Обич по команда

Милена Дойчева
24 октомври 2015 в 08:38 | 9095 |10

Ходили ли сте скоро на гробища? Ако не сте – направете го! Там всички теми, които така ожесточено обсъждаме, се избистрят. Стават много по-разбираеми и ясни – любовта, съпричастността, претенциите, дори и изборите. Измежду многото приказки, казани в яростните диспути за кметския пост, не чух някой да говори за мъртвите. За кучетата се каза много. За дупките по улиците. За къщата с ягодите. Само не и за това.

Знаете ли, че София има голям проблем? В двумилионния град, в който има място за всичко – за дискотеки, нощни клубове, хипермаркети, молове, игрални зали, стотици хиляди автомобили, даже и за бежанци, няма място за смъртта. Сякаш в този град никой не умира. И дума не може да се обелва за това, защото ще се развали забавлението. Или някой може да се стресира. А ние ще се оправим, нали знаете? Всички го казват, значи не може да не е вярно.

И все пак, хората умират. Както е било винаги. Проблемът е, че няма къде да ги погребваме. Единственото място, където все още това може да се случи, са последните парцели на Малашевските гробища. Дето се вика – бързайте, че и там местата свършват. После не се знае. Но понеже Малашевци е далече, претръпнахме и изгаряме покойните си близки. Превръщаме ги в прах от крематориума, който някой премита, заедно с праха, вероятно от още много други хора и неща и го натиква в нещо като ваза. Слагай я където искаш. Не че няма проекти и не се чува, че тук или там ще има нови гробища. Но дори само когато се произнесе думата и веднага започват протести на живи граждани. Никой не иска мъртвите при себе си. Защото хората ги е страх от тях. От майките, бащите, децата, непознатите. Въпреки че няма нищо страшно. Те няма да пият вода. Не искат ядене. Нито да им обръщаш внимание. Ако си по-дебилен и молитва няма нужда да казваш. Просто стоят там и ни изпращат по малко мъдрост. Че са били като нас. А ние ще станем като тях. И въпреки всичко, не са ни приятни. Родните ни майки и бащи пречат на гледката от балкона... Затова дори неволно оставяме гробовете да обраснат с трева. За да може незаинтересоваността ни да прикрие тъжните мисли.

Случи ми се да се разхождам между алеите на един от гробищните паркове и някак ми станаха много смешни всички приказки за любов към бежанците, които изговорихме през последните месеци. Ние обичаме по команда, когато ни го дадат като идеологическа задача. Приемаме я и започваме да я пудрим в розово. Било със сенките на либерализма или с псевдохристиянски брокат. Без значение. Важното е да си в тон с интелектуалната мода. Да не те помислят за задръстен или неморален.

Ние не се интересуваме един от друг. Това може да се види с просто око. Може да се заснеме дори от дрон. Може да се забележи във всяка житейска ситуация около нас. В угасващите очи на пенсионерите. В грубите обноски на хората по улиците. В начина, по който шофираме, включително и с количките в магазина. Всичко показва, че ние не се интересуваме един от друг. Не се интересуваме не само от живите. Не ни пука дори и за мъртвите. Запуснатите гробове на майките и бащите ни го казват по-добре от хиляди думи.

Но иначе сме големи любовчии. Взехме да се къпем в една любов към бежанците. Сетихме се чак сега, че Христос е заповядал да обичаш странниците. Припомнихме си притчата за добрия самарянин. Някой би си помислил: „Добре, че дойде тая бежанска криза, та да се сетим, че можем и да обичаме“... Но не е вярно. Само поза е. Бягащи от войната сирийци има не от вчера. И не от миналия месец. Но преди не беше така модерно. Е, добре, аз също съм събирала помощи за тях. Тогава тези хора имаха конкретно лице. Молеха за конкретни неща – дамски превръзки, памук, някой леген, тенджера, сапун, памперси... Сега е друго. Не можеш да се ориентираш. На орди пристигат някакви млади момчета. Не от Сирия. А отвсякъде се чува глас. Ту е мъжки, ту е женски, а всъщност е един – гласът на политическата коректност: „Длъжен си да ги обичаш!“. Само че любовта винаги е лична отговорност. Винаги е персонално отношение и усилие. И тъкмо то липсва. Никой не може да ме убеди, че хора, които не могат да се погрижат за майка си – жива или мъртва – могат да го направят за някакви освирепели момчета, които на всяка цена искат да отидат в Германия.

