Нямаше да остарее никога: разказ с продължение от Здравка Евтимова

Здравка Евтимова
12 октомври 2019 в 08:23 | 3930 |0

Дядо му Васо свири на една сватба – и то каква. Някой си Никола от Перник, дърт мъж, убил вече четиридесетака, най-после се излъгал, та се оженил. Целият оркестър на Васо, трима човека - тъпан, акордеон, тромпет - свирили три дни и три нощи, докато не изтрезнеят приятелите на глупчото Ники.

Дядо Васо също си пийнал, но на него алкохолът само още сърце му дал – и цялото небе в ръцете му дал, заедно със звезди, луна и вятър. Освен това дядо Васко изсвирил една музика за булката, и той не знаел как му дошла – погледнал женчето, не чак толкоз младо, но още може да ражда и това е очевидно. Като я съзрял как гледа Никола, му станало ясно като бял ден, че сигурно вече сина на Никола носи. Може би затова дядо Васко стиснал тромпета, скочил при булката – тя била от Радомир - и изведнъж на дядо Васо тя му заприличала на неговата жена Тодора - на младини.

То и на старини Тодора била съвсем същата – драка и дива коза. Като си отвори устата, буря да свири навън, спира да свири. Ако облаци са се омотали по небето и Тодора е яхнала подводницата, облаците светкавично се обират към София. Е такава беше Тодора, но хубава като ярка. Срещна я Васил, още голобрад, свири й на акордеона стабилно, сякаш беше едър мъж със жена и дребосък деца - женски и хубави като вирове в Струма.

Това, булчето на дъртия Никола, изведнъж му заприлича на неговата щерка Мария – най-хубавото момиче в Старо село. Щерка му пееше и свиреше на акордеон, като малка и на хор в читалището вървеше. Две момичета роди - красиви като люляк и хризантема, но щерка му накрая най-щедро се прояви - роди внука му Васко. За такова момче с такава глава за акордеон си беше мечтал дядо Васил цял живот. Не кръв под кожата, а Радомирско хоро - как се беше родило такова хлапе – ясно как. Докато беше бременна, майка му Мария всеки ден – и сутрин и вечер, а сигурно и нощем, пееше от радост. Да е жива и здрава акушерката в Радомир Гичка, на която с право викаха: - „Мамина Гичка, умна главичка“ – щото като преслуша корема на дъщеря ти, казва: - „Категорични мъжки бебешки тонове.“

- Вярно ли, Гичке! – питаше дядо Васо разтреперан. Специално ходеше в къщата на Мамина Гичка. – Ти вярно ли ги чу тия мъжки тонове, жено?
- Слушай какво, Василе! Аз като чуя мъжки тонове, значи мъжки тонове съм чула – като щерка ти беше бременна с двете момичета, казах ли ти - „Чувам категорични тонове?“. Не ти казах. Казах ти – „Чувам ясни женски тонове. Но това, третото, е момче и ако Марийка не ти роди внук – ще застана пред хлебарницата на Дочка и Дона и който мине, да ме заплюе!
Тази Гичка имаше език - тояга и като те забрули с думи, милост не знае. Но дядо Васко светкавично ѝ прости.
– О, Мамина Гичке! –извика с благодарност той. - Всеки следобед ще идвам да свиря с тромпета на твоите внучки от радост, жено.
- Внучките ми не са по музиката, те само над телефоните висят като прани потници и телефоните слушат – оплака се Умната главичка. –Ти на мене изкарай една нежна ръбсодия за душата. Така и аз да разбера, че има любов в тоя елементарен град – и тогава Васо там, в техния двор, току до болницата, подхвана да свири. По тази причина народът, особено бременният женски народ, светкавично се завтече да слуша. Като слушаш нещо нежно, макар и да има ръбове в ръбсодията му, раждаш красиво и здраво дете. Елена, щурата билкарка и Гичка, умната главичка, държаха народа здрав като гранит. По начало Гичка си беше от гранит, отвсякъде тежка и едра, та откъде дядо Васо да извади нещо нежно? Но то в туй му е майсторлъка, хем ръбове да свириш, хем душата ти да грее.

