Огнян Минчев: Либералното, консервативното и рациото

Ивайло Цветков
01 юни 2019 в 08:13 | 18441 |0

Хайде първо да изчистим понятията, доколкото е възможно: какво у нас е либерално и какво – консервативно?

Може би най-дълбоката идентичност на българското либерално е неговия прозападен, европейски характер. Когато на вълната на еуфорията от Освобождението всичко руско е приемано с огромна благодарност и като модел за подражание, либералната визия отстоява необходимостта България да се развива като част от Европа. Либерализмът стои зад българския проект за модернизация. Много компромиси са правени - и със свободата, и с правата на гражданина, и с правилата на демократично управление, но модернизацията по европейски образец винаги е била сърцевина на либерализма.

Като казахме компромиси: в някои случаи българската партизанска политическа култура свежда либерализма до табелата (смях). Отишъл Васил Радославов на предизборна среща и любопитните селяни го попитали, "Бае Радославов, а що ще рече "либерал"? "Ще рече "народен човек" – отговорил, без да се замисли, Радославов. "Либи ралото, оттам идва..." След 1989 самото понятие за либерално трудно си пробиваше път в България. Царицата на думите бе "демокрация", а в многообразните й измерения либерализмът беше нейде в периферията. Не му върви на либерализмът в България. Малцина са тези, които истински го познават и го споделят - шепа интелектуалци в "Стамболова София" и в няколко от по-големите градове.

Именно обстоятелството, че либералното у нас е или табела, или не много ясен контекст, прави възможно "отвличането" на либерализма в посока, удобна или възможна за текущо практикуващите го по различно време. През 90-те - а и след това, „либерално“ значеше две неща: първо, категорична защита на "свободния пазар" и обявяване на държавата за "лош стопанин". Както във всяка посткомунистическа страна, пазарното стопанство имаше нужда от популяризация. У нас обаче идеологията на "свободния пазар" - случайно или не - изигра ролята на димна завеса, зад която се утвърди грабежа на националното богатство от партийния и милиционерския елит. Така тези, които строго следяха за спазването на "марксизма-ленинизма", бързичко се превърнаха в икономически "либерали" - пазарът решава, държавата да стои отстрани. 

Достатъчно отстрани, за да им позволи да превърнат пазара в джунгла, а правото да участваш свободно в пазарната игра - в право, притежавано само от тях?

Да. Но виж втория модус на либерализма от прехода – това е правозащитната идеология и практика, обявила малцинствата за "жертва", а либерално "неразвития" среден българин - за националист и недозрял за демокрация. Оттук имаше само една крачка до изплискването на либерализма - по днешен европейски и западен образец, - в идеология на новата радикална културна левица. Политическата коректност, ценността на мултикултурността на всяка цена, свръхценността на малцинствеността от всякакъв вид - етническа, верска, сексуална или просто субкултурна, - това накратко дефинира постмодерния ляв либерализъм като идеология на съвременната западна левица. Либерализмът като идеология на мултикултурността и като враждебност към заварената традиция и завареното мнозинство пристигна и в България. Е, не в цяла България, а преди всичко в Стамболова София - между булевардите Левски, Патриарх Евтимий, Христо Ботев и Сливница.

Консерватизмът... В страна като България, където елитите се сменят практически с всяко поколение, където най-голяма ценност е "да махнеш с ръка" и да почнеш "отначало", няма голям мегдан за консерватизъм. Харесва ми една дефиниция на консерватизма от Матю Бок Коте - "Дефинирам консерватизма по следния начин: политическа философия, присъща на модерността, която се стреми да я запази срещу нейнотото демиургично изкушение, срещу изкушението за tabula rasa, срещу нейната претенция да унищожи историята, сякаш човекът трябва да я изтръгне, за да се отдаде на фантазията си за социално всемогъщество, в което смята не само да съхранява, подобрява, променя и предава обществото, но и да го създаде според собствената си воля“.

Помня го това. Коте продължава – „консерватизмът припомня на човека, че е наследник, и че благодарността, разбирана като доброжелателност спрямо света, който ни е приел, е добродетел, достойна за уважение”.

Именно. Има различни прояви на консервативното в България. Да почнем от това, което Тончо Жечев вдъхновено припомни - забравените възрожденци от Цариградския кръг. Българската история чества бунтарите, революционерите, но се разсейва спрямо тези, които по-кротко и ден след ден са правили неща, значещи много за България. През първите десетилетия след Освобождението този консерватизъм на Цариградския кръг еволюира в ерудиран европейски консерватизъм, чиито носители са хора като Константин Стоилов. И се примесва с народняшките местни нрави на Народната партия... Консервативно е и русофилското - като антитеза на навлизащата западноевропейска модерност. И до ден-днешен Русия е любимият ориентир за "консерваторите" (за мен – в кавички), отхвърлящи Европа и Запада: разгулни, безсрамни, лукави и декадентски.

