Тъй като харесвам Хусерл и неговата феноменология, която се основава на вярването, че единственото нещо, което можем да познаваме и описваме са личните ни преживявания – аз смятам винаги да описвам само личните си преживявания! И така да описвам света.

Странно е че не го правят всички.

Идиотът казва: Ама има такива там неща, дето не са лично преживяване! А вие, журналистите и писателите, трябва да ги описвате! Примерно това, че има война в Сирия – това не е лично преживяване и ти трябва, писателю мръсен, да опишеш обективната реалност на войната!

Да, но аз войната не я знам, драги – ще му отговоря аз – аз знам само какво съм видял от нея. Гледал съм по телевизора. Чел съм. Мислил съм. И мислите ми са раждали чувства и изводи. Това са лични преживявания, душо – единственото, което мога да опиша обективно са личните ми преживявания. Дори от първия ден да съм бил там – пак само своите лични преживявания бих могъл да опиша. А не „Каква е В Действителност Войната”! 

Когато някой каже: Два часа е! – прищява ми се да го поправя: Кажи, мили друже, не „два часа е”, ами кажи „аз видях часовника; с моите очи аз видях, че стрелките на часовника показват два, тоест видях това което мен, още като дете са ме научили да възприемам като два часа; и да наричам два часа; и моето съзнание създаде заключението, че часът е два!” – така речи приятелю и няма да сгрешиш!

Естествено – на никого не казвам така.

Хората живеем с наглата увереност, че щом Нещата ни изглеждат така – значи са така!

Чета анализи, чета информации, чета всякакви писания. Почти никой от пишещите не смее или не се сеща да каже: На мен ми се струва, аз си помислих, аз видях и затова прецених че еди какво си е еди какво си...

Не – всеки пише: това Е така, а онова Е онака.

В Нови Искър застреляли шест човека, убиецът бил...

Директорката на психиатрията в Нови Искър, моята приятелка Цвета Гълъбова, каза: Убитото момче Георги беше много стриктен и много изпълнителен санитар, работеше безупречно. Тя, разбира се, като учен човек и психиатър знае за феноменологията на Хусерл. Но просто не може да си позволи да каже: Аз мисля, облягайки се на личните си наблюдения, че това момче е изпълнителен и стриктен санитар.

Да, всъщност нека първо кажа: Да даде Господ мир на душите на убитите. Това, мисля, е повече от всички феноменологии на света.

Но аз не мога да си позволя, ако започна да говоря за едно такова страховито клане, да каже и дума, без специално да отбележа, че „на мен така ми се струва, аз така помислих, това се роди в моето съзнание, когато прочетох това и когато видях онова!”. Всеки опит за придаване на фалшива обективност в такива случаи ми се струва несериозен.

Просто казано: Всеки тълкувател – поради чисто езикови причини - не добавя в заключенията си, че това са си чисто и просто негови заключения, направени на основата на негови, лични впечатления и разсъждения. А някак неусетно придава на заключенията си привкус на меродавна и тежка обективност.

Сега аз в бърз ритъм започвам да излагам - като в експресен урок по феноменология – личните си преживявания, свързани с това зловещо убийство.

Когато научих за убийството...

Може ли да бъда честен, господа експерти? Не е ли феноменологията път към честността? Наложи ли ти се да кажеш: Аз преживях това и това – някак си се сещаш, че няма никакъв смисъл вече да лъжеш и да си играеш на обективност като малоумно дете – трябва да кажеш НАИСТИНА какво си преживял, помислил, почувствал и си си представил! Не: там имаше пет тела. А: Аз видях пет тела!

Та аз първо си помислих: Пак ли цигани са се клали?

Виждате ли колко страшна е феноменологията и защо всъщност не се изучава в училище? Защото често нашите дълбоки преживявания – мисли, изводи, чувства и представи... не са никак, никак благовидни!

И още – сега, в този момент, пишейки това, си помислям: Най-вероятно мнозина са си помислили именно така: Пак ли цигани са се клали?

Но забележете – не казвам: Най-вероятно така са си помислили всички! А казвам – аз си помислих, че най-вероятно така са си помислили всички!

Описвам само това, което знам! А именно – своите мисли и преживявания!

Сега се сещам, че някой наглец може да ми каже: Ти не мисиш правилно, а и не мислиш така, само на теб ти се струва, че така мислиш!

Нали се сещате, че имаше едно време командно-административни говеда, които ни казваха, че даже и мислите ни не са такива, каквито трябва. И затова трябва да се поправим! Свободно – поправи се!

Така така.

Аз мисля така, както мисля – може и мислите ми да са извънредно политически некоректни, а може и да са неверни – но неверни спрямо какво? Спрямо мислите на някой друг?

Та така. Гъгниво, лошо чувство се прокрадна у мене. България – казах си аз – и то без никаква политически коректна цензура, като същински феноменолог – честен в осъзнаването и казването на преживяванията си – казах си: България е станала бойно поле на кримитализирани роми, които се избиват по битови и комунални причини в тая комунално-битова скотобойна, нашата родина.

После естествено се яви политическият коректор, живеещ у мен (както и у всеки съвременен човек, струва ми се, че дори и у скинхедовете) и каза благо, че не бива да мисля така: не винаги и не всички престъпления у нас се извършват от цигани.

Естествено – дадох си сметка – че тоя механизъм на моментално и късосъединително хвърляне на предполагаемата вина за всяко прекалено брутално престъпление върху ромите е основан на едно неосъзнато желание (което обаче предусещам). А именно - желанието да оневиня българите.

