Говореше се, че Риж Димитър притежавал силен удар. С гола ръка трошал пет керемиди, наредени една върху друга.
--------- ------- -------
- Дамяне, ти помниш ли как ме събори на улицата? Удари ме и се проснах на плочките, помниш ли това? – косата на Риж Димитър стигаше до раменете, но дали само изглеждаше, или наистина бе станала по-рядка? Кичурите от дясно светеха кърваво оранжеви, а тези отляво изглеждаха жълтеникави, като дечица, преболедували от оня вирус, който неотдавна, направо до вчера, мачкаше из радомирско, пернишко и Кюстендил – силна болка в стомаха, температура и така пет дни. Лицето става сноп слама, това правеше вируса от хората – снопове, постилани в обора на кравите.

Дали Рижият си бе боядисал в главата – кой да ти каже. В тоя опасен край всичко беше приемливо.

- Куче, помниш ли как ме удари?
- Помня, но не съм куче – каза Дамян. Беше в работни дрехи, още не бе успял да се преоблече, когато го повикаха – някакво момче от техниците, закъсало с колата на пътя. Дамян изхвърча да помогне, но то не беше някой от техниците. Бяха Рижия, Вовката, Павко - между Павко и Вовата стоеше едно дете, момиче със сиви очи и розова рокля, почти нова, една от най-прекрасните във „Втори шанс“. Десетина момичета в Старо село ги имаха – по два и петдесет парчето. До момичето стърчеше баба му, билкарката Елена – бяха й надянали кучешки нашийник с шипове около врата. Вовата я държеше на къса каишка. Момичето плачеше – но не с думи, не с хлипане, не с вой, само няколко дребни сълзи.

- Месечинке! – викна Дамян и сините му работни дрехи литнаха към детето. Вовката, а може би Рижия го препъна, бе сигурно, че Вовката го блъсна в гърба.
- Как си, Дамянке? – попита Елена билкарката.
Детето не каза нищо. Не изхлипа, не кимна с глава. Само погледна жената.
- Боли я – прошепна много любезно рижият и дясната половина от косата му заблестя. –Вовка, ти също, Павко, погрижете се за шантавата – двамата се справиха за седем секунди, плюс - минус няколко стотни. Така връзваха кравите, които повече не можеха да раждат и ги разфасоваха за месо в село Кралев дол.
- Вова! – започна мъжът в работен костюм от син док с такова хубаво лице, че народът се питаше как красотата е устискала в тоя гнил град, където асфалтът по улиците се огъваше от страх. – Вова и ти, Риж Димитре. Елена ви е спасявала от деца толкова пъти – гласът на красивия хич не беше красив. – Тя и майките ви е спасявала. Помните ли?

Но Вовката и Риж Димитър не помнеха, гледаха, без да трепнат красивото му лице, наблюдаваха го и не мигваха. Такива хора отдавна бяха станали безсмъртни, никога не е било необходимо да бъдат спасявани, защото по-голямо спасение от парите в портфейла все още никой не бе измислил. Никой, освен Господ, но сега Него го нямаше. Беше отпътувал в другия край на Радомир. Там го бяха повикали за помощ - навсякъде в тая болна вселена някой Го молеше за нещо. За болен, за здрав, за пари, да бъдат добри изследванията, да е доброкачествен тумор, синът да се влюби в добро момиче, да вземе изпита. А Господ е добър, спасява.

- Сърцето на баща ти бе спряло, Риж Димитре – каза мъжът в работните дрехи от док. – И тя го спаси. Елена. А ти я върза като добиче – тогава Павко, който беше мъж Балкан, удари работното палто от док точно на мястото, където боли най-много.
- Разреших ли ти да го биеш? – пита по-бледата част от косата на Рижия. – Защо ме лишаваш от това удоволствие?

Дамян не поглеждаше тримата.

Красивият Дамян се беше загледал пред себе си, но там нямаше нищо, освен една сива стена, висока три метра. Тази сива стена се издигаше, додето поглед стига – може би бе стрелбище или барака за разфасоване на мършави крави, които никога повече не ще могат да родят теле. Дамян се взираше в тая тъпа стена - чудно защо бе толкова дърт и красив едновременно, че човек не можеше да го понася. Особено ако има юмруци като Риж Димитър.