България е страна с две лица - източно и западно. Консерватизмът на източната непримиримост с пътя на Запад е повече емоция, отколкото осмислена идеология. Православието в някои свои проявления е играло и играе ролята на идеологическа подпора на този русофилски консерватизъм. Но не толкова, колкото комунизмът и "марксизмът-ленинизмът". По парадокс - болшевизмът бързичко се изроди в консервативна защита на източната традиция срещу западната модерност и постмодерност.

Най-голяма заслуга за възраждането на консерватизма в днешна България има, забележи, либерализмът и СДС (смее се). За разлика от другите посткомунистически страни, където отхвърлянето на комунизма бе национална революция в демократични одежди, в България антикомунистическият патос стъпи изцяло върху проекта на либералния европеизъм. Заедно с комунизма бе отхвърлен и национализмът, който се бе грозно проявил във Възродителния процес. Националистите, наследени от комунистическата система, бяха навъсени полуграмотни апаратчици и/или провинциални примитиви, което облекчаваше космополитния патос на демократичната опозиция. Дори консервативно самоопределящият се премиер Иван Костов заяви в парламента в прав текст - "днес сложихме край на национализма в България" (по повод приемането на Рамковата конвенция за защита на малцинствата). Правозащитниците обожаваха да имат срещу себе си за противници неуките и радикални "националисти" от няколко дребни партии и движения - какво по-добро доказателство за собствената либерална правота!

Но демокрацията, както е известно, обича да ходи на два крака и възможността либералната алтернативност да се представя за "дясна", а комунистическото твърдоглавие в посткомунистическата епоха за "ляво", не бе безкрайна. Интеграцията в обединена Европа донесе многобройни бонуси и нови практически дилеми. Готови ли сме да се превърнем в мултикултурно общество - не само като многообразие на субкултури, но и като целенасочена стратегия за миграция на големи маси от хора към нашата страна? Къде е границата между правата на човека и успешната стратегия за превръщане на многообразните малцинства в мейнстрийм на обществената ценностна система - включително в областа на сексуалността, възпитанието на децата, в налагането на секуларизъм, комбиниран с ценностна неутралност (т.е. - отказ от традициите)? Старото разделение между комунизъм и антикомунизъм вече не можеше да дава отговори на новите въпроси. Така възниква един нов консерватизъм, който не е непременно евроскептичен, но се гради върху респект към традицията и наследството на миналото - колкото и размити да са те в българския случай. Този нов консерватизъм търси референтните си политически движения в другите европейски страни, има регионални проявления на солидарност с Вишеград, част от него се проявява в ексцеси на русофилска продажност, продиктувани и от омраза към Запада, той граничи и с националистическите прояви с различна степен на просветеност и адекватност.

А в България?

Както и в цяла източна и централна Европа, идеите светят с отразена светлина. Затова нерядко модни тук са идеи, които на други места вече са се запътили към музея. Но темите, ценностите, патосът на либералното и консервативното в България са все по-европейски - което е добрата новина за едно общество, положено на границите на Европа. Граници териториални, духовни и интелектуални.

Добре, да обобщим - залязва ли общото усещане за “либерализъм”, т.е. дали махалото се люшва към неоконсерватизма?

Тази динамика е глобална и трябва да се познава като контекст. "Неоконсерватизъм" е понятие от края на 70-те години. Консервативната революция върна легитимността на "свободния пазар", нарушена от десетилетията кейнсианска регулация. Въпреки че кейнсианската система създаде обществата на благоденствието след 1945, тя беше набедена, че съсипва етиката на капитализма и създава хедонистична ориентация на паразитиращи типове, чакащи държавата да им даде социална помощ. Човек започва да разбира света тогава, когато зад поредните вълни на идеологическа мода може да види реалния процес на промяна. "Неоконсерватизмът" от 70-те имаше по-важна цел от възраждането на "етиката на капитализма". Той трябваше да отвори път на глобализацията - на глобалния свободен пазар, неограничаван от национален интерес и бариери в защита на националната общност и държава. Затова по същество "неоконсерватизмът" бе "неолиберализъм" - доколкото либерализмът в икономиката се идентифицира преди всичко със "свободния пазар". Но този нов глобален либерализъм се различава като идеология и практика от "невидимата ръка" на Адам Смит. За Смит свободата на пазара е възможна само в комбинация с ефективна общностна етика и с власт на закона - с държава "нощен пазач". Глобализацията няма нужда от общностна етика - нито по някакъв начин я поражда, нито от "нощен пазач". Глобализмът-неолиберализмът е фундаменталистка идеология - пазарът е не просто средство за забогатяване, той е смисъл, цел, висш морален закон. Той не се нуждае от корекции - нито на демократичната политика, нито от каквато и да е регулация, преразпределяща пазарния продукт в полза на глобалната общност.

