От четири дни в Бургас вали дъжд. Ръми. Ръси. Спокойно и упорито. Без претенции. Това е моето време. Повечето не го обичат, но на мен ми е най-любимо от всички. Отговаря на вътрешното ми състояние. Може и цял месец да не спира, няма да ми омръзне. Водата е живот.

И това е тъкмо времето, в което понякога ми се доплаква. Не от носталгия, не. Заравям се в стари снимки, стари тетрадки, но не е тъгата по миналото това, което ме стиска за сърцето. Дори не е и мировата скръб за всички и всичко – за старостта на родителите ми и младостта на децата ми, които тепърва има да патят.

Това е тъга за мен. И няма нищо общо със самосъжалението – о, аз, онеправданият и неразбраният... Тия неща трябва да се надмогват някъде към 21-годишна възраст. Съвсем просто е – поглеждам десет години назад и си казвам – ужас – в какво съм се превърнал. Само за някакви си десетина години съм се изгубил напълно и съм успял да натворя толкова срамни дела. Тези моменти са специални, винаги конкретни, поводът е нещо дребно, а причината те застига отзад и те удря в тила по неотменимия физичен закон на тази планета, създадена от Твореца на всичко видимо и невидимо. Моят приятел Хиндо, с когото направихме игрален филм, ми спомена съвсем кротко и добронамерено нещо покрай основния ни разговор онзи ден. Открих една стара своя грешка. Вече не можеше да се поправи. Но можех друго – да поискам прошка. Бог така ни е устроил, словесни, за да можем да си искаме прошка. Това е съзнателен и ясен акт – нека бъде просто, прости ми, за да няма никакви сложни неща между нас...

И понеже дъждът не спира да вали, прелистих страниците още по-назад. Забвението е страшно нещо. За колко много свои грехове дори не подозираме! Отворих мейла си и върнах до годината на създаването му – 2008. Колко много хора и разговори съм забравил! Колко ли от тях съм наранил с дума или мълчание...

Разрових се като в стар дрешник. Наближи 3 сутринта. С някои от тези хора просто сме тръгнали в различни посоки и няма да се срещнем отново. Не можеш да бъдеш приятел с всеки. В края на 2011 съм написал на Калин Т., питал съм може ли да ме подкрепи с рецензия, необходима за участие в един литературен семинар. Отговорил ми е, че ще го направи на драго сърце, защото харесва текстовете ми. И е написал добри думи за моето творчество. Следват още няколко приятелски мейла между нас.

Шест години по-късно публикувах текст, чието заглавие беше каламбур с името на Калин Т. И му се присмивах, че мрънка, задето книгите му в книжарниците са забутани по долните рафтове. Докривя ми. Отново. Преди няколко месеца изпитах същото и му се извиних. Калин Т. е мъжко момче и трябва да му се извиня отново, но по друг начин – рекох си. Единствен той от българските писатели е застанал открито и говори високо срещу лъжата, манипулацията и робството. Останалите по навик или се снишават, или не им се разбира точно за или против са. Тоест, мнозина от тях предпочитат конформизма, не желаят да бъдат „за“ или „против“ - това, казват, е елементарно. Спрямо Истината и Свободата обаче не може да бъде елементарно. Живеем в такова време. Жалко, но е така. Чувството за хумор умря.

Калине, приятелю, влез в редиците на конформистите, стани удобен, безопасен, хлъзгав и ще сложат книгата ти до тази на Криско, в анфас, на голямата витрина.

Някои хора са така създадени, имат гръбнак, не могат да се гънат. С другите постепенно се забравяме, годините минават и дори нямаме спомен едни за други. Ако си е струвало, съдбата пак ще ни срещне... Калин Т. по моя идея нарисува картината „Гьобелс яде пасти“, получи се чудесна, точно както си я бях представял.

Гьобелс яде пасти. Автор Калин Терзийски.

А следващата му картина ще бъде по негова идея върху платно и с рамка, платени с хонорара, който получих за моя позорен текст. 80 лева.