На 25.11. с премиерата си „О, щастливи дни“ проф. Маргарита Младенова ни подари един Бекет, по който ще се равняват от тук насетне. Безрезервно искрен. Безкомпромисно експресивен. Безилюзорно абсурден. За разлика от олекотени версии на „Happy Days/О, щастливи дни“, който съм гледал в Германия… Които, за да направят Бекет смилаем, го недоразказват. Го разводняват в шаблони на приемливост. Го … опитомяват. Да не плаши. Да не обърква. Да не спохожда в съня. А има ли нещо, което повече да противоречи на Самюъл Бекет? На състрадателя на живите - поразените от екзистенциален смут? За щастие Маргарита Младенова е далеч от всичко това. За нея Beckett-Light не е опция. В разводняващия театрален пейзаж Сфумато запазва контур.

След представлението поговорих с проф. Младенова. Краят на годината за нея е професионален галоп. Премиера след премиера. Престои в Люксембург, където представя своя „Декалог на тревогата“. Декалогът е част от поредица размишления около гибелността на цивилизацията. Около рухването на опорите. Опори, произвеждащи - вече предсмъртно …? – все повече бекетов абсурд. Винаги е приятно да се говори с проф. Младенова. Винаги е бягство от приспивното лекомислие, което си е предписало съвремието. Философия и театър се сливат в еднородната сплав, която са ни завещали още древните. Покрай Бекет разговорът сам се понесе към какви ли не теми. Стигнахме и до режисьорския талант. До похабяването му напоследък в комерсиално угодничество. Хора можещи, които обаче оказва се, могат и компромиси. Компромиси със сериозността. Компромиси с изкуството. Но най-вече - компромиси … със себе си. Тъжно е да гледаш потенциален олимпийски шампион по вдигане на тежести да се пъчи с детски гири…
Сетих се за наставленията на Теодор Ушев. Даде ги на премиерата на документалния филм за него. Не било достатъчно да си на гребена на вълната. Трябвало да предусетиш следващата и чевръсто да я яхнеш.

Северноамерикански манталитет в изкуството. Холивудски лъскавини. Не е важно да замислиш зрителя, важно е да го ошашавиш. Колко далеч от Бекет е този начин на мислене, въпреки че именно ошашавеният от битието човек е в центъра на бекетовото изследване. „Да си човек на изкуството“, казва Бекет, „означава да се провалиш до степен, до която никой друг не би посмял.“ В друго негово изказване четем следното: „Някога си опитал. Някога си се провалил. Няма значение. Опитай отново. Провали се отново. Провали се по-добре. Няма да повярваш на какво си способен, когато опитваш невъзможното, имайки смелостта многократно да се проваляш все по-добре.“ Хитрости за бърз успех перифразира така: „Първо танцувай. После премисли. Това е естествения ред на нещата.“ Крайната заръка е: „Постарай се да влезеш максимално навътре. Повърхността е враг на човека.“

На 22-ри декември се навършиха 33 години от смъртта на ирландския драматург, романист и поет. Не са малко критиците, които смятат, че именно той е най-значимото литературно явление на 20-ти век. Литературното земетресение, разклатило затъналия в зло човек, съучастника във Втората световна война – а сега подбудител на Трета…? - да се опомни и завърне обратно в човешкото. Авторът, който освобождава от илюзията за смисъл. Илюзия, на която от малки ни приучават. За значение. За еднозначно отразяване на действителността от словото. За логика на възприятието. „Не търси значение в думите. Слушай тишините.“ - е крилатата му фраза.

Бекет не разказва истории. Според него на извънилюзорно ниво това е невъзможно. С абстракция като скалпел раздробява речта. Слепва откъслеци, обобщаващи същественото, което ни се изплъзва. Илюстративни кадри в слепия поток на живота. Получават се прояснителни вербални колажи. Мандали на абсурда. Абсурд, в който живеем и дълбоко в себе си усещаме, но ревностно отричаме. Има ли по-прикрито човешко усещане – особено „за пред хората“ – от усещането за абсурд? За собствен абсурд! Нали се очаква да владеем нещата? Но как се овладява абсурд…?