Ортодоксията на глобалния неолиберализъм на практика премахна свобдния избор на икономическа политика - както за нациите, така и за международните институции. Всички политически платформи бяха израз на неолибералната хегемония - консервативни, либерални, социалистически - чак до 2008-2010. Противниците на глобализацията бяха по улиците, чупеха витрини и палеха бараки на Макдоналдс. Но в институциите - на всички нива - беше задължително да си глобалист-неолиберал.

Сурова идеология - сурова реалност.

Властта на глобалния корпоративен елит имаше нужда от допълнителна легитимация. И тя дойде... от лагера на враговете на капитализма. След "Архипелагът ГУЛАГ", след маоистката "културна революция", след рухването на Съветския сьюз, радикалната левица остана безутешна и се запъти към музея (други по-директно я пращат на сметището). А реформистката левица - социалдемокрацията - беше свършила работата си, беше изградила заможни общества чрез кейнсианско преразпределение и през 90-те кротко се предаде на неолибералния глобализъм. Помниш ли "третия път"?

О, да. Макар че не ми се иска да го помня (смях)

Една от основните структурни роли на левицата е да създава митове, които подслаждат действителността и правят живота по-приемлив в перспектива. Необходимо бе възраждане на левицата на глобалната сцена. Глобалният корпоративен елит имаше нужда от това.

Лявото от времената на Карл Маркс е интернационално - "пролетариите нямат отечество". Интернационализмът се оказа най-лесен за възраждане след краха на социализма и комунизма. Ударът бе нанесен срещу национализма и националната държава. Последната трябваше да умре - и да отстъпи място на глобалната прогресивна общност, в която - както е известно - хората "ще живеят като братя".

„Аджи джье“, дет викат кейнсианските скептици в Търговищко (смях).

Забавно е, да, но забележи - националистите бяха редуцирани до нацисти, а отмирането на нациите се превърна от далечна прогноза в конкретна стратегическа цел на възродената нова левица. Така израснаха двете политически крила на глобализма - дясното, корпоративното, и лявото, интернационалното. Това, което все още липсваше на новия синтез, бе "социологическите плът и кръв" на глобалната общност. Въплъщението на новата глобална лява утопия дойде от културния марксизъм, който през 60-те години замени демиурга на историята - пролетариата, призван да твори комунизъм - с угнетените културни малцинства: етнически, расови, верски, сексуални, всякакви. Малцинствата се конституираха като нов демиург срещу системата на капитализма, традиционализма, потисничеството и експлоатацията. "Диктатурата на пролетариата" отдавна събираше прах в музея. На нейно място дойде идеологията на мултикултурализма.

Наследниците на непримиримите врагове - буржоазията и пролетариата - сключиха глобален обществен договор за сътрудничество и взаимопомощ. Неолибералният корпоративен глобализъм "отдясно" и постлибералният мулткултурализъм "отляво" ръка за ръка тръгнаха да творят "прекрасния нов свят" на глобалното село.

Не всички успяха да се качат на бързия влак на глобализма. На гарата останаха милиони хора, изгубили работата си вследствие на глобалната миграция на капитала от Първия към Третия свят. Други десетки - или стотици – милиони, преживяха рухването на своите национални държави, разклатени от глобална корупция, от етнически конфликти и трибализъм, от политически революции и бързи капиталови миграции. Големи маси от хора отказаха да заменят своята традиционна култура и обществена структура с бързо навлизащата комбинация от глобална икономика и универсализираща масова култура. Глобализацията премахна икономическите и релативира териториалните граници. Тръгнаха големи миграционни потоци от хора, търсещи по-добър живот за себе си или просто бягащи от разрухата на собствените си общества, от войни, от мизерия. Глобалните елити бяха спечелили огромни богатства от глобализацията. Сметката платиха други - и най-накрая се разбунтуваха.

Виж, антиглобалисткият консерватизъм обединява недоволството на всички тези хора и групи. Той иска ново укрепване на националната солидарност и националната държава. Иска възраждане на традиционните ценности - доколкото това е възможно, - за да се опре на семейството, на вярата, да възстанови простичкото разделение между добро и зло, релативирано до неузнаваемост от мултикултурализма. Галопиращата глобализация натрупа огромни печалби за световния корпоративен елит и огромни сметки за плащане от страна на почти всички народи на планетата. В един момент това се оказа задънена улица. Все още никой не вижда "светлото бъдеще" отвъд глобализма. Затова реакцията на ощетените от глобализацията е консервативна - по посока възраждане на традиционализма.

