Отивай си: разказ от Здравка Евтимова

Здравка Евтимова | 26 август 2018 в 09:33 | 5395 |0

- Отивай си – каза баба Елена на майка ми.

- Ще си отида, но синът ти ще си купи една шепа кучешка отрова и ще я глътне.

Баба ми Елена нищо не каза, тя е такава, въобще не я притеглят приказките. Опасното стана, че грабна желязото – с него понякога плаши Гашо, нашето куче, моят най-добър приятел, но по-често баба ходи с желязото нощем около нашата черешова градина или около ягодите ни. Бие крадците.

Каква е тая отровна булка, дето се носи като мъгла в бахчите – питаха из селото. Отдавна бяха решили да я трепат, но един ден на обед откъм черешовата градина се емнаха някакви викове, стонове - ще речеш, че цяло Старо село е избито и е легнало да мре. То не беше цяло село легнало да мре, ами бяха четирима – двама роми и двама българи, едри като греди, краката им вързани с въже (аз познах въжето. Баща ми го държеше в неговия шкаф с инструменти, преди да отиде да печели в Испания), а ръцете им бяха вързани със сезал. Тогава майтап беше станал.

– Кой ви нареди така бе, крадци? – пита ги кметицата.

Ромите, макар и хайдуци, че оттатък, имаха срам и чест в главите си и не признаха, но българите Джорго и Риж Димитър признаха:

– Оная шантавата Елена.

То остави, че ги беше вързала, но така ги беше млатила – белези от желязото личаха по гърбовете им. То остави синките, ами по челата им - не знам какво беше нажежила, та рязнала по една черта в кожата на обирджиите. Чертите се подлютили и станали рани.

Привечер на същия ден у нас, направо в кухнята, се отби Риж Димитър. Бяхме само аз и баба. Тя потропваше с паниците на мивката.

- Ей, лудата! – отсече рижият и блъсна ръката на баба. - Ще те обеся на собствените ти черва.

- Пробвай – каза баба Елена, пристегна престилката си и продължи да мие съдовете.

Рижият се повъртя, па надигна нос и се махна.

- Отивам да купя нож за шията ти, дърто – подвикна той от портата.

Баба Елена вечер ме кара да ѝ чета по една страница от „Пипи“. Аз още не ходя на училище и не трябва да чета, но ако не ѝ чета, не ми дава вечеря.

- Започвай! – нарежда ми, а буквите трудни. Не мога да ги залепя една за друга съвсем никак и понеже ми се яде, та стомахът ми скача, вземам да си измислям. – Пипи била гладна. Отишла да набере домати от градината заедно с кучето Гашо, за да не я стряска Риж Димитър.

- В „Пипи“ не пише за Риж Димитър – баба Елена ми измъква книгата от ръцете и ме набутва в стаята да спя.

- Дай ми хляб, бабо – пищя, но тя не отваря вратата. – Не мога да заспя.

Тя не отваря вратата.

Знам си, до утре да вия, няма боб чорба, затова съвсем тихо и спокойно, като че въобще не съм тръгнала да умирам от глад казвам:

- Бабо, моля, дай да чета „Пипи Дългото чорапче” – тя отваря книгата, сядам до нея на стола и започвам бавно като гъсеница с откъсната глава да сричам. Думите дълги, тежат сто кила, но докато не прочета страницата докрай, няма нито хляб, ни боб. Само една вечер, за голяма изненада, баба ми даде и парче шоколад.

– Много хубаво чете и не заеква – каза. – На!

Оттогава разбрах, че за да не гладуваш в тъмна стая и освен боб да получиш нещо ценно, трябва да говориш ясно. Затова онзи ден бях попитала мама - много ясно, без да заекна нито един път:

- Завинаги ли си отиваш?

Зная, че „завинаги“ започва след хлебарницата на сестри Дида и Дона и никога не свършва. Не вземеш ли хляб от Дида и Дона, баба ти не дава да ядеш. Боли те корем. Баба Елена може да те изгони да спиш в кучешката колиба на Гашо затуй, че си изтървала работното време. Хлябът се е похарчил и ще ядеш камъни с пясък.

