В българското публично пространство напоследък тече активен дебат за бъдещата съдба на Паметника на Съветската армия (ПСА), известен още като МОЧА (Монумент на окупационната Червена армия). В неговия ход се изказват разнообразни аргументи, понякога се ползват едни и същи думи, респ. понятия, за да се защитят противоположни тези. За да не бъде предимно емоционално обагрена дискусията смятам, че ще е полезно тя да се рационализира. За целта е важно да се изясни смисъла на използваните в нея понятия и да се припомнят някои ключови факти от историята, свързани с този монумент.

Ще започна анализа си с посочване смисъла на понятието „паметник”, като за целта се позова на най-масово използвания и лесно достъпен информационен източник – „Уикипедия”. Там му е дадено следното определение: „Паметникът е обект, чиято цел е чрез художествено-историческо, политическо, техническо или архитектурно значение, да почете човек или събитие, съотносими към социална група като част от спомена за исторически времена или културно наследство”. От него разбираме, че на паметника може да се придаде различно значение – например от политическо то да стане художествено или архитектурно – още при неговото създаване, а какво да говорим в друга историческа епоха. Следователно съвсем нормално е то да бъде променяно в хода на времето съобразно различните политически и социо-културни ситуации. Такъв е случаят и с ПСА – когато той е създаден в началото на 50-те години на ХХ век в нашата страна е установена политическа система от вида диктатура (на пролетариата), която се базира на класово-партийна ценностна система.

Монументът може да се разглежда и като средство в борбата, която тоталитарния режим води срещу своите идеологически и политически противници. Неговото изграждане става след решение на управляващата партия, която изразява признателност на армията на чужда държава от името на целия народ, без някой да я е упълномощавал за това. Съвременната ситуация е коренно различна – в страната ни е установена политическа система от типа „либерална демокрация”, при която интересите на гражданите се изразяват и защитават от различни партии. Всички те декларират своята съпричастност към общочовешки ценности, имащи гръко-християнска основа и намиращи завършен израз в хуманистичната идейна парадигма, в която ненасилието играе водеща роля. От нейна перспектива ценностният фундамент на визирания паметник днес съвсем не е безспорен за всички социални групи в страната, още по-малко пък този монумент се разглежда като еднозначен израз на почит. Напротив, за голяма част от населението той е символ не на уважение и признателност, а на срам. Това не означава, че той следва бъде унищожен, а трябва да бъде съхранен – макар и на по-подходящо място, за да пази спомена за една позорна политика, водена от режима, управлявал страната ни през епохата на тоталитарния социализъм.

След основното определение на интересуващото ни понятие авторите на статията в „Уикипедия” добавят важно уточнение, имащо пряко отношение към обсъжданата тема, което гласи: „Понякога паметниците имат и политическа функция. Например множеството паметници на Ленин по времето на СССР имат за цел да засилят политическата мощ на управляващото правителство”. Нашият случай е именно такъв – чрез ПСА тогавашните управляващи имат за цел освен да засвидетелстват вярност към своите господари от чужда държава и да укрепят своята власт чрез позоваване на тяхната военна мощ.

Второто важно за текущия дебат понятие е „освобождение”. То е производно на понятието свобода, което има богато съдържание и дълга история на употреба. В случая то ни интересува в политическия му смисъл. В същия информационен източник е казано, че „свободата в политическата философия обозначава състоянието, в което индивидите са способни да действат според тяхната собствена воля”. Що се отнася до управлението, установено у нас след 9 септември 1944 г., за него съвсем не може да се твърди, че го прави със свободна воля – отдавна се знае, че за немалък период от време неговите ръководители дори пребивават в чужда държава и от там дават нареждания по заповед на нейните управници. Те са лишени от независимост при вземане на решения и по същество се явяват „марионетен режим”.

Според речниковото обяснение понятието „освобождение” има характера на избавление, спасение и отърваване. От какво ни е избавила Червената армия, та е било нужно да ù се изгражда паметник? Отговорът на защитниците на монумента е, че тя ни е спасила от тогавашното фашистко управление на страната. Няма да споря дали недемократичното управлението до 2 септември 1944 г. следва да бъде определяно именно като „фашистко”, макар да има солидни аргументи в защита на противната теза. Ала дори да приемем, че то е било такова, след тази дата властта не се упражнява от него, а от правителство с демократичен и антихитлеристки характер. Начело на страната е правителство на земеделеца Константин Муравиев, част от бившата легална опозиция на „фашистката” власт. За него в цитирания източник е записано следното: „От 2 до 9 септември 1944 г. Константин Муравиев оглавява правителство, съставено от представители на няколко опозиционни партии, което прави последен опит да предотврати Съветския съюз да обяви война на България. За седмицата, през която е на власт, България прекъсва дипломатическите си отношения с Германия, иска примирие от САЩ и Великобритания и започва да изтегля българските войски от Югославия. На 5 септември правителството на Муравиев обсъжда решение за обявяване война на Германия. Обнародването му обаче е отложено за 72 часа от военния министър генерал Иван Маринов поради технически проблеми при изпълнението. Когато на 8 септември решението е обнародвано, страната се озовава в необичайна ситуация: намира се едновременно във война със САЩ, Великобритания и СССР от една страна, а от друга страна – с Германия”. Към това следва да се добави, че правителството на К. Муравиев обявява амнистия и освобождава политическите затворници, т.е. противниците на „фашисткото” управление. Всичко гореказано свидетелства, че Червената армия е нямало от кого да „освобождава” нашата страна.

Третото особено важно понятие, което следва да се има предвид от участниците в текущия дебат, е „окупация”. Според „Уикипедия” „окупацията (на латински occupatio – „заемам“) е военно, в международното право, временно заемане от въоръжените сили територията на противника”. За да е налице военна окупации е „необходимо държавите фактически да се намират в състояние на война, като не е важно дали обявяването на тази война е след съблюдаването на необходимите формалности или без тях”. В нашия случай фактите са следните: първо, Съветският съюз обявява война на България на 5 септември 1944 г.; второ, неговата Червена армия не води боеве на българска територия, тъй като няма срещу кого – хитлеристката армия вече се е изтеглила; трето, понеже Червената армия не е изстреляла нито един патрон срещу свой враг в страната, няма и загинал в бой нито един неин войник; четвърто, около 150 нейни представители намират смъртта си у нас вследствие на битови инциденти (често заради пиянство) или са застреляни от своите командири като наказание за престъпления срещу наши сънародници (зверства, изнасилвания, мародерство); пето, тя се установява на територията на страната за повече от три години, като е издържана от местното население, което и без нея изпитва огромен недоимък след края на Втората световна война. От казаното става ясно, че пребиваването на Червената армия в нашата страна има всички белези на окупация.

Позорно е да бъде отдавана почит на „освободител”, който се настанява на територията на своя враг и се държи на нея като дерибей.

Б. Р. Авторът е преподавател по философия