Повод за появата на следващите размисли са две конкретни събития от текущия ни политически живот: решението на парламента за предоговаряне на важни елементи от Плана за възстановяване и устойчивост на нашата страна през следващите няколко години и намерението на партия „Възраждане” да организира национален референдум за отказ от приемане на еврото като официална парична единица.

Ала по-дълбокото основание за тях е нуждата от осмисляне на много по-обхватно като мащаб и продължително като действие във времето явление в българския политически живот, а и в ежедневието на гражданите у нас. Имам предвид неокончателността на никое вече взето решение и потенциалната обратимост на всяко публично или частно начинание. Смятам, че поддържането на постоянна възможност за връщане назад е особено опасна и вредна практика.

Поведението на значителни части от българското общество по традиция следва принципа, че винаги е добре да се „започва на чисто”, а взетите решения от предходниците с нищо да не обвързват техните наследници. Изглежда им така като че ли поетите досега ангажименти не се отнасят до днешните българи, затова и отмятането от тях се извършва с лекота. Това особено важи когато става дума за дългосрочни проекти и каузи, които в най-добрия случай се вземат за сведение и подлежат на всевъзможни промени, а най-често изобщо се изоставят. Сякаш социалното време започва сега с тези хора, а никой нищо не е сторил преди те да се появят, с което да си струва да се съобразяват. 

Благовидният предлог за тази житейска стратегия е нуждата от максимална гъвкавост в поведението, което следва да отчита постоянно променящите се текущи обстоятелства. Зад тази конюнктурност обаче се крият няколко твърде нелицеприятни черти на характера. От една страна подчертаната склонност към нагаждачество говори за липса на стабилни убеждения, за отказ от заемане на категорични позиции, за неспособност да се работи в полза на по-абстрактни ценности. От друга страна тази постоянна готовност за безпринципни постъпки е израз на огъване пред моментните трудности и невъзможност за устояване на неизбежните изпитания, възникващи при осъществяването на всяко по-сложно начинание. Слабостта на волята се корени в нестабилност на вярата, проявяваща се в колебливост при вземане на решения и често съмнение в правилността им, възникващо при появата на първите препятствия по пътя на тяхната реализация.

Типичната за много сънародници готовност за безхаберно изоставяне на дълго подготвяни договори и трудно постигнати крехки баланси с компромиси от всички участници, неизпълнението на обещания и отказът от собствените мъчително постигнати успехи, демонстрира личностна незрялост. Проява на инфантилизъм е стремежът да се консумират само благоприятни резултати и нежеланието да се приемат съпътстващите ги неудобства. Наивно е очакването за постигане само на собствената изгода и облагодетелстване, без да се отчитат интересите на другите участници в съглашението. Така се стига до характерното за немалко сънародници хитруване и шикалкавене.

Поведението от този вид дава основание техните извършители да се определят със звучната нашенска дума „шмекер”. Последните най-често прибягват до отлагане на трудните решения („да се снишим и да изчакаме да мине бурята”) или отказ от заемане на еднозначна позиция чрез защита на мним „неутралитет” в ситуации, изискващи безусловно самоопределяне („нека другите да застанат от двете страни на фронта, а ние ще ги гледаме отстрани”). Разбира се, към тях следва да се добави и желанието да са винаги на страната на победителите, което означава изчакване да се „види накъде духа вятъра” и присъединяване към тържествата за триумфа им. Така се изпускат важните моменти, в които да се прояви принципност, инициативност и далновидност при съвместното обсъждане и вземане на решения с другите заинтересовани страни.

Обичайна стратегия на родните „шушумиги” е усилието за прикачване към някой силен на деня. Сервилното поведение към този покровител предполага доброволен отказ от собственото достойнство. Подмазвачеството пред ментора предизвиква не само у него презрение от загубата на самоуважение. Безгръбначното подчинение на поредния „голям брат” е сигурна рецепта както за допускане на потискане и унижаване от негова страна, така и за посрамване и опозоряване в очите на останалите участници в международния социално-политически живот.

Отмятането от вече поети ангажименти предполага искане на изключение от важащите за всички правила на съвместно общежитие. Апелирането за проява на снизхождение подозрително много прилича на хленчене за подаяния на просяк, който протяга ръка за милостиня. То няма как да изгради репутацията на страната ни като стабилен, авторитетен и надежден партньор. Напротив, тя придобива реноме на несигурен и непредвидим съюзник, на който не може да се разчита. Резултатът е отнасяне към нея с неуважение, пренебрежение и отвращение от малодушието. Лесно се стига до неприязън, антипатия и дори погнуса заради неспособността мъжествено да се понасят неблагоприятните последици от собствените решения. От тях до подигравката и присмиването за нескопосните трикове за избягване на временните неблагополучия – явни или прикрити, разстоянието е кратко.

Родните „тарикати” с манталитет на махленски бабаити се отличават със слаб характер и готовност за прехвърляне другиму отговорността за трудните избори чрез оправданието „ние сме малки и от нас нищо не зависи”. Този доброволен отказ от включване при изработването и участие при вземането на стратегически за общността решения стъпва върху малък мащаб и къс хоризонт при осмисляне на сложните съвременни проблеми. Зад напереното и гръмогласно самовъзвеличаване прозират ментално късогледство, страх и липса на кураж.

Вземането връх в обществено-политическия ни живот на лица с гореописания облик е гаранция за лъкатушене на нашата страна без ясна посока, за нейното люшкане в различни направления. Тази непоследователност се дължи на отсъствието на здрави ценностни опори и ориентири от духовно естество. Двусмислеността и неопределеността на поведението стъпват върху дребнави и бързо променящи се материални интереси. Общото впечатление е за объркване и неспособност да се формулират смислени цели за движение в бъдеще.

Ако накрая се върнем към посочените в началото на изложението конкретни поводи за размисъл следва да ги оценим съобразно така очертания облик на мнозинството от днешните сънародници – политици и граждани. Евентуалното предприемане на реални действия за осъществяване на визираните начинания ще означава безотговорен отказ от мъчително постигнатите от две поколения съвременни българи добри за страната ни резултати. Нещо повече, то ще бъде израз на престъпно изоставяне на изстрадани постижения – присъединяване към клубовете на най-високоразвитите държави – чрез които се изпълниха мечтите на нашите предходници с вековна давност. Ще се оспорят ценностни избори със стратегическо за страната значение, взети преди десетилетия. В крайна сметка ще се стигне до усъмняване в устоите на цивилизацията, към която принадлежим от векове. Не бива да допуснем прекършване на порива на нашите предци, а и на немалко днешни сънародници, към равноправно включване в клуба на най-напредничавите държави, като категорично се противопоставим на днешния популизъм с привкус на национално предателство.

Добрин Тодоров, преподавател по философия