- Завинаги си отивам – каза мама. – Седи си при баба ти. От тебе няма да излезе нищо, освен берачка на фасул.

Тогава видях как баба Елена вдигна желязото, с което беше посинила Риж Димитър и другите трима хайдуци, и го притисна в гърба на мама. Мама се плъзна на колене.

- Ако кажеш, че от детето няма да излезе нищо, ще ти отрежа езика – спокойно рече баба Елена и още по-спокойно отвори чекмеджето. Докато ровеше за ножа, мама не успя да се изправи, започна да лази на ръце и колена. Баба се наведе над нея с ножа. Мама изпищя:

- Нищо не казвам за детето! Съвсем нищо... Ще стане нещо от детето… - и замълча. И аз щях да замълча, ако бях на нейно място.

Баба хвърли ножа.

Мама си тръгна. Изведнъж ми дожаля много за нея. Беше ми давала нейните гримове, нейните червила и ми беше казала: – Какво хубаво момиченце си. Жалко, че ще пораснеш селянче.

- Мамо, обичам те – викнах съвсем честно. Не исках да си отиде. И без това щях да бера фасул цял живот, поне тя да беше до мене. Беше много красива.

– Много е хубава майка ти – каза изведнъж баба Елена. А каквото каже баба Елена, е истина. Повече от истина е даже – острие, наточено на точило в Радомир. Жалко, че баба добави: – Ама не е човек.

Погледнах какво става с мама. Да не се превърне в котка, във врабче, в кон или баничка. Изтичах на тротоара и що да видя. Мама още си беше човек. Висока, зачервена в лицето, тя вървеше, вдигнала глава високо - високо към знамето на Европейския съюз на площада. Комшийките излязоха пред портите си и я гледаха, мълчаха, без да помръдват, като че бяха умрели преди няколко дни.

…………………..

По едно време Риж Димитър влезна у нас и аз си помислих: „Сега баба Елена няма да може да грабне желязото и край. Мама си вдигна главата като знаме и я няма, баща ми го няма. Като утрепят баба Елена, аз къде ще ходя? Имам 32 стотинки, една филия и половина хляб.“ Раната на челото на Риж Димитър като вир станала, синя-черна и кафява.
Гледам - баба Елена е без дърво, без нож, без желязо, в нейната кафява пола. Сигурно така ще умре в тая кафява пола, а аз в какво ще умра? Откакто претрепа четиримата крадци - двама българи и двама роми, никое дете не ще да играе с мене. Все едно аз съм утрепела крадците. По тия места е лошо да биеш хайдуци – щото тебе светват два дена след като си ги бил.

Гледам - баба Елена нито трепва, нито кашля. Като замръзнала.

Риж Димитър извади ножа, щракна нещо в дръжката и острието изскочи като гладно куче.

Баба Елена не трепва и не помръдва, бели картофи, като че небето ще се огъне, ако не го обели този келяв картоф.

- Къде отиде Сияна? - пита Риж Димитър.

Сияна е майка ми.

Но откъде да знам той нея ли търси. Комшийката, която работеше в детската градина, също се казваше Сияна. Баба Сияна Кавгата живееше съвсем близо до нас. Коя ли от тия Сияни диреше Риж Димитър? Ножът му, гладен за кръв, допря бузата на баба Елена, и си рекох: – „Ще я остави без буза“, но тя продължи да бели оня картоф, като че беше от камък и не можеше да одялка кората.

- Къде е снаха ти?

- Питай още веднъж къде е и ще ти отрежа ухото – каза баба ми. Гласът ѝ беше като оня картоф от камък - нищо не можеш да отрежеш от него. – Ще сваря ухото ти. Ще те накарам да го изядеш.

- Изхвърли я заради мене, а, дърто Защото тя с мене тръгна, а заряза тъпия ти син – рече Риж Димитър. - Синът ти е буца мас, а хубава жена мас не яде. Къде отиде Сияна?

- Щом не е при тебе, значи при друг парцал е заминала – обясни преспокойно баба Елена. – При мене повече няма да стъпи. Запиши си го някъде.