Историята не стои на място - ако не върви напред, тя се свлича назад. Стазис няма.

Именно. Либералният глобализъм е в криза - консервативният традиционализъм се бори за своето коригиращо място в нелеките баланси на бързо променящия се свят.

Как може колективистична култура като нашата да преодолее нещо, завещано от историята – вертикалния източен властови модел? Демокрацията, за която мечтаеха де факто нашите възрожденци, макар и в друг контекст – невъзможна ли е тук, културолотично и всякак?

Най-непосредственият и базисен ограничител на демокрацията е нивото на заможност. От определено ниво на национален доход "на глава" - което е около два пъти по-високо от актуалното за България, демократичното представителство придобива сила, защото заможността отключва личностни механизми за защита на автономността, на свободата, които имат преки последствия върху гражданското поведение. Разбира се, тук имат значение и голям брой други фактори - преди всичко степента на обществена поляризация на богатството. Колкото по-хармонично е разпределен националният доход, толкова по-висока степен на обществен интегритет е възможна и функционална. Оттук - по-добри възможности за представително демократично управление. Колкото по-бедно е едно общество, толкова по-добри шансове притежава националната олигархия да концентрира в ръцете си богатството и властта, манипулирайки по същество нищите хора, за които се предполага да играят ролята на граждани.

Ако под "вертикален източен властови модел" разбираме традициите на централизирана пирамидална власт на Изток - за разлика от известно хоризонтално разделение тип „църква, светска власт, децентрализиран феодализъм“ на Запад, - то да: ние сме по-скоро част от Изтока и това едва ли е лесно променимо. Друг е въпросът, че някои от най-йерархичните властово общества на Изток - Япония, Корея - успяха на определено ниво на обществено богатство да развият консолидирани демократични системи, които функционират при напълно запазена традиционна култура, патриархална йерархия и вертикална централизация на обществена власт - и в корпорацията, и в семейството, и в държавата.

Като цяло - вярна е констатацията ти, че индивидуалистичната култура се съвместява по-пряко и по-лесно с демократичното управление, отколкото колективистичната култура, пораждаща репресивни йерархии. Но когато става дума за България, тези общи констатации трябва да се операционализират поне в три конкретни направления. Масовата култура в България е преимуществено колективистична - преди всичко поради недостатъчна степен на модернизация. За традиционния човек етиката, общественият порядък и властта са външни спрямо личността му - те са "Божи заповеди", написани на стената. Подчиняваш им се, за да живееш в мир.

Тази култура на зависимост третира властта също като нещо външно, което ни се случва по чужда воля.

Да - дори възможността да гласуваш на избори е една игра, която не се отнася напълно към тебе. "Миналия път гласувахме за бесепето, а сега ще гласувам за седесето, да видим какво ще стане", нещо такова. Гласуването е вид "черна кутия" - ти пускаш нещо, но резултатът се изработва "вътре".

И по-точно "горе", а не е производен на волята ти.

Да. И тогава и отговорност не можеш да носиш, нали? Гласувал си, но "там горе", където е първоизточникът на властта, там са решили нещо друго.

Аз ще препоръчам следното: нека имаме едно на ум, когато говорим за "вертикален модел" и за "колективистична култура" в България. Тук все пак доминира един парадоксален егалитарен индивидуализъм, индивидуализъм на "магарешкия инат".

Хофстеде не би лайкнал това. (смях)

Разбира се, но казвам „егалитарен“, защото българинът не припознава елит - не припознава висша класа. Качването на върха не е въпрос на произход или заслуги, а просто на късмет. Затова тези отгоре нямат особена легитимност в нашите очи, дори по-често са считани за недостойни да са там. Комшия ми е - знам му и зъбите. С нищо не е повече от мен, а стана депутат и т.н. Ако прибавим и широкоизвестния факт, че на времето си имахме "ош-беш" със сестра му - властта на комшията е тотално делегитимирана и несъстоятелна. Несправедливостите на живота - всички сме равни, но някои забогатяват или отиват "на власт" - пораждат капсулиране на българина в неговата лична сфера, където единствено могат да бъдат променяни обстоятелствата на неговия живот. Светът извън лично-родовата връзка е ненадежден и не заслужава доверие. Отношението към него е предпазливо негативно.