- Слушай, куче...
- Не съм куче – повтори Дамян.
- О, Дамянчо. Господинът с Мерцедеса изритал Сияна, твоята снаха. Същият, дето дойде да ме прави на червей. Сияна вече му е бивша. Сега ти нямаш гръбче, Дамянчо. Никой не те подпира отзад и мога да те одера, човече. Ще го направя на живо – ще ти изрежа гърба до бъбреците, до карантиите, до чорапите. Нека се научи раята кой е блъскал Риж Димитър на улицата. Ако им харесва и те да пробват.
- Димитре – каза Елена равно, без да бърза, без да се бави. – Виждам очите ти. Около синьото, което се казва „ирис“, бялото не е бяло, а жълтеникаво, Димитре.
- Ти много знаеш какво е бялото около синьото – захапа я Димитър. - Тебе няма да те одирам, Елено. Ти я подигра оная.... мръсната ти снаха Сияна. Плю й в мозъка. Затова няма да те бия. Само ще гледаш. Мерцедесът я изрита. Край на порно филма. Наблюдавай ме сега, Елено - Рижия приказваше тихо, като че говореше на дете от детската градина, което не ще да става от креватчето си. - Айде, Вовка.

Вовата беше с тъмнокестенява брада, метър и деветдесет. В Старо село имаше такава приказка – ако живее в къща, където сутрин пълзи сянката на Прехвърляч баир, момчето ще гони двата метра. Момичето ще е красиво като оня сърна, последната в гората, дето Вовата застреля още преди да навърши петнайсет години. Оттогава пролича, че освен як мъж, той има точно око. Та този мъж с точното око, Вовката - който на Гергьовден сам изяде за бас едно агне от дванайсет кила – стисна пръстите на хлапето в розовата рокличка от Втори шанс, почти нова, направо нова, и натисна ръката върху едно дървено трупче. Това всъщност беше негодна траверса, но в Старо село нищо не бива да се нарича „негодно“. Все влиза в работа. Винаги влиза. Вовката изпъна ръката на хлапето, тънка като палка на барабанче, върху негодната траверса.

- Наблюдавай ме – каза тихо Риж Димитър и се усмихна. заедно с по-оранжевата част на косата си. После юмрукът му, лъскав като снаряд, се стовари върху палката на барабанчето, малко над китката, а може би на самата китка.
Вече седем пъти бяха виждали как Риж Димитър троши с юмрук пет керемиди една върху друга, опечени преди месец в тухларната.

Детето изпищя. Така зави, че сивата стена се огъна.
Работният костюм от син док се хвърли напред, толкова страшно напред, че ръкавите на палтото се откъснаха. Разбира се - Вовката го удари пръв, след него Рижия. Добре, че Павко бе овързал стабилно дългата шия на Елена с кучешката каишка.

Точно в тоя момент... какъв момент, ще го вземат дяволите.
Никой не знаеше кога стана. Една топка се сгромоляса от високата три метра стена. Как се изсипа тая топка… кой може да каже? Момче, тънко като ножица, леко като черна котка и бял котарак, се търколи до траверсата, която не ставаше за нищо - най-обикновено трупче. Това момче не погледна трупчето, захвърли настрани един очукан, грозен тромпет. Момчето сигурно бе полудяло. То се наведе. Захапа единия крачол на оранжевите дънки. Така здраво захапа, така злобно, грозно, че здравият памучен плат се съдра.