Тогава аз тихо – защото съм малка и не струвам нищо, нямам скъпоценни камъни, нито злато имам, направих една крачка към прозореца и на пътя ги видях – всичките крадци, двамата роми и един българин, Джорго, седят пред портата.

Така ако седят пред портата на някоя къща, къщата, още преди да е започнала „Панорама“ по телевизията, пламва от четири страни.

- Ако пламне къщата ми от четири страни - почна баба Елена по-спокойно от оня, дето говореше по „Панорама“. - Ще ти направя магия. И на аверите ти ще направя магия. Ще ви гони гроб и ще проклинате всеки ден на белия свят, ако ми подпалите къщата – винаги ме е страх от този глас на баба. Всяка дума беше черна и легнах на земята да не се закачи за мен.

Риж Димитър отпусна ножа, то вече не беше нож а гнила круша.

- Къде е Сияна? – повтори той, колкото нещо да каже.

Баба Елена продължи да си работи, без да го гледа, и сигурно само аз видях как Риж Димитър вдигна ръка.

Тримата, които стояха пред портата ни на улицата, нахълтаха в двора.

- Сечи!- викна Риж Димитър.

Те се юрнаха с брадви към оня череша, която раждаше плодове едри като яйца.

- Не-е! - писнах аз.

Обичах тая череша. Нямам брат и сестра, децата не играят с мене, откакто баба преби хайдуците, и като сядах под черешата, ми се струваше, че плодовете порастват грамадни заради мене. Носих ѝ вода цяло лято с кофичка. – Недейте!

- Не квичи – отряза ме баба Елена.

И още докато плюнката от думите не беше изсъхнала по устата ѝ, тя измъкна пищова. Тоя пищов е на баща ми – горкият, беше го купил на черно за един камион пари да плаши мама да не си отиде от него при някой палячо, например Риж Димитър. Мама въобще не се плашеше.

Пищовът беше празен като моето портмоне. Обаче аз минавах по улицата и носех портмонето на врата си на златна верижка. Всички ми завиждаха и не знаеха, че нито верижката е златна, нито че портмонето е празно и самотно като мене. Баща ми „си би камшика“ – така обясни мама, което означавало, че отишъл да печели. Горкият, не знаел, че парите убивали по-жестоко от пищовите.

Но баба Елена вдигна спокойно пищова към главата на Риж Димитър и каза:

- Ако само едно острие на секира допре черешката ми, ще те гръмна, Риж Димитре.

- Пищова е празен, дърто.

Аз също знаех, че е празен.

Но то било друго.

Баба гръмна през въздуха към небето, пищовът изтрещя като топ. Риж Димитър падна до мивката.

- Не съм гърмяла по тебе, келеш – каза баба Елена. – Ще гърмя, ако пипнете черешата ми. Разбра ли ме?

Риж Димитър отвори устата, но от нея не излезе нищо. Баба лисна едно канче вода върху главата му, после и аз не знам откъде докопа желязото – сигурно го държеше скрито при тубите, дето пазехме за резерва, ако спре водата. Стовари желязото пряко тубите връз краката на Риж Димитър.

- Вън – каза баба. Риж Димитър се надигна и тогава баба го тропна още веднъж с желязото.

- Не съм те викала, затова ще лазиш сега. Ще излезеш оттук пълзешком. Ил ще умреш.

И аз видях – един голям мъж, който имаше вместо коса наръч моркови, лазеше на четири крака към портата на моята баба Елена. Гънеше се като копринена буба, а баба Елена спусна още един път желязото върху него. Аз да бях, нямаше да изгърбя човек, дето лази като охлюв пред мене, ама аз не съм баба Елена. Беше го треснала така, щото по желязото изби кръв и на мене ми стана жал.

- Не го бий повече, бабо - помолих.

И аз не знам как стана. Само усетих как опакото на ръката ѝ ме светна по бузата. Без да ща, седнах недалеч от онзи, дето лазеше като гъсеница по пода на къщата ни.

Препоръчани материали

Няма коментари към тази новина !