Пръстен с формата на мида: разказ с продължение от Здравка Евтимова

Здравка Евтимова | 24 август 2019 в 09:49 | 5832 |0

Не позволявай на гадния живот да те сложи на колене. Нека усмивка крие зъбобола и провалите ти в любовта, защото какво е любовта, ако не касичка? Ти си моя дъщеря, Сияна. Приказвам честно с тебе.

Когато се разделям с някой представител на силния пол – силен! Я ме ощипи, че ще се гръмна от смях – плача. Не стърча край представителя като рибарска въдица, както постъпваш ти. Не забравяй, Сияна, че рибарската въдица e захвърляна в ъгъла и е необходима, само когато мъжът е достатъчно тъп да се забавлява, ловейки риба.

Ти не си гениална математичка, както ти внушаваше онази изкукала твоя учителка Герова. Получавах главоболие от срещите си с нея. Герова караше 17-годишна кола за Бога. Ти не си красива като мене, Сияна. Мога да си обясня твоята фиксация върху теоремите - природните ти данни са ограничени, онзи отгоре – Обичам те, Господи! – те е лишил от моите зелени очи и ти е дал кафява кожа, каквато е калта в басейнчето пред бар „Жаба”.

Омъжих се за баща ти. Не разбирах аксиомите като тебе, но, мила, първо се разходих из Перник, за да набележа някоя красива жилищна кооперация. След това се спрях на младеж, живущ в нея. Беше син на известен партиен функционер. Тогава устите им бяха много големи, както и портмонетата. Баща ти имаше частни учителки по математика, по български, по английски и по плуване - шест частни педагожки на брой. Той не представляваше нищо особено, но не беше грозен. 

Жилището на семейството ми допадна – петстаен апартамент с изглед към голо Бърдо, на четвъртия етаж. Баща ти ме покани на кафе – а ме покани, защото ме заболя гърбът да седя пред мизерното кафене в Блок 36, Вход В и да чета „Война и мир”. Надявах се майка му да забележи литературните ми склонности. Забеляза ги. Такива еснафи – колкото по-дебела книгата, толкова по-голямо уважението към теб. Методиката с „Война и мир“ развих на принципа „проби-грешки“, но при мене грешките клонят към нула, защото се учех от живота, а не киснех като тебе, Сияна, над малоумните задачи, които никой нормален човек не поглежда, без да получи мигрена.

- Винаги съм те обичала – казах на загубения ти баща, който мислеше, че е император на опушения като ръждясала консервена кутия град. Много е трудно да оцелееш сред селскостопански физиономии, които умеят единствено да плюят, псуват и пухтят (трите големи „П“ - колко е гаден животът в провинцията, нали!). Дори да блестиш, никой не те забелязва.

След развода с баща ти получих жилището му - той беше елементарна частица, звукът на гласа му навяваше мисли за скърцаща каруца. Методика се оказа успешна и в София. Харесах една жилищна кооперация зад Софийския университет, прекрасно, тихо място, брадати типове по всяко време в кафенето… Ти се роди, разбира се – баща ти се напи и стоя пиян от радост три седмици. Както вече споменах, беше силно ограничен, за да измисли нещо по-оригинално.

Аз веднага влязох да следвам, но не математика като тебе - да си видяла красива математичка, Сияна? Не си, обикновено са трътлести, мъжете им изневеряват. В тази светлина дори ако ти изневерява онзи плъх, за който ти се омъжи - имам предвид плоския Христо - дори да ти изневерява, ти няма да забележиш - толкова е невзрачен. Добре че най-сетне проумя и му подписа паспорта да ходи да се обеси в Испания, Италия – където въжето е по-евтино, защото той е мизерник par excellence.

Още беше бебе, но те оставих на свекървата, кошница със стара направа, която не правеше нищо, освен да бърше сополите на лигавия си син и да оплаква нещастието му, че се е оженил за тази... не искам да споменавам съществителното, с което ме нарече, твърде вулгарно е. Нещастницата - беше си направила труда да разследва с кого съм разговаряла, докато съм била женена за любимия ѝ син. Защо бе нужно да харчи пари? Да ме беше попитала.

Ти беше на пет месеца, когато разбрах, че бракът ни с баща ти е непоправимо разстроен.

Бях харесала хубава кооперация зад университета и един господин, който живееше в тази кооперация - екземпляр от дългоносите, дългобрадите, унесен и завеян хапльо – ми предложи ръката си. Казвала си ми, Сияна, че въпросният бил добър с тебе. Я не ме разсмивай – кога ти е разказвал приказки? Беше толкова некадърен, че не можеше да си върже обувките. Като дете ти беше прекалено дебела и майката на този тип те ожалваше.

- Милото ми кюфтенце – обръщаше се към тебе тя. - Колко си грозно - но въпреки всичко старата ти подари два позлатени сервиза от Виена, едно колие – също от Виена, а тъй като на брадатия му умря кучето, той те водеше на разходки в картинната галерия на улица „Шипка“ N 6. Беше толкова художник (водеше се такъв), колкото аз съм жената на Бил Гейтс. Добре, Сияна, не отричам, че понякога се е държал добре с тебе, но не ме разсмивай, че ти е разказвал приказки. Беше прекалено елементарен да ги запомни. За едно съм му благодарна: запозна ме с Георги.