По дух ние сме тийнейджъри. Но не в добрия смисъл на тази дума. Просто сме неоформени. Незаинтересовани. Непораснали. Безотговорни. Приличаме на момчета, които отиват на купон у съученик. И по пътя събират всички познати хулигани, за да е по-яко. Не ни пука, че не са канени. Не ни интересува дали домакинът има място и за тях. Просто купонът трябва да тече. И да е грандиозен. Пием. Танцуваме. Сбиваме се с някой по-пиян и от нас. Накрая повръщаме върху счупената холна масичка. И си тръгваме. И дори ако на следващия ден някой ни пита как е минало, ще кажем: „Беше супер!“. Само дето домакинът на партито накрая остава в разрушената си от нашата розова вакханалия къща. Трябва да изчисти и да възстанови щетите (ако има пари за това). И да даде отговор на родителите си. Но не е страшно. Следващият път купонът ще е у някой друг приятел. Но да се разберем - ние вкъщи купони не правим. Не е удобно...

Болезнено очевидно е, че обичаме бежанците също толкова, колкото и всички останали. Просто се правим на интересни. Обичаме себе си. Егото си. И политическите си опорни точки. Преди да решим какво да правим с бежанците (или с всеки друг въпрос), трябва да решим най-важното – какво правим със себе си. Изходната точка са нашите умове и сърца. Те са тежко болни от егоизъм. Цялото ни общество е заразено от празнословие. Твърде често дори християнството ни е съвсем теоретично. И не влиза в сблъсък със самолюбието ни. Затова раждаме само абсурди. Ние сме човеколюбци в социалните мрежи, но не и в социалните отношения. Обичаме виртуално и театрално бежанците, но горко на колегата, ако посегне на повишението, което очакваме да получим. Тежко му, дори ако паркира на моето място. Дори ако кихне по-силно...

Затова и тази държава все повече заприличва на някое от софийските гробища. Алеите уж са направени. Стои оторизиран човек на входа да ти събира такса от два лева, ако влизаш с кола. Но гробовете са буренясали. Защото за тях трябва да се погрижим самите ние. Само тук-там извисява ръст скъпият паметник на някой богаташ, който е изобразен с тъмни очила.

На излизане една баба спря мен и съпруга ми и ни попита: „Деца, не мога да намеря гроба на сестра ми. От един час се лутам, а съм дошла от провинцията и може да си изпусна рейса. Много се изморих. Знаете ли го къде е?“ После каза името й...

Dobrinka 25.10 2015 в 11:01 10
+ 14
- 4
Galko 4e ima takiva nedostoini komentari varhu statiata!
Prosto tezi komentari pokazvat BEZHABERIETO NA HORATA I ZA GIVITE I ZA MARTVITE!

GALKO PROFESORE 4E TAKA MISLISH DAGE I DA SI PROTIVOPOLOGEN NA DRUGITE 4OVE4NOSTTA NIAMA POLITI4ESKI ZVIAT!
Митко 25.10 2015 в 08:12 9
+ 8
- 16
Хем има верни неща хем нещо ми е много ученическо и мрънкащо. Истинския християнин не си го представям като вечния мрънкалник за "пропадналия свят". Инстинският християнин кипи от живот. "Радвайте се и се веселете, защото голяма е наградата ви на небесата!" Отделно явно на авторката много й се пише и за бежанците и половината текст е за тях.
Професор Балкански 25.10 2015 в 01:14 8
+ 15
- 13
Еми направо не е за вярване - Миленчето прописа като по ноти. Вече 2-ри ЧУДЕСЕН ТЕКСТ.