Всичко това се отнася до феномена на "чуждата власт". Някои казват - българинът дълго време не е имал държава, затова е враждебен към всяка държава, включително и собствената, националната... Можем да потърсим и обратна връзка - ако държавата се държи като мащеха, защо малкият човек да не се държи като Андрешко? Подобни нагласи, между другото, са разпространени навсякъде в южна Европа - ако се абстрахираме от властовите реалности на Изтока. Демокрацията, за която са мечтали и възрожденци, и много други, е възможна при интернализиране на моралния закон и на отговорността за собствения живот - което се случва при възникването на модерната личност. Един от най-значимите дефицити на стратегията за преход след комунизма (доколкото имаше такава) беше приоритетът за демократизация, безотносително към нивото и процеса на модернизация на обществото. Близко до ума е, че по-добре в този преход се справиха по-пълноценно модернизираните общества от централна Европа. Дерайлираха тези, които трябваше да "облекат" една конфекционна стратегия за демократизация в едно все още в много измерения традиционно общество.

Хайде и така - разкъсването на връзката между демократизация и модернизация е феномен на едно постмодерно визионерство, идващо от Запад.

Модернизацията има смисъл в един мироглед, в който културите са йерархични, а модерната култура е по-висша от останалите. Културният егалитаризъм, дошъл с постлибералния мироглед на мултикултурализма, скри в килера теорията и стратегията на модернизацията като срамен артефакт на колониалното минало.

Ръстът на крайнодесните и същевременно зелените в Европа сигнал ли е, че има нужда от ново разбиране за дясно и ляво, и как биха изглеждали те?

Крайнодесните са реакция – те не са алтернатива. Изграждането на практически неолиберален консенсус в икономическата политика и ляволиберален консенсус по отношение на социалните и културни политики в Западна Европа маргинализира по-консервативните и националистическите визии в периферията на националната политика – без достъп до общоевропейската сцена. Кризата на либералния консенсус като международна система, мигрантската криза от 2015 и разделението между Изтока и Запада на Европа по въпросите на миграцията и функционирането на демократичните институции, отвори пространство за десния популизъм и национализма. Тези партии набират популярност, но извън ясните дефиниции какво от досегашната либерална политика трябва да се прекрати или промени, те не предлагат конкретна стратегическа алтернатива. Лозунгът „Европа на нациите” може да означава много нови неща и същевременно да означава твърде малко и незначителни промени. Марин льо Пен беше срещу еврото, но напоследък забрави за това. Конфузът на Брексит показа колко нереалистично е „раздружаването” на Европа като икономическо пространство и пространство на общи закони и регулации. Ре-национализация сигурно е възможна, но я си представи какво би означавало въвеждане отново на граници, митници и т.н. – тежка икономическа и обществена криза. Външната миграция трябва да се намали до минимум, но успехът на това начинание зависи от твърди и непропускащи външни граници на Европа, а не на Унгария или на Германия. Задкулисните връзки на редица популистки лидери и партии в Европа с режима на Путин също показва повърхностния и инструментален характер на тяхната алтернатива на статуквото – както в Брюксел, така и в националните столици.

Дясното в Европа е в криза, както е в криза и левицата. Десният център в лицето на ЕНП се обезличи в рамките на либералния консенсус, а опортюнистични интереси на лидери като Ангела Меркел закараха партии като ХДС в либералния център. Синтезът на умерена консервативна алтернатива в Европа ще отнеме време, а популистките и националистически партии ще участват в този процес само дотолкова, доколкото успеят да трансформират протестните си потенциали в реалистични политически стратегии за бъдещето. Към днешна дата няма място за особен оптимизъм по този въпрос. Изглежда, че те по-скоро ще разчистят терен за развитие на нови консервативни политики и формации за общоевропейска политика, отколкото самите те да се превърнат в такива. За всеки случай - нека наблюдаваме Льо Пен и Салвини. В Източна Европа нещата са малко по-различни. Тук системата на „мек” авторитаризъм, която си пробива път, ще направи ФИДЕС в Унгария и ПиС в Полша дългосрочни и системообразуващи формации на националната и европейската политика.

Левицата преживява ли структурна криза?