Георги живееше на още по-хубаво място в столицата. Когато се разведохме с Брадатия, майка му, наричаща те „грозно кюфте“, умря. Дългокосият сноб се пренесе в апартамента ѝ, а аз, моя мила Сияна, апроприирах жилището му. Не го окупирах силом – той ми го подари. Дори като се оженихме с Георги, идваше да ме вижда, да пие по чаша вино с мене, защото му било приятно да ме гледа. Ти много му се радваше. Беше глупава още оттогава – то иначе откъде накъде ще въздишаш толкоз по математиката, Сияна?

Аз живеех с Георги, може би най-умният и най-чаровният мъж, с чувство за хумор и прекрасен апартамент на улица „Цар Борис“ 123. Докато траеше ораторията ни с Георги, ти, скъпо дете, беше наистина досадна. Плачеше, настояваше да се тъпчеш със шоколад и добре че дългокосият ми бивш съпруг, художникът, идваше да те води на разходка. Когато те връщаше у дома, ти плачеше за него... Скъсваше се да виеш. Това обаче се оказа добра практика – той ти даде един след друг златните пръстени на старата пръскачка, майка му, всичките девет на брой.

Един съм запомнила - прекрасен пръстен с формата на мида, в който бяха инкрустирани три рубина. Ти, глупаво момиче, изхлипа:

– Не искам пръстени. Искам да съм твоя дъщеря, Кристияне!

Но защо да си негова дъщеря? Той ти даде полека-лека всичко ценно – и огледалото в сребърен обков, и голямата жълтица с арабски надписи. Апартаментът му оголя и обося като просяк.

- Мирела, може ли да осиновя Сияна? – подхвърли веднъж този наглец. Чудя се какво виждаше в тебе – ти беше дебела и доста посредствена, ще си го призная. Когато се убедих, че няма какво повече да ти дава, извиках полицията. Заявих, че блудства с тебе, каквото и да означава това. Не му позволих повече да припари до блока ни. Казват, че се разболял, престанал да се къпе и вършел какви ли не щуротии. Той е самостоятелна личност, за чието поведение не нося никаква отговорност. Нали така?

Сияна, кажи ми – ти защо ненавиждаше Георги? Той беше зает човек и нямаше време да се мотае с тебе. Разбирах го. Беше началник на някакво издателство за учебници, мъкнеше у нас всевъзможни сборници със задачи. Ти беше много захлупено дете, по едно време си мислех дали нямаш някакви психически отклонения – не търчеше с хлапетата, беше потънала в собственото си сало и вместо да играеш на дама, да се щипеш с момчетата, да дращиш любовни писъмца, плуваше в мас и решаваше задачи, за бога! Пристигаше с един тлъст - като тебе, сборник при мен и ме питаше:

– Мамо, от едната тръба се влива, а от другата изтича…

Стига бе, тия от учебника страдаха от вродена психическа недостатъчност. Ти отиваше при Георги, който бе много зает човек – ако съм имала щастие в любовта, то това щастие се нарича Георги. Знаеш представата ми за щастието. То винаги има финансова дименсия, тоест дебелина на съвкупността от банкноти, оформени в пачка.

Георги беше зает във високоотговорната си служба, с нетърпение го очаквах – момент, моля! Милвах челото му още на вратата – о, днешната младеж е така вулгарна. Ти ще опишеш по грозен и просташки начин свещенодействието – така аз наричам акта на нирвана между нас в коридора. Извършвах свещенодействие с Георги във всичките три коридора на апартамента му, върху обувките му и т.н. Харесвах го. До степен, за която не вярвах, че мога да харесвам мъж, но той беше твърде неостатъчно подготвен за мене.

През това навреме кой гледаше тебе? Да, спомних си. Майката на Георги, една алчна търговка на чорапогащници, която пухтеше и ме проклинаше, всеки път когато свещенодействах. Кълнеше ме открито, в случай че отидех да обменя мисли с някой от приятелите на Георги в кафене „Лира“. Търговката те грабваше за ръка и те влачеше след мене; в най-добрия случай те зарязваше с някой грозен сборник по математика и ми пожелаваше да ме хване трибуквената болест. Пожелаваше ми и редица други заболявания, но аз винаги мислех позитивно, Сияна.

От Георги ми остана уважението към високите мъже и към вилата му в Бояна, една наистина достойна постройка. Приятелят на Георги, онова едро момче с анцуга – след Георги никога не съм се накланяла към нисък индивид от мъжки пол - та този с анцуга се оказа шеф на строителна бригада. Момчетата стегнаха вилата в Бояна. Не помня къде ти, Сияна, живееше по това време. Май при майката на анцуга. Помня, че анцугът имаше брат – и той беше дебел като тебе. Подозирам, че тогава си разменихте първите целувки.

