Понякога си мисля, че да се пише по една определена и съвсем конкретна тема е твърде ограничаващо и даже е някак несериозно. Защото, както всеки сериозен човек е забелязал – всичко е всичко и нищо, отделно и конкретно няма. Конкретните отделни неща съществуват в главите на глупаците, за да им помагат да схванат света, който винаги е цялостен.

Ето – успях да обидя тия, които мразят философстването и обичат света да е наделен на кутийки, обяснен и конкретизиран като същински конкрийт, тоест бетон (англ.). Това е, защото самият аз помисля ли за нещо, веднага се сещам за още един милион неща и самото нещо започва да ми се струва леко незначително.

И затова, може би и донякъде (а може би и не съвсем осъзнато) вдъхновен от великия Нойзи, от когото тайно се възхищавам (и му завиждам за витиеватите писания), ще опитам да пиша за много неща едновременно, защото наистина мисля и чувствам твърде много неща, твърде много неща ме дразнят, впечатляват, плашат и учудват – за да започна с едно и да си остана до края на него.

Пандемията.

Щеше ми се някак си да се свържа. Поне с някого от тия, които ръководят целия процес, определят „мерките”, разпореждат, решават и т.н. И си давам сметка, че почти на всекиго му се е прищявало именно това. Този феномен, струва ми се, би могло да се нарече „да влезеш в кухнята при извиращото мляко”. Ето какво имам предвид: ако си затворен в стая, а до стаята има кухня, а там, знаеш, че на котлона има мляко, но не знаеш дали този котлон е включен или не – а в същото време чуваш някакви много съмнителни шипящи, бълбукащи, съскащи и какви ли не звуци, идващи от кухнята...естествено е страшно да ти се прииска да си там; да отидеш на мястото, където да разбереш всъщност какво става.

А не да си стоиш изолиран и в мъчително очакване, дори без да знаеш какво точно да очакваш.

Давам си сметка, че в това желание – да отидеш и да се видиш с „важните хора, които решават нещата”, има един дълбоко спотаен инфантилизъм; те са „бащата”, ти си „малкото дете”, което винаги, когато чуе страшен звук, не иска да разбере какъв е точно звукът - чрез собствените си сетива и мисъл – а тича при баща си – за да получи не толкова информация, а успокоение.

Може би нашите журналисти все пак успяваха да задоволят този свой инфантилен стремеж.

За останалите нас (усмихвам се, като пиша това) остана символичният опит да достигнем до „ръководството” чрез социалните мрежи – най-вече, ръмжейки и попържайки. Да – когато татко го няма при нас да ни успокои, ние започваме да го мразим и жестоко да го кълнем; само си спомнете детството си и ще видите, че е именно така. Къде си татко, да ни успокоиш?! (имаме някои въпроси)

Друго, което се сещам, е написаното от Еко. Този Еко. „Първи дълг на интелекуалеца е да критикува собствените си спътници”. Доколкото всички ние, живеещите в една страна – управляващи и управлявани - сме спътници и всъщност каквото и да си говорим, все пак вървим в една посока – значи, критикувайки, аз изпълнявам своя дълг!

От време на време, след като съм написал някой гневен пост или статия, ми се прищява, воден от някаква причудлива паратимия, да се обадя, да речем на Фандъкова или на Мутафчийски и да им кажа (защото по някакъв начин ги харесвам, заради товара, който носят), че трябва да ми благодарят.

Че как така ще ти благодарим? – ще ме питат те (представям си) – ти не спираш да говориш срещу нас, срещу властта!

А тогава аз (дали това не е чисто подмазвачество?) ще им кажа: Защото ако я няма моята критика, има опасност да прекалите; а и тя ви легитимира като добри и търпеливи хора; а и тя ви легитимира като демократи, които уважават плурализма в говоренето. А и няма как по принцип да не сте благодарни на един човек, който си изпълнява дълга. Един взима решения и това е неговия дълг; друг критикува решенията – и това е неговия дълг – просто, нали?

Абе не е толкова просто... – ще кажат те и аз ще се чудя как да им отговоря. Да, вероятно не е.

А ето и друго: Прищя ми се преди няколко дни да напиша: Това, което ни се случи в последните месеци, освен всичко друго, беше и проверка. Тя провери дали хората, живеещи сега на земното кълбо са склонни да позволят голяма част от правата им, включително и най-основни – като правото на труд, да бъдат отнети под някакъв претекст. Е, проверката премина успешно. Склонни са.

