малката за ръка и нареди: - Вдигни глава, на земята няма нищо интересно. Гледай ме в очите.

- Мамо, искам да ходя до Васко... той е у нас. Ще му занеса вода.

- Дамяна. Аз бях в „Соларис“ и те видях. Гледай ме в очите ти казах.

Детето се дръпна, но хубавото палто беше по-чевръсто и действаше решително.

- Видях те като се въртеше около Рижия, Дамяна. Не беше дошла да купиш дъвка в „Соларис“. Може да си страхлива, но не си глупава. Дъвките в „Соларис“ са един лев по-скъпи отколкото в хлебарницата на Дочка и Дида.

- Не съм страхлива – каза момичето.

- Сипа ли нещо в кафето на Риж Димитър?

Хлапето се огъна, раменете му хлътваха, като че някой го беше ударил с тояга по врата.

- Какво сипа в кафето на Риж Димитър?

Малката мълчеше. Слънцето светеше върху лицето ѝ като нож, който разкъсва дебела дреха, преди да попадне в плътта.

- Ще те вържа и ще те заведа в полицията. Там ще те нарежат на парчета – жената във великолепното палто говореше остро, оставяше пространство между думите и те тежаха.

По бузите на дребната плъзнаха сълзи.

- Не реви. Какво сложи в кафето на Риж Димитър?

Погледът на момичето се огъна, но хлапето не хлипаше, не се задави.

- Рижия преби Васко. Васко има две счупени ребра.

- Кой те научи да сипваш в кафето на Рижия нещо? Баба ти Елена ли?

- Аз приготвих отвара. Баба Елена не ме е карала.

- Марш при Димитър. Веднага. Спаси го.

- Той преби Васко. Васко има две счупени...

- Веднага!

Детето легна на земята. Заби нос в някакъв объл камък шарка. Жена и палто се наведоха – грабнаха детето от пода.

- Ще те предам на полицията. Там ще те нарежат...

- Той преби Васко. Васко не може да ходи.

- Отивай при Димитър. Спасявала си други закъсали. И на тях ли им сипваше нещо? Ако не помогнеш на Рижия, ще те хвърля в сухия кладенец ... Оня кладенец в запустялото лозе, където беше паднало кучето и виеше. Помниш ли?

Момичето гледаше облия камък.

- Ще те пусна в сухия кладенец, Дамяна.

- Дамянке, ходи и помогни на Риж Димитър – гласът беше мършав и жилав, този сух глас на Елена билкарката.

- Бабо! Той преби Васко! – извика детето. – Ти каза, че Васко щял да умре, бабо.

- Няма да умре.

- Обещаваш ли?

- Обещавам – каза жилавият глас.

Детето се надигна от пода - като къртичина, като ранено куче, на което му остават две минути живот.

- Дамяна, не искам повече да те виждам с тази отрепка… Васко – заговори великолепното палто. – Чу ли ме? Чу ли ме, Дамяна.

- Ще ме виждаш с Васко - обади се къртичината. – Всеки ден.

- Защо? – обади се слисана жената в най-прелестните обувки.

- Той е най-доброто дете – изтърси раненото куче, на което му оставаха две минути живот.

- Така ли? – попита майка ѝ. – Само това ли ще ми кажеш?

- Не. Васко е най-хубавото момче.

Жената в хубавото палто за миг замръзна на мястото си. Бързо се съвзе. Хора в такива палта винаги се съвземат бързо. Понечи да каже нещо, но реши да го пропусне. Заговори друго. Гласът ѝ сякаш не бе на човек, а на дълбока тенджера, в която къкри нещо, отварящо гнойни рани.

- Отиди и спаси Димитър.

- Но той...

- Тръгвай!

Детето мълча. Дълго мълча.

- Страх ме беше, мамо – измърмори то. – Не сложих…

- Отивай! - викна жената.

- Листа от зеленика… не сложих – избъбри детето.- Ще му мине. Утре ще му мине.

- Ти си лошо дете, Дамяна – каза равно жената. – Противно дете.

- Но … Рижия… преби… – прошепна детето.

4

Някъде съвсем в края на гробищата в Перник, в подножието на Голо бърдо, все още личеше обрасъл с треви и тръни гроб. Каменоделецът беше издълбал в гранита:

Ваня Герова
1940 - 2017.

Препоръчани материали

Няма коментари към тази новина !