Няма да има нов политически сезон. По всичко изглежда, че политическият дебат ще продължи както и по време на предишната и по предишната парламентарна сесия. Единствената разлика ще бъде в това, че ще продължи да расте агресията в партийното противопоставяне. Управляващото мнозинство ще продължи да следва приоритетите на програмата си за управление, а те не могат да бъдат вместени в периода на една парламентарна сесия. Опозицията няма собствен дневен ред и ще продължи да атакува правителството и мнозинството всекидневно, все по-агресивно, в зависимост от водещите новини или опитвайки се да лансира своята „Визия за България“.

Теоремата за демокрацията на Робърт Пърсиг гласи: „1. Малцинството няма право да препятства усилията на мнозинството да управлява. 2. Мнозинството няма право да препятства усилията на малцинството да стане мнозинство“. Управлението е възможно и демократично, само когато е реализирано с подкрепата на парламентарно мнозинство. Ако то е налице, малцинството няма право да препятства усилията на мнозинството да управлява. Но, ако предишното малцинство успее да разшири влиянието си и се превърне в мнозинство, ролите се сменят.

Извеждането на ясни политически приоритети в рамките на всяка парламентарна сесия не е въпрос само на традиция, а задължение за реална оценка на постигнатото развитие. Това е отговорността на политическия елит пред гражданите. Отговорност на управляващите е да посочат кои ще бъдат приоритетите на законодателната им дейност и как ще осигурят изпълнението на управленската си програма. Управляващите трябва да носят отговорността за управлението и да определят своите приоритети през парламентарната сесия. Но, ако се съди по изминалите до сега парламентарни сесии на 44-то Обикновено Народно събрание, не е ясно каква отговорност за позицията си ще поеме опозицията в лицето на БСП за България.

В българския политически живот все по-агресивно се налага тезата, че „работата на опозицията е да свали правителството“. Чуват се дори и гласове, според които след като президентът имал по-голям рейтинг, и той би трябвало да започне да сваля правителството. Сама по себе си тази представа няма нищо общо с парламентаризма и демокрацията. Единственият път, по който може да настъпи парламентарна криза, е ако опозицията успее да спечели парламентарно мнозинство, но не по принцип, а спрямо определена управленска алтернатива. Всичко друго, отнасящо се до някакво „сваляне“ няма място в един смислен политически дебат.

Отговорността и правото на опозицията не се свежда до искането за оставка на отделни министри или на правителството. Тя не се изчерпва и с посочването на грешки и критиката към управлението. Опозицията трябва да изгражда своята политическа теза и да се стреми да я реализира с политическите средства, с които разполага. Това е смисълът на политическата алтернатива. Тя не се изгражда през „критичен прочит“ на сутрешния вестник и публикуване на коментари в социалните медии. Подобна алтернатива не се изгражда и чрез самоцелно и неотклонно противопоставяне на всяко действие на управляващите. Представата за „непримирима опозиция“ изглежда интригуваща, но напълно губи смисъла си, ако самата опозиция вече не си спомня срещу какво е била „непримирима“ през изминалата седмица.

"БСП за България" има сериозен проблем с позиционирането си като опозиция. В началото партията и нейните партньори се поздравяваха взаимно с това, че вече никой нямал съмнение коя е опозицията в българския парламент. Разпознаването на БСП като опозиция не беше нито толкова трудно, нито толкова драматично, както може би са очаквали някои. Същественият въпрос започва след това и той е свързан с отговорността на опозицията. Двата вота на недоверие, които маркираха периода на Българското председателство на Съвета на Европейския съюз не убедиха никого в това, че БСП разпознава отговорността си като опозиция. И двата вота бяха срещу цялото правителство; бяха зле подготвени и неубедително представени; не бяха предшествани от задълбочен парламентарен дебат и в крайна сметка не постигнаха дори в минимална степен заявените си цели.