Тогава изведнъж на дядо Васо му потече нежност в тромпета! Наду го с огромна сила – Васо със сигурност не знаеше какво прави, може би свиреше радостта си, че най-после щерка му Мария ще роди мъжки внук – дано Господи! Сигурно си представяше как Мария е пеела през цялото време, докато е носила мъжкия му внук под сърцето си. Освен това дядо Васо видя и изсвири лютото сърце на жена си Тодора - хем скандалджийка вълчица, хем сладко от вишни, хем тихо врабче, хем врещи повече от седем козлета - и всичко това в музиката за Гичка умна главичка отиде - врабче и вълчица, козлета и скандалджийка.

Той, Васо, глупав се родил и глупав ще кацне на облака при Дядо Боже – тачеше си той Тодорка, скандал жена, но хубаво готви! Цялата радост и всичко, дето го мислеше за жена си Тодорка, отиде в песента, дето я издуха за раз-два-три през тромпета. Като свърши това свирене, Мамина Гичка се беше разревала – то е рядкост да съзреш тая голяма жена, очите й бетонни като стълбите пред кметството, все едно измити през юли – мокри, та светят - и хубави. Ще речеш не в Радомир живее тази акушерка, а Лондон и Париж едновременно – толкоз разкошни. Ненормалната Умна главичка хвана ръката на Васо, целуна я – тъкмо се беше намазала с червило. То повече червило, отколкото уста – на такваз дърта жена червилото е като да залепиш върху танк брошка; Умната главичка му намаза китката, но на Васо му стана светло, ама голямо светло, че можеше да грабне цял Радомир на раменете и да го занесе в Париж.

- Дано като тебе да свири това малкото – пожела му от най-дълбоко сърце Умната главичка и сигурно затова Бог му даде внук Васко – момче красиво като петле, като вярното куче на Васо – вълчака Гаврил. Такова умно дете и толкова разкошно! На десет месеца проходи и като му правиха прощъпулник, всичко както си трябва направиха: сложиха пари – като банкер да ги върти; сложиха писалка – писарушка да стане; нож сложиха – касапски магазин да отвори, но дядо му Васко тайно пъхна един тромпет – ситен и нищожен от дребност, но детето – тънко като макаронче, горкото - тътри се, тътри и грабна тромпетчето.

Ей тогава очите на Васо се намокриха като стълбите на Радомирското кметство, като го измият с маркуч през юли и плочките лъщят повече от Лондон. Дядото веднага купи на хлапето акордеон и малък барабан. Та сега, за сватбата на оня Никола, дето най-глупаво чака до четиридесет години жена да си доведе, сега ли няма да купи истински голям тромпет на малкия Васко!

Баща на момчето си отиде млад като пиле, на мас и тлъсто месо наблягаше, та ядеше. Не го биваше откъм музика. Ти му свириш нещо, той съгласен главата да си отреже и не може да го повтори след тебе, та камо ли мозъкът му нова музика, дето никой не е чувал, да завърти. Иначе свестен момък беше – светло му небе! - гледаше си децата. Като мината фалира, в Перник хвана работа в тухларната, после по БДЖ-то и хляб имаха, и жена си – щерката на Васо - гледаше не като едно, като цял кашон с писани яйца я гледаше и не можеше да диша без нея. Но това тлъсто месо му скърши главата. Кръвно, удар, бам...