Социалдемокрацията залязва поради пълната си осъщественост, а опитите социалната реформа да бъде заменена с (мулти)културен радикализъм, достигнаха известен предел със сътресението на мигрантската криза. Радикалната традиционна левица е карикатурна – тя не успява да развие дори лявопопулистки проекти (забележи залеза на „Подемос“ в Испания). Затова зелените представляват благоприятна възможност за приплъзване на дневния ред на левицата към приоритетите на екологията и социалната солидарност, комбинирани с прагматична икономическа политика, респектираща пазара - отвъд мотивираните от екология регулации и ограничения. Западните общества притежават една значима като относителен дял постиндустриална средна класа, за която екологията и качеството на живота представляват основни ценности. Тази средна класа същевременно е добре образована и професионална, с добри пазарни икономически позиции. Това прави естествено съчетанието на пазар с екологична политика при зелените. Но задоволството от растящия рейтинг на зелените в редиците на постиндустриалната средна класа не може да прикрие факта, че повечето от традиционните социални слоеве, в които се прави лява политика – наемните работници и въобще по-бедните обществени групи (заявили се напоследък във Франция като „жълти жилетки”) са изоставени от левите формации и са все по-лесна плячка на десните популисти. В Америка тези социални групи доста масово подкрепиха Тръмп, докато Демократическата партия убеждаваше сама себе си колко прогресивна е подкрепата за новите културни малцинства на емигранти, ЛГБТ-активисти и радикални студенти.

Левицата може да се възроди само под натиска на нов прогресистки проект, който отвъд зелените политики днес не съществува. А самите зелени политики са силно противоречиви и в някои свои прояви - безсмислени. (Зелени евродепутати сътрудничиха за вкарване на нелегални мигранти в Италия - без да се смущават, че това е незаконно.)

Дали не живеем в нещо като “антиутопия”, един вид по Дюркхайм? Все още кланово общество, макар и част от Европейския съюз?

Ние не живеем в ничия антиутопия. Българската клановост – или родова социална връзка, - е спасителна в една епоха, в която заедно със залеза на бившия режим бе деградирана и българската държава. Нямам предвид само факта, че държавата бе разграбена. По-важно е обстоятелството, че модерните формални обществени връзки и отношения през институциите бяха драматично отслабени, заедно с изпадането на самите публични институции в безтегловност и неефективност. За броени месеци и години през 90-те средният българин изгуби социалните ориентири и опори на своя живот. Съкратиха го от работа, лекарят и зъболекарят започнаха да искат пари, училището на децата западна и те тръгнаха по улицата, репресивният комунистически режим се превърна в корумпирана администрация, която не работи, дори и срещу подкуп. Мутрите окупираха публичните пространства и справедливостта бе редуцирана до естествения отбор в условията на джунглата. На повърхността имаме демократична система и политическо състезание, но неговите агенти са вкоренени в едно българско общество, дълбоко затънало в квази-патриархалност.

Ако не бяха родовите и квази-родовите връзки и опори на „малкия човек”, дори и съхраненото до днес като социална среда нямаше да го има. Между другото, България далеч не е образец за полумодернизирано общество, в което важно значение имат клановите структури – и в ежедневието, и в икономиката и в политиката. Ако вземете Гърция от близкото минало, а и от днешния ден, ще видите, че клановият характер на гръцкото общество доминира изцяло обществените отношения. Почти четири десетилетия две политически семейства – Папандреу и Караманлис – превръщаха родовите зависимости и обвързаности в елитарна (полу)демократична политика. ПАСОК и Нова демокрация играеха роля на трансмисии, превръщащи кланово-общинния обществен живот на гърците в повече или по-малко модерна европейска политика. Е, системата рухваше от време на време – като при фалита от 2010-та...

Родовата или клановата обществена връзка компенсира дефицита на модернизация и формална рационалност в уреждането на публичните отношения в едно общество. Родовата връзка е естествена – природна – и ако не бъде заменена от конструирано модерно общество, тя е незаменима. Може само да бъде деградирана – както се случи в арабския свят след конфуза на т. нар. „Арабска пролет”. Унищожаването на родово-патриархалните режими на светските арабски диктатори доведе не до „демокрация”, а до кървава баня в многоизмерен конфликт между саморазпаднали се и вкопчени „гуша за гуша” кланове. Преодоляването на родовата връзка не се случва с революция, а с модернизация. Тя – освен всичко друго – отнема време, много време.

Проблемът на България не е в родовата връзка сама по себе си, а във взимането на тази родова връзка и зависимост като заложник от новата стара олигархия на „ръководните работници” и на генералите от милицията. Комунистическите велможи за втори път правят този „номер”. Първия път изградиха тоталитарния си режим като институционализирана версия на традиционната патриархална йерархия на българското село – като просто докараха голяма част от селяните в града и ги поставиха в нови материални условия, но в позната социална връзка на вертикална патриархална зависимост от „партията-майка”. След 1989 разтуриха държавата и през репресията на мутрите и кражбата на държавните активи отново поставиха хората в статут на крепостни. Една част от хората не издържаха и емигрираха. Другите – по-търпеливите - са си тук. Посткомунистическите примитиви, преоблечени като "бизнесмени", продължават да настояват тези хора да им работят за по 400-500 лева на месец. Заплашват, че ще вкарват имигранти да им работят за по 300-400. Това, разбира се, няма как да продължава. Но по-скоро ще бъде променено под силния натиск на общоевропейската среда, отколкото от еволюция на местните посткомунистически свинари.

