Очите на къщата

Николай Фенерски | 15 април 2017 в 07:4392680

При мама и тати е хубаво. Нищо, че вече съм на 42. Идвам си в градчето, където пораснах, няколко пъти в годината. Особено хубаво е напролет, на душата й е леко, иде й да литне. Страстната седмица е, страданията на Христос са изкупили всяка наша грешна стъпка, ако поискаме това. На Литургията в четвъртък, денят преди Разпятието, взех Причастие, защото това е денят на Тайната вечеря и аз въпреки кривината си се осмелявам да поискам също да присъствам там. Но да не дам целувка като Юда, да не извърша предателство. А какво значи предателство днес? Ето това е големият въпрос пред всеки един, родил се някога на земята. Много интимен и личен въпрос.

След службата се качвам на стария си нисан и тръгвам към град Вълчедръм. Пътят на вълците сигурно е минавал оттам. Селата се нижат едно след друго. Търнава, Алтимир, Сираково, Рогозен, Бързия, Манастирище – някога красиви и спокойни села с читалища, училища и детски градини, а днес все по-окаяни, все по-голи и боси. Тук-таме покрай някоя дрипа като кръпка отпред е лепната обновена сграда, ремонтирано кметство или боядисана и стегната църква, а отпред табела със синьо знаме и дванайсет звезди в кръг, отдолу пише кой кога е дал пари, за да се направи ремонтът. Покрай табелата равнодушно мери улицата с бастунчето си прегърбена старица. Цялата е във формата на буква Г. Гледа в земята. Трудно й е вече да погледне в небето.

Люлякът е цъфнал, размирисал се е надалече, карам бавно с отворени прозорци, за да усещам по-силно аромата. Нарядко се разминаваме с някой фирмен микробус, развозват шпек и сирене по малките магазинчета, където бабите харчат пенсиите си. На места пътят не е на обикновени дупки, а са се образували кратери като от бомби. Слаломирам между тях, но не им се ядосвам, отдавна спрях да се ядосвам, какво толкова, някога, преди векове, дори и такъв път не е имало. Някога след векове пак няма да го има. И да се ядосваш, и да не се ядосваш, все тая.

Запътил съм се към Митко Палански, звучи почти като Палаузов, не че тука не е имало и партизанско движение, обаче ние не сме партизани. Партизанин е бил Гаврил Генов и неговият отряд е шаралеел и вършеел из Северозапада, после се е превърнал в нещо като конкуренция на бригада Чавдар, където се подвизавал и Янко. И Масква си избира за брачен партньор по-послушната и лумпенизирана групичка, много ясно. Тази е една от причините комунделите да недолюбват трите български северозападни области, в немилост са били и това им се е отразило на развитието, което днес е видно. Не, очевадно е направо. Щото политиката по унищожаване на селото тук е сработила най-успешно. Не че такава разруха няма и в Делиормана, Добричко, Странджанско...

Митко Палански ми е съмишленик в каузата да се пише за родния край. Седим, препичаме се на априлското слънце и се чудим какъв е смисълът на цялото занимание – да се пише за изчезващото? За да се съхрани в Архива на Вселената може би? Защото няма да има кой да чете, това е сигурно. По инстинкт навярно се хващаме като удавник за сламка с това описание на носталгията и съсипията. Правим го за утеха - своя и на другите. Пустинякът е повсеместен и само пролетта успява леко да го разкърши и поразвесели. Да го скрие леко под зеленината си. Спирам в Сираково да си набера люляк от един запустял двор.

Отсреща някакъв човек заключва с катинар една порта.

Питам го – има ли проблем да откъсна няколко чепки? Взимай цялото дърво, ако искаш – отговаря ми човекът. И не му е смешно. Сериозно го казва. Сираково е осиротяло. Преминавам след малко с колата покрай някакви орки в съседното село. Две чернички дечица, и от прахоляка, и по рождение. Наблизо са родителите им, които стоят и зяпат към пътя. Стоят. Или клечат. И зяпат. Нищо друго не правят. И утре няма да правят нищо друго. И след това също. И така нататък.

Някой ден и орките ще си отидат от тук. Ще останат само птичките. Напролет. Славейчетата. И учудено ще задават въпросите си: чурулик, чурулик? Къде са хората? Чурулик, къде са хората? Чурулик, къде са хората? Къде са? Няма ги. Няма ги! Няма ги... Ще им отвръща кукумявката през нощта.

Все още са съхранени паметниците. Два вида – комунистически и от началото на миналия век. Тези вторите са ми по-интересни. Войник в шинел с пушка стои върху пиедестал в центъра на всяко село. Всяко село тогава е дало своите жертви в балканските войни или в Първата световна. Имало е хора за даване, затова е дало. А сега курбан е отишло цялото село. На тия жертви вече няма да има кой да им вдигне паметник. Чурулик? С Митко се съгласяваме, че не можем да бъдем само черногледи, че трябва да умеем и да се шегуваме, колкото и абсурдно да е. Иначе би било прекалено жестоко. Пролет е. А пролетта дава надежда. Поне за душата човешка. А това не е малко. Никак не е малко.

Пием по един, два чая, разменяме идеи и клюки. И поемам обратно. И пиша в ума си едно стихотворение, което ще ви прозвучи отчайващо, но Бог ме спасява от тези налудничави състояния на малодушие:

Кой избоде очите на къщата?
Кой така й душата отне?
Кой.
Избоде.
Очите.
На къщата.
Кой. Така. Й. Душата. Отне.

И разбирам – тук нема връщане.
И разбирам – тук е мреке.

2490