Хайде стига, на сватба сме. Оня глупчо Никола накрая се престраши, сега ли трябва да ги мислим тия черни неща, че музиката да разплаче народа. Не! На сватба човек трябва да си мисли за това как Васо подари на Тодорка една гривна за петдесет лева, как Тодорка я взема, като че струваше петдесет милиона. Тогава Васко си каза: – „Тая е за мене. Тая ще ми свети, като слънцето се запие някъде и забрави да изгрее в шест часа сутринта.“ Старият си припомни деня, когато зет му, горд като космическа совалка, му каза – „Здрасти, имаш внук. Казва се Васко като тебе!“

Уж имаше големи уши зетят, пък не чуваше музика с тях, горкият. Тлъстото го унищожи, лойта… Добър зет беше, Бог да го прости... И такава музика изсвири Васил на сватбата на заблудения Никола – как да не е заблуден, къде беше, та не се ожени по-рано, бе кол неиден. Аз на твоите години имах щерка на 16. Нищо, дойде накрая сляпата неделя и за човека, та няма да кукува сам на гнилия плет.

И още по-великолепна стана музиката, защото сляпата неделя е най-хубавото нещо за мъжа, довежда Тодора вкъщи. Цял живот я гледаш и не ти стига. Когато Васо спря да свири, булчето на дъртия Никола се беше разплакало, едни такива сълзи, зрънца на мак, стига, бе – по-големи бяха, като леща, даже фасул, се спускаха по бузите ѝ и тогава Никола, дангалак с глупостта си известен, скочи от стола си, грабна дядо ти Васо и го вдигна във въздуха. Толкоз високо, че новите маратонки на Васо пипнаха лампата в кръчмата.

- Голям си – за знаеш! Много си голям – каза младоженецът и като го пусна на земята, булчето му стана и целуна стария по бузата. А като след три дни и три нощи сватбата свърши, Никола освен дето бе платил капарото, му даде още един калпак пари.
- Купи си нов тромпет.
- Ще купя на внука – каза честно на мига Васил и още не бе изтрезнял, когато купи – на старо - съвсем нов тромпет, очукан, но нов. Като го гледаш, веднага виждаш каква музика ще измисли този страхотен тромпет, купен от село Дивотино, Пернишко от един стар калайджия Димо Загорялото.
Тоя Димо бе майстор на тромпета, огромен спец по свирня, толкоз по-голям от Васо, колкото къщата е по-голяма от една тухла.

Когато Димо Загорялото свиреше, след него никнеха лалета, децата грейваха като жълтици, планините се накланяха да го чуват по-добре – такъв беше Димо Загорялото, но го удари удар и вече не можеше да свири, нито можеше да ходи. Добре, че беше жена-човек неговата. Докторите ѝ бяха казали и на децата му бяха обяснили: – „Най-много два месеца ще изкара.“

Жена му каза:
- Ще видим - и го хранеше - Васо с очите си видя: - хранеше го със спринцовка в устата. От месото правеше бульони и човекът вече пета година живее. С бастун се подпира и крачи. По едно време Димо Загорялото казал на жена си:
– Отрови ме да не се мъча повече.

А тя му се сопнала:
- Ако още един път кажеш тая глупост, така ще те млатна, че ще умреш веднага на мига.
Хей такъв човек беше тая жена на Димо Загорялото и такъв човек беше Димо Загорялото, че ако го чуеш с тромпета му – забравяш къде си, на слънцето ли си, пред Радомирското кметство ли си. Васил ходеше вечер понякога да му свири. Жената на Загорялото сипваше ракия, но Васо не близваше, докато не изсвири на стари я си другар една песен - като чу за удара на Димо, черна и мътна музика се спусна в главата на Васо.