След реакцията на БСП по повод на катастрофата на пътя за Своге, искането за оставка на правителството вече изглежда като политическа реплика, която трябва да прикрие факта, че опозицията няма позиция. Нещо като това да говориш за времето, когато нямаш какво да кажеш. Опозицията в лицето на БСП е на път да заличи напълно смисъла на самото търсене на политическа отговорност. Дори и когато успява да разпознае реален проблем, какъвто бе блокирането Търговския регистър или ефективността на публичната регулация в ситуацията с фалита на една застрахователна компания, БСП не успява да изгради представата за алтернатива, основана на конкретни и ефективни практически решения. Извън конфронтационната реторика има твърде малко аргументи и преди всичко – почти напълно липсва заявка за различен тип управленска компетентност.

Всичко това свежда политическия дебат до нивото на междуличностно противопоставяне, съчетано с гръмогласно надвикване. Спорът не е за това как да се управлява по-добре, а кой да го прави. Точно затова и публиката избягва да се замисля особено върху казаните и недоизречени неща. Почти пълното заличаване на всички идеологически ориентири задълбочава нищета на политическия дебат. Може би дори и липсата на реален управленски капацитет в БСП не би било толкова тежък проблем, ако партията поне се опитваше да се придържа към някакви общи политически принципи, определящи присъствието ѝ в Партията на европейските социалисти.

ДПС успява да избегне точно този риск, запазвайки последователно идеологическата рамка, спрямо която търси място в парламентарния дебат. За Движението не изглежда толкова важно да бъде разпознато като опозицията, но за сметка на това, поне засега, то успява да следва общата си линия на критика спрямо участието на Обединени патриоти в управлението, без да се превръща в заложник на тази конфронтация. Редувайки подкрепа и противопоставяне, ДПС запазва своя ритъм, без да влиза в остри спорове и постигайки по-голямата част от конкретните си цели. От тази гледна точка, ДПС е много по-ефективно в опозиционните си действия, отколкото "БСП за България".

На свой ред, напрежението между трите партии в парламентарната група на Обединени патриоти все повече изглежда като естествено състояние, а не като криза, която би могла да доведе до разпад. С наближаването на изборите всяка една от трите формации, формално обединени в предизборна коалиция, ще търси все по-активно възможност да минимизира щетите от участието си в управлението, за да запази подкрепата на избирателите си, а по възможност и да привлече нови гласоподаватели. Размяната на остри реплики ще продължи и може би дори ще се засили в началото на следващата година, но Патриотите изглеждат по-скоро обезпокоени от това, че БСП се опитва да навлезе в тяхното поле и да привлече техни избиратели. Именно спрямо тази конкуренция Патриотите ще изглеждат все по-обединени.

Воля ще продължи да търси мястото си, провокирайки все по-остро партиите от ОП, противопоставяйки се на БСП, докато в същото време критикува правителството. Тази тристранна игра може да очертае собствено пространство за Воля, най-малкото защото поне досега за мнозина „играта в триъгълник“ изглежда напълно непостижима. Например за традиционните и нови партии, определящи се като десни. Нито СДС, нито ДСБ, нито „Да, България“, нито Демократична България успяха да изберат позиция, която да им позволи еднакво ефективно да се противопоставят както на ГЕРБ, така и на БСП. Докато те търсят само една отправна точка, за да изградят позицията си, новият политически сезон няма да им донесе нищо ново.

Все пак през следващите месеци очакванията са за появата на нови претенденти по бързата, но къса писта на популизма. Времето има определящо значение за ефективността на евентуални нови политически проекти, но изглежда, че и те няма да са толкова нови. Най-малкото защото ще се опитат да подредят по друг начин елементите на същия пъзел. Колкото и атрактивно да се опитат да го направят, доверието към подновеното старо вече е изчерпано.

А новото няма да дойде със сезона, тъй като политиката не е сезонна работа.

Още по темата

31/07/2018

Нашите автори

Смяна на платната, или с какво ще запомним изминалия политически сезон