Всяка бекетова творба е метафора, разобличаваща общоприетото лицемерно говорене за битието. „Опитах се да изстена Помощ! Помощ! Но излезе звук на учтив разговор.“ – казва той. В друго изказване четем: „Думите са дрехите, в които са облечени мислите“. Словесните му композиции съответно са опит за разкъсване на речевата завеса. За разсъбличане на мислите и чувствата. Често речта на Бекет наподобяват повече мелодия със свой ритъм и звучене. Полифония на разголени – или разгонени? -мисли и чувства. Мантруване. Мистични откровения. В края на професионалния си път все повече загърбва подвеждащото, несбъдващо слово. Експериментира с безсловесното изкуство пантомима.

Същевременно - включително в „О, щастливи дни“, показва израждането на съществуването в брътвеж. В безспирно, компулсивно словоизлияние. В страх, че край на брътвежа би бил край на света. Подсказва ли Бекет, че е време за нов исихазъм? Време за притихване? Притихване, замълчаване, въздържание – това ли е изходът от абсурда…? „Всяка дума е ненужно петно върху тишината и нищото“, пише той. А „нищо не е по-реално от нищото.“ Брътвежът понастоящем продължава стремглаво да набъбва. Раздуван от социални неврози. От нови медии. Опазването на автентични мисли и чувства - хигиената на ума, е затруднена до степен, не бивала в човешката историята. Каква е тази мазохистична съблазън, която ни кара да донадуваме брътвежния балон, в който сме проклети да съществуваме? До кога? До пръсване? А ще преживеем ли експлозията, каквото и да е тя? Добре е покрай мислите за спасение на планетата, видовете, архитектурните паметници и т. н. да помислим и за собственото оцеляване. Осъзнатият може да прескочи от брътвеж в тишина. Когато достатъчно много осъзнаят, брътвежът ще спихне. Ще бъде развенчан като просташкото поведение, което е. Просташкото поведение, пречещо на човека да се обърне към въпроса, с който се ражда: защо съм тук - какъв е смисълът?…

Колкото и изненадващо самостоен да изглежда Бекет, той е част от дълга мисловна традиция. Традиция, датираща от древността. Наясно съм, че не е обичал да бъде пришиван към философски възгледи и системи. Но може ли да се отрече близост на бекетовия скептицизъм до европейския скептицизъм поне от Пирон (360 – 270 г. пр. Хр.) насетне? А в източната традиция до скептицизма в древната индийска мисъл - особено до философията на будизма? Като част от европейската културна традиция Бекет е най-малкото продължител на наследствената линия Пирон-Монтен-Хюм-Шопенхауер-Чоран, за да назова само няколко имена. С последния лично общува в Париж. Още Пирон призовава за epoché, въздържание от съждение, което да излекува поболелия дух, привеждайки го в невъзмутимост, равнодушие – ataraxía, от която пък произлиза благото безметежност, покой, щастие (eudaimonía).

Бекет особено често е тълкуван от позиции на философското течение, доминиращо времето, в което живее – екзистенциализма. Екзистенциалистките идеологеми за „подхвълеността на човека в света“, както и за неговото „бездомничество в света“, действително са много сходни с метафорите, с които ирландецът онагледява. Сходни са и с образите, които гради. Бекет обаче, който през целия си творчески път отхвърля въпроса „Какво е искал да каже?“, предпочита с анархията на хумор и абстракция да сепва в унеса на навика, отколкото да натиква съвременника в поредни мисловни обори. Отказва съответно да бъде подозиран и в екзистенциализъм. Творбите му иска да бъдат разбирани като сеанси по пробуждане. Пробуждане, което всеки зрител - или читател - преживява по свой неповторим начин. Възприятия и съждения на различни пробудени може и да не са в синхрон. Може дори да си противоречат. Важно е, че са пробудени.

В разговора с проф. Младенова установих поредно единомислие. Бекет не е мизантроп. Той е приятел на човека. По свой начин - лечител. Не тласка към черногледство – нещо, в което често е набеждаван. Точно обратното. Осъзнаването на абсурда, който полусъзнателно така или иначе усещаме, е освобождение. Проглеждане в дълбочина. Олекване отвътре. Разкрепостяване отвън. Изход от безкрайната пързалка на илюзиите. От пагубните им инерции. С малко зрялост Бекет става ключово преживяване. Е - и с малко смелост. Защото инерциите овладяват възприятието. Стават навици. А пречупването на навици винаги е плашещо… „Животът е навик“, учи Бекет, „или по-скоро поредица от навици.“ „Навикът е товарът, който връзва кучето към собственото му повръщано“.