Брей, дявол да ме вземе – замислих се – та нима аз не искам точно това?! Да мисля „наш`те хора”, българите, „белите хора”, „европейците” (за каквито аз полуосъзнато винаги съм приемал българите) за неспособни на зверства, на кланета? Не е ли това някакъв заложен дълбоко у мене предразсъдък, че „белите хора”, „цивилизованите хора”, за каквито винаги съм искал да мисля българите, са миролюбиви, смислени и непрестъпни същества?!

И затова веднага себесъхранителното ми подсъзнание ми предлага някакви представи за „чуждия, лошия, външния, черния и опасния”, който не е един от нас и той, само той върши големите злини?

Но после, почти веднага след това разбрах, че убитите хора са българи.

И разбрах за горкото убито момче, което работело в болницата, в която и аз съм работил.

И тогава, заедно с тая информация, аз получих и друга, сякаш нарочно поднесена, за да извърша пак същата операция – операцията по Отграничаването от Злото (така ще я нарека).

Ето каква беше тая информация: Хората били застреляни с по един изстрел, после е открита и шестата жертва, хвърлена в кладенец (Боже, каква бруталност, наистина!), а наблизо – джипът БМВ на семейството. Както и информацията, че мъжът (възрастният мъж), е имал фирма за източване на ДДС.

И моето съзнание моментално роди нова схема за самозащита. Да - казах си, отново напълно политически некоректно, но тоя път и направо грозно, нехуманно – да, избиват се хора, избиват се...но не какви да е, а такива, които имат джипове БМВ, които имат пистолети, които имат приятели или познати с пистолети, които имат фирми, при това фирми, източващи ДДС. Те!

Не ние, не ние, а те!

И естествено се засрамих от това, което ражда съзнанието ми. Но аз съм почитател на феноменологията и няма как да не бъда честен в описването на преживяванията си.

После излезе и критичният рационалист, живеещ в мен и поведе вътрешна борба със злия ксенофоб, живеещ в мен, която изглеждаше така:

Рационалистът: Нима всеки в България няма...

Ксенофобът: Какво няма? Какво няма?

Р: Ами... нима всеки в България няма някаква там фирма...? И не прави почти всеки българин някакви там...е, да не бъдем крайни, но някакви....да речем не съвсем почтени и не съвсем законни сделки?

К: И какво искаш да кажеш с това?

Р: Ами...че по тоя начин това ти желание за отграничаване от „лошите, злите, тъмните балкански субекти”, на които, видиш ли, им се пада да стават жертви на престъпления, защото водят криминален живот...не става ли това желание несъстоятелно? Ти искаш да кажеш, че с добрите и честните хора, каквито сме ние, такива неща не стават! Но е очевидно, че съвсем добри и честни в България няма!

К: Защо на мен не ми се случват такива неща? И освен това: Кой в България кара джип БМВ? Не са ли това мутрите и бандитите? Това не е ли най-забележителния атрибут на българския криминалитет? Аз имам ли джип БМВ? А фирма за източване на ДДС?

Р: А брат ти няма ли голяма фирма? Която прави мебелите за домовете на такива, които може би имат фирми за източване на ДДС? И не кара ли брат ти мотор БМВ? Брат ти не е ли един от „светлите и чисти хора” на които такива неща не им се случват?

И аз – слушайки тоя свой вътрешен спор наистина се замислям, че не само брат ми, ами и почти всеки мой познат има тия неща, които са имали застреляните...Или поне...Боже, лошо е и да се помисли дори – достатъчно други неща, с които да приличат на хора, които има за какво да бъдат застреляни! Фирми, големи къщи, скъпи коли...или пък – неплатени дългове, женени за други мъже любовници, нечисти сделки, семейни вражди...

Излизаше, че няма граница. Която съзнанието ми искаше – неволно – да създаде между мене и моите хора и тия, които „по принцип ги убиват”.

Осъзнавах, че това са само мои и никак не красиви мисли. Но също така – опирайки се на моя си, абсолютно субективен опит - знаех, че много, доста много други хора мислят със схеми, подобни на моите.

Ето такива схеми: Ние и другите. Тия, които са Чужди и Лоши и ги застрелват и Ние, които сме Свои и Чисти и не ни застрелват.

Някакъв извод ще направиш ли? – чувам да ми подвикват от публиката.

Ами...Да, принципно да. Струва ми се, изхождайки от това, което съм видял и което съм прочел и от своите нагласи към света, и от своите знания и опит, изхождайки от ценностите си, от своите предпочитания и пристрастия, които осъзнавам или не съвсем – струва ми се, че за да си добър човек...
...трябва да си даваш сметка за всичките си неволни, основани на предразсъдъци ксенофобски мисли (което ще рече основани на страх и омраза към Чуждите). От сорта на ”Това на мен не може да се случи, защото аз съм Чист, а Другите са лоши и нечисти и затова така им се случва!”.

Да си дава сметка за тях, за тяхната несъстоятелност. И по тоя начин – да си дава сметка за това, че може да е следващият.
Защо пък да не кажа тук и едно стихотворение на Джон Дън?

Никой човек не е остров, затворен в себе си;
всеки е парченце от сушата, частица от океана;
и една буца пръст да отвлече морето, Европа се смалява,
тъй както ако нос е бил отнесен или домът
на твой приятел, или пък твоят собствен;
смъртта на всеки земен жител ме отслабва, защото съм частица от човечеството;
така че никога не питай за кого бие камбаната;
тя бие за теб.

Джон Дън, английски поет (1572 г.-1631 г.)

Да - и отново: Всички сме всички – затова: Бог да се смили над душите на мъртвите!