Трябва да внимаваме какво и как искаме да променим в тази нова стара система на квази-патриархална зависимост и всеобща корупция. С революция няма да стане. Необходима е стратегия за постепенна подмяна на квази-родови социални отношения с пазарни, граждански, публични структури. Ще отнеме десетилетия – ако изобщо стане. Дайте да не се лъжем.

Да се съгласим ли с Фредерик Бастия, че навсякъде, където грабежът изисква по-малко усилия от труда, той преобладава – и никаква политическа партия, религия или морал не е в състояние да го спре?

Скептицизмът по отношение на човешката природа не започва с Бастия и не свършва с него. Във времена на обществен разпад – каквито обитаваме понастоящем, - този скептицизъм естествено се засилва. Какво отвлича хората от грабежа? Преди всичко творческият труд, който носи удоволствие. Възпитанието в ценности – колкото и смешно да звучи такова твърдение днес. Иван Хаджийски пише за занаятчийската чаршия в родния си Троян от преди 100 и повече години: „Някой ако се осмелеше да открадне една губерка – до живот беше отхвърлен и молепсан, не можеше да стъпи повече на чаршията.“ Боже, една игла... Сега крадат ТЕЦ-ове и пристанища, параходства и корпоративни банки – с лека усмивка, като на шега, окото им не мига. Засякох бившия кмет на Дупница в едно радио в края на 90-те. Разстроен беше много. „Гледаш ли ги, бе, нашите, как крадат... Как става, бе, аз едно копче да открадна – ще умра от срам...” Времена различни, хора различни. Грабежът най-сигурно се ограничава от суров закон – закон за всички. Залавяне, отнемане, затвор... Е, някой ден – дай Боже! Засега – за кокошка няма прошка...

Как би описал Борисов на чужденец от Запада – и как на руснак?

Борисов е природен политически талант, което му позволява успешно да играе лидер, който се съобразява с формалните принципи и правила на демократичната игра. Това му отваря широки пространства за заобикалянето им в неформален порядък - който е същинската действителност в нашата част на Европа. Брюксел съди Орбан и Качински за това, че неправомерно променят законите, в разрез с европейските правила. Борисов не променя законите - той обживява пространствата извън, под законовата конструкция на дължимо поведение, и го прави успешно и безнаказано.

Царят в Русия е пълноправен заместник на Господ. "Царят" в България е един от нас - ако редовно ни го показва и ни убеждава в това, той приспива нашата подозрителност към властта - и може да управлява дълго и както си поиска.

Къде и в какво грешат Демократична България – де факто, единствената искрено проевропейска политическа сила?

Това са преимуществено млади и интелигентни хора, наследили политическата култура на българската демократична общност - такава, каквато тя се формира през последните 30 години. България нямаше придобилия горчив опит гражданско-дисидентски елит на Чехия или Полша, демократичната опозиция бе изградена предимно от случайни хора, които тепърва прохождаха в политиката. За тях беше самоочевидно, че са прави - и в антикомунизма си, и в убежденията си, че нещата трябва да се случват бързо и правилно, за да стане България "нормална европейска страна". В тази среда нямаше кой и как да изгради някои базисни разбирания за гъвкавост, компромис и представителство на големи маси от хора, които не е задължително да бъдат на "един акъл" с политическите лидери, дошли да ги агитират. Радикализмът на убежденията и неопитността на тези, които водиха политическото движение, доведе до самокапсулиране, вътрешни непримирими дрязги и - в крайна сметка - до пораженията от 1992-1994. През 2003-2004 тази политическа култура на непримиримостта отново сработи в ущърб на демократичната общност. Вместо да се мобилизира за отстраняване на очевидно неуспешния председател на СДС Надежда Михайлова, елитът на синята партия се разцепи на две части, които влязоха в остър конфликт помежду си. Подведен от няколко "високоморални" и непримирими съветници, Иван Костов напусна СДС и със свои съмишленици създаде ДСБ. С течение на годините останалият потенциал на стария СДС от деня на поражението през 2001 - 18 на сто от избирателите - бе пропилян. Опитите за обединение на сините фракции - Синя коалиция, Реформаторски блок - частично компенсираха разпада и спадащата популярност, но в крайна сметка демократичната общност спадна до кота 10 на сто от избирателите - в оптимистичния сценарий на Реформаторския блок от 2014.