Бекет пише „О, щастливи дни“ в 1960. По света заедно с „В очакване на Годо“ тя е най-играната му пиеса. Премиерата е в нюйоркския театър Cherry Lane на 17.09.1961 г. Там се играе последователно над сто пъти. Режисьор е роденият в Харков, Украйна, Алън Шнайдер. Година по-късно той успешно режисира и премиерата на „Кой се страхува от Вирджиния Улф“ на Едуард Олби. Има интересна подробност в биографията на Алън Шнайдер. Начинът по който намира смъртта си. След дългогодишна кореспонденция с Бекет, в Лондон носи да пусне в пощенска кутия поредно писмо до него. Пътьом го блъска мотор. Смъртта на режисьора, почитател на абсурдиста Бекет, е като излязла от бекетова алегория за непреодолимата крехкост на човека. За вечната му обреченост. За смъртта, която дебне по петите. Която в съществуването е единствената сигурна референция. В мистиката на ирландеца това звучи така: майките „…раждат яхнали гроб. За миг проблясва светлина. След това отново е нощ.“

Днес пиесата „О, щастливи дни“ е не по-малко актуална. Въпреки че Бекет противоречи на духа на съвремието. Служебен оптимизъм. Фасадна приповдигнатост. Сляпа самонадеяност. Себенараняващ егоцентризъм. Задавящ материализъм. Нихилизъм. Наивни представи, че науката, „здраво стъпила на разума“, ще реши проблемите. Ще премахне нещастието. И всичко това - както стана ясно по-горе - в балон от бъбривост. А на рентгеновата снимка, която са творбите на Бекет, ясно се вижда: костната система на съществуването е абсурд. Няма логика. Не се надявай да получиш това, което очакваш. Не се надявай и на разбирателство между човеците. Запленени от себенапомпващата хрумка cogito ergo sum/мисля, значи съществувам, те са докарани - или по-скоро са се докарали - до гротескна безпомощност…

Уини - главната героиня в „О, щастливи дни“, е застаряваща съвременничка. Амбициозна. Праволинейна. Безкомпромисна. „Наясно с живота.“ Въобще типичен представител на днешните нрави. Уини е не с единия – на сцената е с двата крака в гроба. В първия акт играе вкопана до кръста в малка могила, приличаща на гроб. Във втория вече стърчи само главата ѝ. Пече я безмилостно слънце. Пази се от него с чадър. В някакъв момент чадърът пламва. Остава напълно беззащитна. Напълно обречена… Въпреки че Бекет я показва полупогребана, със свободната част на тялото си Уини претендира, че всичко е наред. Прави възможното, за да изглежда в добра форма. Поддържа мускулатура с упражнения. Демонстрира бодрост в безлично съществуване между звънец за събуждане и звънец за заспиване. Вади от чанта пред себе си банални принадлежности. Например четка за зъби, чийто надписи търпеливо и старателно разчита. Ентусиазирано коментира принадлежностите си, за да уплътни времето между … звънеца за събуждане и звънеца за сън. Или не разбира, или отказва да признае трагикомизма на съществуването си. Самозалъгва се със служебен оптимизъм. Прави го с цялата дисциплина, на която е научена. Въпреки че е зарита до кръста, а после и до шията - сякаш погребението ѝ е вече започнало… - Уини се самоубеждава, че владее живота. Тя него - не той нея…

В разговора с проф. Младенова ми стана ясно, че, гледайки „О, щастливи дни“ потокът на мислите ми е поел в посока, различна от нейната. Което според Бекет е съвсем легитимно. Той съветва за лично преживяване. Лична асоциация според настроение, нагласи, подсещания и т. н. Няма значение, че е различно от това на съседа. Проф. Младенова вижда в Уини осмислена, отговорна, грижовна, бореща се жена. А в моята асоциация тя бе повече или по-малко обратното – типичен беглец от абсурда. Победена, но агонизираща в механично възпроизвеждани навици. Според Бекет вярно или грешно няма. Има лично, моментно. „Изкуството“, разсъждава Бекет, „няма нищо общо с яснота. Нито набърква в ясното, нито изяснява.“

Старанието на Уини да изглежда жизнерадостна Бекет показва като гротеска - от начало до край. „О, щастливи дни“ възкликва от време на време затъващата в гроба. Така е научена. Винаги бъди позитивен, колкото и да те е разубедил опитът! За представлението си публика няма. Сам сами са със съпруга си Уили. Като Адам и Ева в опустелия враждебен свят след падението. Театър в случая разиграва сама за себе си. Някаква тъжна себемотивация. Не е преднамерено. Прави го по навик. По инерция. Като нещо, което ѝ е станало втора природа. А първа някога имало ли е…?

