Влошаването на общественото мнение за премиера Бойко Борисов започва да прилича на кошмара, преживян от Орешарски. Ако Орешарски обаче от самото начало се сдоби с имидж на пешка, на лесно управляема личност, Борисов винаги е искал обществото да вижда в него мачо - да го счита за силен, уверен и независим лидер. Сега, когато хората свободно заговориха за дълбоките му тайни, свързани с дълбоката държава - както в САЩ наричат задкулисната власт, репутацията на Борисов се срива. Това го направи плах, колеблив и бягащ от срещи с граждани. Нещо повече. Като че ли премиерът въобще е загубил желание и кураж да се показва на обществени места. Дори в парламента. Виждаме го само в старателно режисирани видеорепортажи. Хората на улицата вече започнаха да го наричат „виртуалния премиер“.

Гледаме ли Орешарски втора серия?

На 23.07.2013 г., в така наречената „Нощ на белия автобус“, бях част от протестното множество, блокиращо представители на тогавашната власт. През задния вход на парламента министри и депутати от БСП и ДПС бягаха от Суверена. Среща лице-в-лице с гражданите вече им бе станала непоносима. С въпросния бял автобус жандармерията възнамеряваше да ги изведе от блокадата, да ги прекара през разбушувалия се океан, в който се бе превърнал народния гняв. Автобусът им беше като Ноев ковчег. Вълни от ярост и презрение го заливаха от всички страни. Вълни, които тогавашните управляващи сами бяха отприщили. Преди буйни младежи да изпочупят стъклата на превозното средство, на едно от тях се показа лицето на Данчо-Ментата. Изкривено бе в гротескна гримаса. Изразяваше ужас. Казах си: „Заслужено!“. По-късно се появи информация, че в същия момент тогавашният министърът на финансите от БСП Петър Чобанов залягал на пода на автобуса… Отново си казах: „Заслужено!“. Единствено щурмът на жандармерията срещу протестиращите спаси бягащите членове на правителството от афектирания народ. Спасителната операция ръководеше Младен Маринов.

Впрочем заслугите на Маринов във въпросната нощ не останаха незабелязани. Първо бе възнаграден с поста главен секретар на МВР. След това - в третото правителство на Борисов, стана и вътрешен министър. Изглежда на премиера му бе убегнало, че в Нощта на белия автобус наравно с другите протестиращи жандармерията би и застъпници на ГЕРБ. Но - това е друга тема.

Цяла година след случката с белия автобус Орешарски агонизираше пред очите на българския народ. Отказваше да подаде оставка. Възможно е и да е искал, но да не са му позволили. Даде я на символичната дата 23.07.2014 г. – точно една година след Нощта на белия автобус. Така съдбата превърна премиера Орешарски във вероятно най-презрения български политик в новата ни история. От своя страна протестиращото гражданство счете, че в Нощта на белия автобус е дало на властта такъв урок, че никога повече български премиер няма да допусне грешките на Орешарски. Колкото и трудно да е за вярване, в момента премиерът Борисов прави точно това - превръща се в аватар на предшественика си.

Това за мен е и лична обида. В Нощта на белия автобус беше ясно, че на изборите след оставката на Орешарски ще победи ГЕРБ и Борисов отново ще бъде премиер. Изправените срещу биещата жандармерия граждани бяхме наясно с това. Въпреки това рискувахме здравето си с надеждата, че след завръщането във властта Борисов ще е респектиран от случилото се с предшественика му и няма да дръзне да предаде своя народ. Че е осъзнал неволите на гражданите, че е чул исканията. Че ще спре корупционното разграбване на държавата. Че ще пази народа от набезите на заробващата го олигархия. Че в държавата най-сетне ще има правила и правота. Че държавата ни ще стане правова. Че, необезсърчаван от корупция, българският талант ще заработи свободно както за щастието на притежаващите го, така и за щастието на цялото общество. Че няма повече да бъде потъпкван от мутри и дерибеи.

Да, осъзнавахме, че много не достига на бъдещия премиер – и неопетнена биография, и образование, и ерудиция, и европейски обноски, и международен опит, и чужди езици и т.н., и т. н. Самозалъгвахме се, че все някак ще компенсира с отдаденост и добра воля. Не осъзнахме, че корумпираното съзнание на човека Бойко Борисов дори не е в състояние да си представи държавата, която искахме от него да построи. Той дори не е виновен, че така го надценихме. Виновни са избралите го.

Трудно е да се преглътне такова огромно разочарование след 405 дни, прекарани в протест срещу Орешарски в полза на Борисов.

На изборите през 2014 г. народът гласува на сегашния премиер огромно доверие. Даде му ясни заръки и мандат за изпълнението им. А той ни се подигра. Превърна се в апаратчик на задкулисната власт. Позволи на грабещи държавата мерзавци трайно да закотвят България в дъното на всички европейски класации. Позволи да се превърнем в пародия на държава, в която всичко, градено по обществена поръчка е второ и трето качество, защото голяма част от средствата биват открадвани. Това, че един премиер, наричащ себе си прост, не забелязва, че строените ни с евросредства магистрали са най-некачествените в Европа, не значи, че това не е така. Дори в съседна Сърбия ни се подиграват. Затова пък много отсечки от родните магистрали са с най-висока себестойност в Европа. Ето това е крайният резултат от управлението Борисов.

Опитите му да омилостиви народа с щедри социални плащания не подобряват имиджа му. Знак са единствено за гузна съвест и страх. Новите подаръци на властта са опит за избавление от протестната вълна. Позитивното в случая е, че похарчените за социални цели средства ще стигнат до хората, а не, както обикновено, до клиентелата на ГЕРБ.
Борисов твърди, че само от чувство на отговорност към държавата остава във властта. Твърди, че само той можел да спаси България в икономическата криза, предизвикана от пандемията COVID-19. И какво прави? Освен ударно да харчи бюджета, продължава като апаратчик на задкулисието да пренарежда калинки във властта. В момент, в който секторът туризъм е в бедствено положение, заменя безпомощната Николина Ангелкова с още по-безпомощната Марияна Николова. И защо е тази нелепа рокада? За да може коалиционният му партньор, псевдопатриотът Валери Симеонов, за последно да раздаде български плажове на мутренски фирми, преди народът да го изгони от властта. Социологическите проучвания сочат, че избирателите повече няма да допуснат партии като НФСБ, ВМРО, Атака, Воля и подобни във властта. На един от протестите чух мъж с фланелка, на която бе изобразен Левски, да казва: „Как позволихме в политиката свещената дума патриот най-добре да се римува с идиот!“

Бойко Борисов вече е политик с изчерпано доверие. Затова и разбунтувалия се народ настоява за оставка. От средата на юли всеки ден негов престой във властта вреди и на него, и на партия ГЕРБ. Упорството му според мен вече граничи с мазохизъм. Освен оставката друг полезен ход не виждам. Освен ако не е готов за нива на народна ненавист, съпоставими с тези на Орешарски. Така или иначе паметникът, който беше убеден, че бъдещите поколения ще му издигнат в центъра на София, е проигран.

Въпреки голямото разочарование, в което той се превърна, едно нещо не пожелавам на премиера. Не му пожелавам един ден българският народ да види зад стъклото на някой бял автобус лицето му изкривено от ужас, подобно на печалната гримаса, която помним от Данчо-Ментата.