Ерозията на демократичната общност създаде специфична полярност между "морално съхранени" и политически капсулирани активисти, от една страна, и корумпирана прислуга за изпълнение на дребни политически поръчки на силните на деня, от друга страна. „Да, България“ дойде като опит за преодоляване на всичко това. Но не можа да се освободи от нарцисизма на интелектуалната и морална "уникалност", която характеризира манталитета и на стария СДС, и на ДСБ, и на някои други фракции на остатъчната демократична общност. На 26 май коалицията Демократична България празнува успех - избран евродепутат. Но тези 118 000 гласа, макар и много нужни за стартов успех, ще се окажат клетка на политически затвор, ако не се превърнат в основа за разширяваща се политическа база. Има обективни ограничения за популярност на една реформистка демократична сила в днешна България - включително демографски. Но котата 300 000 гласа трябва да бъде ясно поставена цел и готовност за много по-гъвкава стратегия да бъдат интегрирани различията в тази общност на "градската десница" - каквото и да означава това.

Кой да влиза в политиката и кой да стои далеч от нея?

В политиката е добре да влезе всеки, който има потенциал да упражнява професионално този труден занаят - да представляваш и да служиш на многолики граждански общности, от които не бива да чакаш благодарност и чийто начин на мислене и потребности трябва да познаваш и уважаваш. Политиката изисква и талант - ако не можеш да рисуваш, не ставай художник.

Къде е ключовият проблем в българското общество – нищо не върви в правилната посока, видимо, но хората продължават да избират същите?

Няма ключов проблем. За три десетилетия ние изминахме път, през който една група от 50-100 човека присвои националния ресурс на България и установи контрол върху стопанството, държавата и - до голяма степен - върху обществото. Често говорим за олигархия, но рядко си даваме сметка, че не можем да махнем с ръка и да я прогоним - чрез поредна политическа революция. България остана без достатъчно сили за енергично ежедневие, камо ли да инвестира енергия в нова революция. Ще трябва да си дадем ясна сметка за необходимостта от последователни малки промени през дълъг период от време. Наречи го еволюция, наречи го прагматизъм... Правилната посока е тази, в която ние самите ориентираме живота си. Ако нямаме съзнанието за това накъде и как вървим, всеки път може да ни заведе до нищото.

Защо и как стана така, че “гражданското общество” де факто е само в социалните мрежи?

Ако се опитаме частично да демистифицираме понятието за "гражданско общество", ще си дадем сметка, че всеки не-мафиотски бизнес е част от гражданското общество. Всяка отстояваща автономността си медия е част от него. Групата за подпомагане на изоставени деца или идеята да се събират капачки с благотворителна цел е гражданско общество. През 90-те една международна мрежа от благотворителни фондации подпомогна развитието на определени граждански инициативи в Бългаярия, след което се оттегли. Но ние не успяхме да стъпим на крака, след като останахме сами със себе си. Нито държавата разбра, че е нужно да подкрепя автономната гражданска инициатива, нито бизнесът осъзна дългосрочните ползи за самия себе си, ако отделя трохите от печалбата си за обществени инициативи. Аз съм оптимист, защото във всяко общество има хора, които са решени да служат на другите и да правят добро. Що се отнася до политическите измерения на гражданското общество - пътят е дълъг и преминава през преодоляване на тази традиционна култура на зависимостта, за която говорихме по-горе. Необходима ни е критична маса от свободни хора, които ценят свободата си и не са склонни да се скатават. Необходима е и жертва - на време, на статут, на изпуснати ползи... Дълга тема за разговор.

Не е ли време специално у нас да се “отървем” в социологията от “reference-group theory” на Робърт Кинг Мъртън?

Човек може да се отърве от теория, но не и от действителност. Не виждам как можеш да живееш в общност или общество, като се откажеш да реферираш към техните идентичности. Асоциалността съществува, но не е препоръчителен избор. Българите от Освобождението насам се опитват да реферират към общности, към които мечтаят да се присъедининят, но които са далеч. Ето сега Европа е не само близо - тя е тук, ние сме Европа. Колко от нас го осъзнават истински?

Дай предположение как у нас ще изглежда политиката през, за кажем, 2025-та.

След 6 години? А как изглеждаше политиката преди 6 години? Не беше драматично различна. Чудеса се случват, но обикновено струват скъпо. За какво чудо сме готови да си платим?


Oще: на facebook.com/ivailo.noisy.tsvetkov

NB! Адвокатът на OFFNews.bg напомня: препечатването на този текст (изцяло или отчасти) става само с изрично писмено разрешение от OFFNews.bg и автора.

Препоръчани материали