С властен тон и изказ Уини държи под контрол Уили. Сякаш проличава нужда да си докаже респект и значимост. А … той е единствена публика. Мъж и жена интимно. Насаме в абсурда. Животът вече е повалил Уили. Жена му обаче не състрадава. Навиците не ѝ позволяват да се поддава на толкова слабост. По-скоро презира неговото примирение. Или неговото смирение? В края на дните си Уили е установил, че най-доброто, което може да направи от живота, е … да го проспи. До момента, в който бъде приспан завинаги. Уини завижда на тази безметежност. Ядосва се, че ѝ е непосилна. Уили пък е намерил начин да отстоява на нейната хиперактивност. В някакво вътрешно отшелничество почти през цялото представление упорито лежи невидим за публиката в подножието на гробообразния насип, поглъщащ жена му. Неохотно се помества само, когато Уини е решила, че най-доброто за него е да се завре в невидима за публиката дупка. С издаден над насипа гол задник - за да изрази отношение към командите на жена си? - все пак следва навигацията ѝ към дупката. Единствено препрочитането на банални новини във вестник помага на Уили да изтърпи действителността.

Когато в самия край на постановката Уили изпълзява на преден план, виждаме грохнал старец облечен в мундир и дълги долни гащи. Каквото и да е – най-вероятно „нормалните неща от живота“ - го е превърнало в окаяно чучело. Гротеска, противоположна на мечтите и амбициите, с които е бил надъхан младият мъж. В последен напън пролазва по насипа, за да достигне Уини. Тя - зарита до шията, горещо го окуражава. Това последно усилие е безуспешно. Сатира на безвъзвратно угаснала мъжественост…

Впечатляваща е сценографията на Никола Тороманов. Насища фантазията на зрителя с визуална символика. Цялата сцена е траурно черна. (Погребението на падналия човек? На Ева и Адам?) Пиесата се играе в малък отрязък, представляващ идеален кръг в средата на сцената. Накрая кръгът се затваря като диафрагма на фотоапарат. С това черното – траурът, окончателно превзема сцената. Зрителят осъзнава, че е гледал представлението като през окуляр на фотоапарат. Окуляра на вечността? Осъзнава, че от тази перспектива животът е само миг. Примигване. Щракване на кадър. Че в тази краткост всякакви стратегии и суети губят значение. Че ако Уини и Уили биха видели себе си през този окуляр, щяха да са живели различно. Че може би щяха да са били по-малко абсурдни…

Светлана Янчева в ролята на Уини е попадение. С интонация, мимики, жестове убедително нюансира агонизиращата си героиня. Минимализмът на Бекет изисква максимални умения. Такива, като на Светлана Янчева. Бекет като режисьор обикновено апелира към актьорите си: „За Бога не играйте театър! / For God’s sake, don’t act!“. Любимата му актриса Били Уайтлоу, която през 1979 г. играе ролята на Уини, обяснява какво значи това: „Продишаш ли думите през тялото като през празен съд, магията е напълно възможна.“ Залата е пълна. Поне половината публика се състои от младежи с оскъден житейски опит. Колко далечен трябва да е на тяхната възраст бекетовият абсурд… След представлението оглеждам лицата. Магията на Светлана Янчева е успяла. Ролята ѝ ще се помни. Въпреки че образът на Уили е доста второстепенен, Рашко Младенов го пълни с плът и кръв. Умело допълва сценичната мисия на Уини.
На два пъти Уини – случайно? – вади от чантата с принадлежности пистолет. Размахва го пред себе си. Ръката механично насочва пистолета към челото. Коя е силата, водеща ръката? Такова решение ли подсказва на наглед непобедимата оптимистка? Уини не натиска спусъка. Усеща обаче насочващото се към главата ѝ дуло като послание. Казва си: „Е, добре. Не остана много Уини, сега вече не е много до звънеца за сън. Тогава ти може да затвориш очи. Тогава ти трябва да затвориш очи – и да ги държиш затворени… Може и да е вечната тъма. Черно без край… О, да, изобилие от милост.“

През 1969 г. Бекет е удостоен с Нобелова награда за литература. Напук на светската суета, отказва да присъства на церемонията по връчването в Стокхолм. Въпреки многобройните запитвания от цял свят, дава едно-единствено интервю. За шведската телевизия. Според предварителна уговорка в него въпроси не се задават. Заснет е … мълчащият Бекет.