Изпод разкъсания корав памучен плат бликна кръв на фонтан. Силно и черно потече тая кръв – червено-кафява, ръждива като дясната половина от косата на Риж Димитър. Крачолът целият подгизна. Грозно почервеня.
Добре, че кръвта не мирише.
------------------------
- Ще ти мине, Месечинке. Още по-хубава ще стане. С баба ти ще забъркате мехлем за кости. Костите ще зараснат по-здраво от преди – сигурно на някой друг щеше да му е трудно да държи дъщеря си в ръце и да я носи напред-назад като малко бебе. А може би на никого нямаше да му бъде чак толкова трудно. – Хей сега ще изиграем Радомирското хоро с тебе, Месечинке – каза мъжът и леко, съвсем внимателно да не разклати ръката, скована в гипс, подхвана стъпките: две напред, подскок, две назад, подскок, подскок.
- Разкажи ми като бях малко дете, тате – каза момичето със сивите очи. – Кажи ми за връзките за обувки и учениците на мама.
- Добре, Месечинке.. Ще ти разкажа – високият мъж седна на кушетката, но не остави детето да си полегне, продължи да го държи на ръце. – Ами две ученички от гимназията на майка ти бяха дошли у нас да им покаже някакви задачи. Мама е отлична по математика, мама е най-умната жена, Дамянке, и тия две момичета бяха дошли да ги научи, защото иначе щели да изкарат двойки на контролното.
- Какво значи контролно, тате?
- Ами дават задачи по математика и децата трябва да ги решават.
- А на мене ще дават ли?
- Да.
- А ти беше ли силен по математика?
- Не, не бях.
- Затова ли се ожени за мама, да ти решава задачите?
- Да.
- И какво стана с връзките за обувки?
- Майка ти показа на ученичките, решиха задачите и дойде време да си отиват по домовете. Стават момичетата, тръгват да се обуват и олеле! Връзките на обувките им ги няма. Ха сега де! Какво да правим? Тук връзки, там връзки – вдън земя потънали.
- Леле! – възкликна детето.
- Леле! – възкликна баща му. – По едно време баба ти Елена поглежда към тебе и що да види.
- Какво видя? – попита детето, опита да се надигне и лицето му се изкриви.
- По-полека, Месечинке... Не бива да движиш ръката. Баба ти Елена поглежда към тебе и вижда надутите ти бузи. Ти постоянно надуваше бузи, не искаше да ядеш. В едната буза слагаш едно залъче, в другата другото и така... Червената шапчица, Златната ябълка, Пепеляшка… не дъвчеш и това е! Но баба ти още мъничко погледнала към тебе и що да забележи - от устата ти се подава връзка за обувки.
- Леле! – каза детето и се разсмя за миг, после лицето му пак се сгърчи.
- Да, ти беше свалила връзките от обувките на двете ученички и ги бе натъпкала в устата си. Виж каква пакостница си била.
- Ами бях – каза доволно детето.
- После по едно време аз те попитах: – „Дамянке, ти защо напъха връзките на обувките в устата си?“ – каза бащата тихо.
- А, тате, това никога досега не си ми го разказвал – детето отново се оживи. - И какво ти казах аз?
- Ти каза: – „Тате, налапах връзките в уста, защото исках какичките да решават още много задачи с мама. Още седем и сто задачи.” „Защо, Месечинке?“ - попитах те аз. Бащата замълча и леко поглади гипса върху китката на дъщеря си.
- Какво отговорих аз? Никога не си ми го разказвал – разшава се отново детето.
- „Като решава задачи, мама се усмихва“ – каза ми ти, Месечинке.

Навън бе притъмняло. Когато смесиш син и жълт цвят, става зелен. Като смесиш нощта с усмивка на едно дете, пада здрач, който целува очите на хората и приспива бебетата.

Но Дамяна не можеше да заспи.
------------------------------------
Един град не можеш върза с въже. Не можеш да седнеш до някое момиче и то да знае какво да прави. Първо колана. След това идва най-важното - да се наведе.

Един град не трябва да сваля колани. Не трябва да се навежда. Ако се огъва на кравай тоя град, по-добре земята под него да се разпукне. По-добре народът да се изсели на друго място, да си отреже главата, за да не откопчава колани и да прегъва врат.

Старо село – уж е квартал, но името му селско - най-стъпканото място, ще си каже човек. Най-убитото. Извадили на хората нервите, сложили ги вместо фиде в супата и ги сварили. И мизерниците в Старо се влачат по улиците, нищо не виждат, не чуват, само се оглеждат да не седне някой риж до тях, че към колана ще опре работата. По-нататък… знае се какво обича Рижия.