Защо не написах на стената си във фейсбук това? Защото си казах: Е, то всичко е отминало, сега всичко е добре, сега трябва да се диша въздух и да се трупа витамин Д3 по припеците, а не да се мисли за Минали работи.

Ако нещо пак стане – то ще е за после. Но сега вече няма какво да му мислим, да спазваме оттичащите се марки и да си свирукаме нещо по избор. Примерно Валкирия на Вагнер. Живеенето във фейсбук прави хората още повече мухи-еднодневки. Живот до следващия пост, всичко се помни не повече от три минути – колкото стои едно нещо на екрана ти, преди да се смени с друго. Тоест – всеки опит да кажа нещо за отминаващи събития, па ако ще и да са много важни – предизвиква „Ееее ти няма ли да спреш, не ти ли стига, всичко мина - ти продължаваш да...”. Бързо изчезващи събития в свят без памет. Дали е страшно това? Ще видим. Всъщност – виждаме и сега.

Също се сещам за голямата загриженост за „хората”. Преди няколко дни получих съобщение от банка – да погася лихвата си по някакъв кредит или не знам какво. Сетих се, че някалко дни преди това бях получил писмо, в което от банката ме предупреждаваха, че срокът е изтекъл и че ако съм затруднен, имайки предвид ситуацията – могат да направят нещо за мое облекчение. Нещо такова. Аз не бях направил нищо. Просто сложността на самото писмо и на това, което изискваше да направя, за да облекчат моите затруднени от ситуацията действия по погасяването, ме отказаха. Добре се изразих, нали? Е, писмото беше поне три пъти по-объркано и изискваше да направя някакви Бог знае какви неща, за да си отложа плащането...Бях се отказал – и ето – в новото съобщение, с което започнах – се оказваше, че сумата, която имам да плащам по погасяването е двойно по-голяма от редовната. По дяволите – казах си – закъснял съм с два-три дни! Или хайде – седмица! Тия банки имат ли...- и се разсмях много горчиво – щях да питам „Имат ли малко милост?!”. Но кой е чувал банки да имат милост?

И се замислих: А къде е държавата с нейната пословична напоследък загриженост за хората – да поозапти банките? И да ги приучи към малко милост? Да не искат така хищно и в срок дължимото им? Имайки предвид тежката ситуация?

Както и да е. Винаги сме умеели да вдигаме рамене, да отпускаме ръце и да псуваме в специално изкопана дупка в земята. (Министър председателят Мидас има магарешки ушииии!)

След два дни и на жена ми се обадиха и й казаха, че трябва да отиде в данъчното, за да й съставят акт. Защото е закъсняла с два дни в подаването на декларацията си. Да, декларацията е подадена (казаха от данъчното), да, данъкът ви е платен, да, имаше едно малко подвеждащо съобщение, че ще се удължи срокът за подаване на данъчни декларации...но все пак – вие сте закъснели с два дни и трябва да ви съставим акт!

Ето – казах си – грижата е очевидна. С оглед на тежката ситуация се проявява тежко разбиране. Към хората. Мхм.

И последно се сетих и искам да кажа и друго: Когато тия дни написах един пост, в който бурно се усъмнявах в пропорционалността на „взетите мерки” и действителната тежест на положението... и полу на шега полу на истина говорех за „нов световен ред без свобода и без права на обикновените хора”, един психиатър, стар мой познат, написа мимоходом като коментар: Теорията на конспирацията е на една крачка от параноята. А параноята е на една крачка от психодипсандера.

Аз помислих. И си казах: ех, какъв хубав, плътен и богат условен рефлекс е създаден у пустите психиатри: дойде ли време, подобно на „спящи клетки” на някое разузнаване, те се пробуждат! Дойде ли време да се очистват „ненормалните и неправилно мислещите”, техният „нормалноопазващ” психиатричен рефлекс се събужда и те веднага заговарят за затваряне на тия, които „са на една стъпка” в психодиспансерите на принудително лечение. На всеки неудобен и мислещ по „неправилен” начин.

Те не са виновни – казах си – така са учени. Рефлекси.

Просто си позволих да му отговоря: Да, разбира се. А и не само до психодиспансера е на една крачка това мое приказване на каквото ми падне и конспиративничене...ами и до психушките и до ГУЛАГ.

Да, до ГУЛАГ е на една-две крачки! За такива, които много знаят да мътят конспирации – ГУЛАГ. Нали така?

И така нататък.