Една такава песен - как човек го удря гаден удар, но ударът не познава жената на човека. Печена! Умна! Храни го със спринцовка, как можа да ѝ дойде на ума! И така - човекът първо не можел да гълта, но полека се научил и взел да пие бульона като гъсок; как полека човекът се изправил на крака, а смъртта си казала: – „Виж каква жена, бе, как да й взема мъжа. Нека си живеят двамцата.“

Тая мелодия свиреше Васо с тромпета на приятеля си Загорялото, с тая мелодия му се кланяше до земята и ако Гичка Умната главичка му беше казала, че ако изнесе приятеля си до Черни връх и гадният удар ще си вдигне капата да се махне, Васо щеше да го изнесе, нищо че Загорялото беше тежък мъж. Сега, както си беше сложил парите в джоба от сватбата на Никога дангалака, Васо отиде при приятеля си и каза:

– Ето ти тия пари - за твоя тромпет, Димчо.
- Без пари ти го давам за внука – каза Загорялото. – Знаеш, отдавна съм ти го казал.
- С тия пари Симка ще ти купува пилешко – каза Васо.
- Не! – вика Загорялото. След удара той говореше бавно като валяк, даже по-бавно. – Искам с малкото да дойдеш тука и малкото да ми свири. От моите никой не свири. В Англия се попиляха. Тия, дето останаха, не могат.

И така очуканият тромпет, най-страшният тромпет в Перник, дето можеше да накара река да се обърне обратно към извора си, дойде в къщата на Васил Василев.

Първата седмица на дядо Васо му идваше да си отреже ушите и да ги даде на Гаврил, вярното му куче вълчак. Момчето не го биваше да свири на тромпет. Като вол ревеше тромпетът, който можеше да премества звезди по небето. Задавяше се на всеки звук тромпетът, клечеше, не помръдваше, караше се като баба Тодора, ако случайно Васо не видеше някое от цветята й и го настъпеше в бързината. Така се мъчеше тоя велик тромпет в ръцете на внука му.

- Келеш си, бе момче – изплака Васо. – Ей така се прави – и показваше на хлапето как. То се мъчеше, потеше се, лицето му жар жарава палеше от зор. – Келеш си, бе – констатираше Васо. – Но ще престанеш да си келеш. Вземи се скрий някъде, дето никой не може да те срещне. Там опитвай. Ако омесиш песен, обади ми се да чуя. Иначе не мъчи тромпета на Димо, щото човекът усеща желязото на инструмента. Чува те. Ще вземе да умре най-добрият ми приятел.
Малкият излезе разбран. Послуша. Грабваше тромпета на Загорялото и къде отиваше – сигурно в гората с младите, наострени на кръв борчета, или надолу по Струма, при камъшите.

- Ако нещо стане с детето, ще те скърша от бой – закани се Тодора и Васо не си спомни ни един път тя да не си бе удържала думата и назад да я бе върнала.
- Лошо няма, жено – каза той. – Не виждаш ли, че свири? Не чуваш ли, че от калта музика изважда, от вятър пътека прави.
- Ако нещо му се случи... гърба ти...
- Тодорке, ти що не спреш да пееш, бе жена? Щото ако спреш, ще умреш и аз какво ще правя без тебе. Дребният ще влезне в тромпета. Той е като тебе, има песен вместо месо под около костите. Разбираш ли ме?

Жена му, която от трийсет и седем години все му беше жена, бе грабнала точилката, но полека я отпусна. После, без да му каже дума, макар че имаше език по-тежък от точилка, с която можеше всичко да размеси и наточи, отиде до бюфета. Васо знаеше какво тя държеше там – ония бонбони, дето Васо и внукът Васко ги изядоха още вчера сутринта. Но не, Тодорка не беше отишла за ония бонбони. Тодорка отнякъде измъкна кутия локум – ах, че локум измъкна тая Тодорка!

- Яж, яж, Васе – каза тя. Рядко му казваше „Васе“: когато й даде оная гривна за петдесет лева и като се роди внукът им Васко. Абе какво ѝ става на тая жена? Да не вземе да остарее и тя като другите?
Васко грабна два локума едновременно, при което Тодорка светкавично като снайперист издърпа кутията от ръката му и викна:
- Васо, я се стегни. Да не ти е Велик Ден днеска, че се тъпчеш така?

Васил въздъхна с облекчение. Тая нямаше да остарее никога.

Препоръчани материали

Няма коментари към тази новина !