Явно ѝ идва отвътре, предполагам че си е хванала подходящо гадже и вече няма хормонални проблеми, които да се отразяват негативно на творчеството.

Надявам се да пише ВСЕ ПО-ДОБРЕ и занапред, щото не съм злопаметен. Момиче с талант. Казвам го без ирония. Бих изпил дори по кафе с нея, нищо че имаме ИДЕЙНИ РАЗЛИЧИЯ. Един вид, да докажем на практика, че противоположностите се привличат. Ммм, дааа...изобщо не съм омерзен тоя път...
Пантарей 24.10 2015 в 15:45 7
+ 10
- 8
Човек би трябвало да живее в ясно осъзнаване на себе си. Всичко около себе си го създава той. И когато има неща, които не му харесват, първото, което трябва да направи е да се обърне вътре в себе си да търси причинината. Да приема, а не да съди. Смъртта е просто преминаване от триизмерното хронолично време във времето без време. Живейки осъзнато с това, бидейки страничен наблюдател на самия себе си ще е готов за смъртта. И с усмивка ще подминава ежедбенвните случки от сорта на заето му място за паркинг.
Eyeless 24.10 2015 в 14:58 6
+ 3
- 41
Антоането, я накарай твоя бог да ми се появи. Може пшък тогава да повярвам в него, ха ха ха!

Луда жена...
Антоанета 24.10 2015 в 11:11 5
+ 31
- 4
Христос обаче е не само животът, но и истината. Той възстановява света от „забравата”, в която го е хвърлило отделянето от Бога, т. е. смъртта. Смъртта е противопоставяне не само на живота, но и на истината. Свети Игнатий Богоносец казва, че тези, които се отричат от Христос, са застъпници „по-скоро на смъртта, отколкото на истината”. Той отбелязва също, че Христос не е просто „живеене”, а „истинското живеене” или „истинският живот” на човеците. Истинският живот не е биологичният живот, а животът на личността, която открива отношението с Бога. От друга страна, Възкресението не е връщане към биологичната индивидуалност, а възстановяване на личността и на истинското общение на личностите в Царството Божие.
Антоанета 24.10 2015 в 11:06 4
+ 18
- 1
"""Според Сартър смъртта разкрива отсъствието на смисъл в живота. Ако ние трябва да умрем, животът ни няма смисъл, защото проблемите в него не намират никакво решение и самото значение на проблемите остава неопределено29. Животът обаче, както отбелязва Бердяев, „е благороден само защото в него съществува смърт, съществува край, който свидетелства, че човекът е предназначен за друг, висш живот. Ако нямаше смърт и край, животът би бил унизен и безсмислен. Смисълът никога не се разкрива в безкрайното време, смисълът лежи във вечността. Но между живота във времето и живота във вечността се простира бездна, която може да се преодолее само чрез смъртта, само чрез ужаса на разрива”30. С обикновеното посещение на някое гробище човекът получава подкрепа, за да победи дребните неща в живота, да придобие по-пълно и по-истинско съзнание за съществуването си или дори да разреши острите проблеми, които го измъчват.

Екзистенциалисткият философ Хайдегер отбелязва, че сред земните неща човекът рискува да забрави истинското си битие. Когато обаче размисли за смъртта, той разбира по-добре себе си и се издига над условността. Човекът може да разбере и да живее правилно живота само чрез присъствието на хоризонта на смъртта. Почти същата е и позицията на К. Ясперс. Според него смъртта е „гранична ситуация”, в която човекът може да придобие истинско съзнание за себе си и да надмогне всекидневието"""
Завършващ студент 24.10 2015 в 10:55 3
+ 40
- 6
Допадна ми писанието! Ако пробуди съзнанието поне на един - свършило си е работата. Браво! :)
veronica 24.10 2015 в 10:49 2
+ 13
- 31
Хм, на това се казва лутащ се и необезпокояван поток на съзнанието...
Никола Хаджиниколов 24.10 2015 в 09:52 1
+ 17
- 37
Само не разбрах, защо бидейки немолещ се атеист, съм по-дебилен?