Ти не остана очарована от тях, Сияна. След целувката на дебелото момче повръща три дни и едва когато ти купих още два от най-обемистите сборници по математика, се успокои. Аз се замислих дали не развиваш склонност към момичета, в което, разбира се, няма нищо лошо, но освен дебелината си, ти не разви нищо друго.

Анцугът се оказа постно емоционално меню. Просто момче. Подари ми златната гривна на майка си, която била още от римско или турско време, на съпругата на някакъв местен владетел. Веднага се консултирах със златар – да, гривната имала определена стойност, но освен гривна, майката на анцуга не притежаваше нищо забележително – може би само един ирански шал, който анцугът ми подари, но както казах, той беше емоционално дефицитен, макар и физически добре сложен.

Майката на анцуга имаше желание да те сближи с нейния малък дебел син. Аз нямах нищо против, но ти получаваше обрив, всеки път когато тлъстото момче ти пуснеше ръка.

Този факт допринесе към решението ми да се сближа с професора по философия от университета, спрямо когото таях определени подозрения. Че как - при наличие на толкова бляскава плът - студентки, аспирантки и прочее, той беше останал стар ерген?

Майка му ме посрещна възторжено. Колко жалко, Сияна, че не си наследила зелените ми очи. Признавам, че глезените ти са тънки като на сърна – я стига, кой е виждал сърна, освен под формата на пържоли за 165 лева килото? Моите собствени глезени са тежки, но това не е пречело на никого да ги обожава, нали? Майката на професора също се казваше Сияна като тебе. Тя съзря в този факт ръката на Провидението.

Започна да те влачи в природонаучния музей. Говореше ти за философия. Горкото дете! Виждах те щастливо усмихната единствено над учебниците си по математика. Философът се стряскаше от тебе. Той беше притеснителен чувал с очила, изпитващ известни проблеми в интимността, но с мен подобни затруднения не генерират странични реакции. Професорът ме следваше телом и духом с поглед на гладно агне. Посвети ми учебника си за западноевропейската философия на XIX век, от което едва ли ми стана по-широко около врата. Той ми подари първия автомобил в моя живот.

Майката на професора ти предостави всичките си хербарии и албуми с пощенски марки и пеперуди, които ти разглеждаше като умопомрачена часове наред. Когато старата цистерна умря, аз наследих малкия ѝ двустаен апартамент – дадох го веднага под наем на добра цена. Тончо, човекът, който се нанесе в туй жилище, се оказа с тъмно минало, сенчесто настояще и изключително бъдеще. Той ми купи джип.

Как плака професорът, когато си тръгнах от живота му! Пристигна „Бърза помощ“ да го закара в болница, а може би в психиатрия. Но нима аз бих могла да отговарям за всеки психически нестабилен индивид? От Тончо, наемателя на малкия апартамент, получих редица нирвани и придобих опит в боравенето с валута.

Тончо ми предложи да се оженим, но се безпокоях, че той е образователно постен индивид. Все пак професорът беше вдигнал високо интелектуалната летва. От Тончо е единственото златно кюлче, което притежавам и този белег ей тука – самият Яворов, обожаван от мен поет, пише по този повод - „а на гръд отляво луна кадифяна”.

Тебе те гледаше майката на Тончо. Мисля, че там – в кое село беше, Дивотино или Мало Бучино? - ти се научи да пееш неприятната песен „Купила ми мама шарени чорапи”. Много се срамувах от тебе. Изтормозената бабичка те принуждаваше да копаеш чушки, лук и кой знае какви други зеленчуци. Смятам, че при нея ти отслабна заради чистия въздух. Много пари за диетолози ми спести старата фермерка. Но вместо да използваш в речта си „аз ям“, ти започна да казваш: - „Я ядем“. Срам и резил. Смятам, че по това време забелязах как гледаше съседчето - един зализан пубертет - и реших, че не развиваш склонност към момичета, макар че разглеждах с разбиране подобна тенденция в духа на нашето модерно време.

Сияна, в тази светлина ми се ще да те попитам:

- Кога ще отидеш да си прибереш пръстена, който обеща да ти подари билкарката Елена, моя сватя и твоя свекърва? Не би трябвало да се държиш като болна от амнезия. Тичай си вземи бижуто, Сияна. Ако не е искала да ти го даде, защо го е обещала? Понякога съжалявам, че използвах думата „сбогом“ по отношение на Тончо, все още наемател на апартамента ми. Той е личност, която щеше да пречупи наглия врат на билкарката, но... Просто не мога да понасям емоционално постните типове, Сияна. Прекалено съм чувствителна към поезията, по дяволите.

Сияна, все още не мога да преживея факта, че се омъжи за селскостопанския индивид Христо, тъй наречения твой съпруг. Емоционално нищожен. Красивото лице без мисъл под косата. Хубаво, че дъщеря ти прилича физически на него, а не на тебе. Ти от малка беше грозновата. Лека нощ, Сияна. Обичам те.

След три дни заминавам в Баден-Баден на кратък отдих с един възпитан юрист, висок професионалист.

Ти ще ходиш ли някъде? Не, естествено.

Направи си съответния извод.

Целувки, мама.

Препоръчани материали

Няма коментари към тази новина !