Подлезът

Милена Дойчева
25 март 2015 в 10:44 | 9663 |10

Има няколко пътя, които водят до вкъщи. Единият е покрай големия булевард. Другият – отзад по малките улички. Най-лошият – през подлеза. Избягвам да минавам оттам, защото малко се страхувам. Това е обикновен подлез, строен през социализма. Може би някога е изглеждал хубав, но с годините е изгубил цялото си обаяние. Една по една луминесцентните лампи са започнали да изгарят и сега светлинките са останали тук-таме. Мазилката пада на огромни люспи. Наскоро е преживял ремонт и върху мръсните стени някой е намазал розова боя. Постепенно нечистотията на места е избила под розовото и се е получил много странен цвят. Няма да казвам какъв, че не е прилично... Както и да е.

Преди време ми се наложи да мина през него. С радост установих, че в единия му край има малка, подобна на изправен бял ковчег с прозорец будка. Успокоих се, че има охрана. И се гмурнах в полумрака. Пред мен буташе количка с бебе млада майка. Когато стигна до другия край, установи, че колелцата на количката не пасват на широчината на поставената релса. Поколеба се за момент. Тези няколко мига бяха достатъчни охранителят да изскочи от крепостта си и да предложи помощ на жената. Беше възрастен мъж, който явно доработваше след пенсия. За мое учудване тя просъска: „Нямам нужда от вас!“ И започна гърбом да се изкачва, влачейки количката по стръмните стъпала. Препъна се и щеше да изтърве бебето. Но въпреки всичко не помоли за помощ, а продължи да тресе количката нагоре. Явно съм имала доста изненадан вид, защото охранителят заговори и на мен. А може и на себе си да говореше: „Постоянно правят така. Преди един час още една жена с количка ми отказа. Стигна до средата на стъпалата и чак тогава завика да й помогна.“ Човекът имаше любезно лице. Изглежда просто му беше приятно да общува с хората, а и явно считаше за свой дълг да помага, а не да решава кръстословици или слуша радио в подобната на ковчег будка. Не знаех какво да му отговоря, затова в движение само промърморих нещо от рода на това, че е важно желанието да бъде полезен. И продължих пътя си.

По-късно се замислих, че това е гигантска метафора. Ние живеем в един малък, олющен, полумрачен подлез. Когато падна социализмът, решихме да се приберем у дома, там, където ни е мястото. Но кой знае защо, взели децата си под ръка, избрахме да минем именно през това страшно място. Не сложихме нищо светло вместо изгасналите социалистически миражи. Не се постарахме да построим каквото и да било ново. Просто замазахме старата мръсотия с нова розова боя. И дори щяхме да сме доволни от нея, ако не се оказа, че плесента избива. А и не можем да измъкнем децата си от мрака сами. Доста стръмно се оказа нагоре. Или просто ние сме слезли прекалено надолу.

Нещо повече. За наш ужас, децата ни обикнаха мрака, в който ги заведохме. Помислиха, че светът се състои от забавна розова плесен. Сега се вайкаме, че децата нямат ценности. Че живеят един консуматорски живот. И лицемерно се чудим кой ги научи на това. Сякаш не ние им обяснявахме, че най-важното нещо е плътта. Изумяваме се на тяхната бруталност, сякаш не ние ги възпитавахме колко е важно да успееш на всяка цена. На всяка цена! Някои си заминаха от нас. Ние ги отдалечихме от себе си. И знаете ли? Вероятно това е най-доброто, което можахме да направим за тях. Защото една част от тези, които останаха, заприличаха на нашите герои. Сами се сетете кои са героите на прехода. Или да ви подсетя – корумпирани политици, чалга звезди, мутри със скъпи коли, за които е известно, че никой нищо не може да им направи, престъпници, които винаги се измъкват, нискообразовани, но лъскаво облечени момичета, които са превърнали проституцията в светоглед... Не е нужно да изброявам повече. Пуснете си телевизора – навсякъде ги дават. Изучаваме живота им така, както някога са изучавали житията на светците.

Постепенно темата за доброто и злото, за греха и правдата остана някъде назад. Сякаш няма значение. Появи се друг критерий за човека – идолът на мамона. На този зловещ идол принасяме в жертва най-скъпото – децата си. Няма добро и зло. Има евтино или скъпо. Богат или беден. Успял или лузър. И ето един такъв лузър в очите на света си позволи да влезе в самия храм на мамона. Потърси топлина и намери смърт. А може би най-топлото, което може да даде нашето общество на един сиромах, е смъртта... Все пак входът на Гранд мола се намира срещу този на централните гробища във Варна...

Нашите деца убиха Нягол. Дълго и мъчително го убиваха. Знаете ли кой е Нягол? Не знаете! Нищо, че по всички медии тези дни говорят за смъртта му. За живота му не са казали нищо!Аз ще ви кажа кой е. Нягол е един много важен човек. Той е един от най-малките Христови братя. Един от тези, за които истинският Бог е казал, че каквото сме сторили на един такъв човек, лично на Него сме го сторили. Намираме се във времето на Великия пост. Времето, в което съпреживяваме Кръстната смърт на Богочовека. Припомняме си как юдеите не познали своя Спасител и Го разпънали на Кръст. 20 века по-късно в лицето на Нягол нашите деца отново убиха Христос. Защото Той се идентифицира със сиромаха. Видях физиономията на едното от момчетата-убийци по телевизията. Уплаших се от това, че също както някогашните юдеи, то не изпитваше разкаяние. Не плачеше. Не се срамуваше. Даже ми се стори, че върви с гордо вдигната глава...

Разбира се, както повечето неща и това ще се коментира 3 дни. Ще забравим за смъртта на Нягол. Както сме забравили още безброй несправедливи смърти на добри хора. Ще продължим да си живеем в подлеза, дърпайки нагоре гърбом към светлината количката с децата си. До следващия път, когато розовата мръсотия се изяви. Когато забавната маска на греха извърши друго престъпление. И тогава 3 дни пак ще се тюхкаме и ще викаме: „Защо стана така?“ И най-лошото е, че има кой да ни помогне, но ние не желаем помощта му. Преди дни Църквата отново настоя пред министъра на образованието за въвеждане на Вероучение в училищата. И за кой ли път получи отказ. Църквата предложи децата да учат за Бога, пък ако това толкова пречи на някого, нека учат етика или морал, само и само да чуят, че съществува нещо различно от егоизма. Че има добро и зло. Че човекът трябва се опитва да обича другия. Но не. Можеш да се шляеш навсякъде из подлеза. Може дори да ходиш по нужда в него. Но не и да излезеш. Истинска трагедия.

Сетих се за онази майка, която стигнала до средата на стълбите и започнала да вика за помощ. Може би ще се намери все пак някой разумен човек, който да осъзнае немощта си. Да разбере, че сам не може да се оправи, защото е надценил силите си. И да потърси помощ. Не заради себе си, а заради децата си...

Вчера пак ми се наложи да мина през подлеза. Много исках да срещна моя любим охранител, но този път да му се усмихна и да му кажа „Добър ден!“ Но той беше изчезнал. А на мястото на подобната на ковчег будка имаше голямо правоъгълно петно на стената от небоядисано в розово. Вместо добрия охранител вече има камери... Тук-таме са сложили и нови лампи... И охраната в мола е сменена. Там някакви хора отидоха да протестират в скъсани дрехи. После разказаха, че едно момче от новите охранители ги е гледало с ехидна усмивка...

Препоръчани материали