Егати и стъпканите хора, ще си каже човек - народ без мозък, без нерви… обаче май не беше толкова окастрен тоя народ в Старо село. Сигурно му беше дошло дотука. По-дълбоко оттук и по-гадно от тука. Някой си разправял тези дни „Въстана из мрака тревожен..“ да мели празни приказки, това го може всеки по тия места.
Май онзи, дето дрънкал, се казвал Гео. Тип с раздрънкан Голф тройка.

Точно пред кафене „Соларис“ ги намерила чистачката на кафенето – една тиха женица, на седемдесет и кусур години, с бяла като сладолед коса, кротка, на гъсениците път струва, само поповото прасе убива в градината си. На другиго никога за нищо не е посягала, кафе не е пила, макар че от десет години мие мръсните чашки. Събира утайката от кафето. Това й е добавката към заплатата – и изсипва тая гъста, кафява утайка на доматите си. Израства зеленчук за чудо и приказ, та доста го крадяха. Старата не можа да го опази, ами поде да дава половината от заплатата си на Павко. Павко, наш момък, кафява брада, метър и деветдесет.

Як. Само пръст да мръдне, народът заляга. Зарад Павко жената си обира доматите. Не смеят зърно да й ги барнат; вярно, тя избира за Павко най-зрелите, най-едрите и ги носи пакетирани в дома му, но и за женицата остава нещо – какво ти нещо, двеста бутилки салцата смля и свари, но се боеше да се похвали. По три, по две ги пренесе в мазето и ги зарови под стари парцали.

Тук а видят, че слагаш нещо в мазето, а на сутринта нищо нямаш, обират те до кожа, мазето ти събарят... но да не дрънкаме много, когато ни пази Павко, салца има, мазе има, мир има... Благодарна съм ти, Господи!
Та тая жена с най-хубавите домати в Старо село намери тримата – пияни, армирани, гипсирани и бетонирани – легнали отзад на гърба на кафе „Соларис“. Случвало се беше и друг път – турнир по белот, пристига джип с булчета от София, случва се човек да обърне повече чаши и да пуши от другите цигари. Ще си изтрезнеят момчетата. Но след десет секунди жената с бялата като сладолед коса се хвана за главата.

- Божичко! – повика Го тя, защото само на Него се надяваше, на Бог. Синовете й бяха в Италия.

Риж Димитър, Вовката и Павко.. яки момчета, всеки гони двата метра в растежа. Лежаха. Много зле лежаха, близо до тях имаше локвички – малки, не дълбоки - и не червени, а кафяви – жената от десет години миеше пода на „Соларис“ и знаеше кога кръвта е съсирена, дали е скоро изтекла от нос или от гръб. Кръвта не я плашеше.
Десните ръце на Риж Димитър, Вовката и Павко....

- Господи – пак Го викна побелялата женица.

Десните ръце на Риж Димитър, Вовката и Павко бяха извити, изкривени, направо страшно огънати.
Прекършени при китките.

Един град може да остане стъпкан няколко месеца. Ако нервите на хората са изтеглени, изсмукани и сварени на супа – дори година може да остане стъпкан този град. Но после, унизен, без мозък, без нерви, по-нисш от просяк, въстава из мрака тревожен на своя живот и пише със своите кърви СВОБОДЕН!
------------
Това разправял някой си Гео. Даже го надраскал някъде, сигурно на стената на кафенето. Не беше Гео, на бай Миле бръснаря синът. Синът на бръснаря бе хванал към Мадрид още миналата година. Писачът сигурно отскоро се бе заселил в Радомир.

Още по темата

10/11/2019

Нашите автори

Това беше Васко: разказ с продължение от Здравка Евтимова

26/10/2019

Нашите автори

Тук често вали: разказ с продължение от Здравка Евтимова

12/10/2019

Нашите автори

Нямаше да остарее никога: разказ с продължение от Здравка Евтимова