Понеже съм обикновен човек, който вярва на рекламни спотове и билбордове, а освен това съм и жена – една такава любопитна, та ето защо реших да последвам кампанията „Направи си чашка C”. И ще взема да родя едно бебе. По този начин не само ще направя „хубав“ подарък на майка ми, а именно – отнемане на цялото време за заслужена почивка след дългите години труд, - но и ще запълня една голяма пропаст – онези часове, в които усещам празнота, самота и… скука.

Ако е момче, ще го нарека Петко. Или Гошо. Или Стефан – ама дано приятелите му не го наричат Стьопа, че нещо не ми е благозвучно. Ако е момиче, ще избера някое царствено име – Тамара или Елизабет.

Детето ми обаче няма да е щастливо – усещам го още отсега, когато дори не съм срещнала бъдещия му баща. В държава като нашата едва ще оцелява – първо с мен, а после и самостоятелно. Може да се наложи да оголва кабели и да продава медта за скрап. Или да стане някакъв отвлечен човек на изкуството, все тая.

Дори самият факт, че ще поеме първия си дъх в болница, на която няма да платя за специален екип (защото не мога да си позволя този разкош), ме изпълва с ужас. И ще го орева – ей така, докато е още неродено. Рев, рев, рев и лек мирис на провал.

Рева си аз, оревавам Нероден Петко и изведнъж проумявам – за него няма да има място в детската градина. Дори да сключа брак с баща му, вместо просто да живеем заедно, шансовете да го приемат в детска градина – особено в хубава и наблизо – клонят към нула. А и да го приемат, кой ще го води сутрин и прибира вечер? Нима работодателят ми ще се съобразява с факта, че съм майка и с трафика на пътя, заради който трябва да си тръгвам два часа по-рано? М?

Е, добре, признавам, че много се страхувам той (или тя) да не забрави думите от песничката, която ще изпълни при завършването на градината. Аз ще се смея и ще плача, но май повече ще плача и даже е хубаво да почна да плача още сега.
Няма да имам пари нито за частни уроци, нито за подкупи, така че е желателно детето да е умно, талантливо и без престъпнически наклонности. Иначе и да плача, и да не плача, все едно.

Заслужава си да пролея някоя и друга сълза и при мисълта как моят Петко ще отиде на море. За пръв път ще е без мен, а на приятелчетата му им нямам вяра. Най-малката беля, която може да се случи, е той да влезе в допир с микробиологичните отпадъци, които се изливат в морето поради липса на пречиствателна станция.

Ами ако вървейки по улицата, види машина за сладолед и му се прияде? Той веднага би си купил сметанов сладолед, който се стича във вафлена фунийка и е толкова сладък и свеж… И ето че проблемите започват, а аз вече търся салфетка за сълзите си. Та нали детето ще хване салмонела от сладоледа. Нима не е ясно, че може да разболее стомаха си и обикновеното лятно разстройство да стане хронично?!

Дори да стои заключен вкъщи, заставен да чете, малкият Петко ще заболее от астма – заради праха от книгите. Да дишаш прах от сутрин до вечер не е оферта. А ако преместя книгите в мазето и минем изцяло на електронни издания, Петко ще сложи очила. Плача.
За насилието от компютърните игри е излишно да говорим, макар че проблемът е все още налице. Ами ако го убият, докато отсича главата на противника? Вероятно ще се депресира, а депресията е мъка, мъка, мъка. Не искам Петко да страда и някак… мисля си, че ако го оплача, преди да се е родил, ще му спестя много от мъченията в живота.

Рискът да се влюби в някой Иво, ако е Петко и в някоя Нели, ако е Елизабет, съществува и въпреки че аз – като модерна майка – би трябвало да толерирам всеки негов социален порив, по един зловещо тих начин ще се наплача. До насита. Преди Петко да се превърне в замисъл между баща му и мен.

Няма да съм радостна, ако детето наследи моите болести и пороци. Ще се запася с шоколадови бонбони и много носни кърпички – за един обилен рев в спалнята. Така един вид ще се подготвя за навлизането му в света на възрастните – там, където зъбите се развалят, а посещението на зъболекар е скъпо начинание.

А да си представим, че Петко се роди безпроблемно, завърши детска градина, изучи се в хубаво училище и се дипломира с отличен успех и не, не се разболява от салмонела, нито влиза в контакт с екскременти. Да допуснем, че лошият ген го заобиколи и няма никакви хронични заболявания, нито проблеми със зъбите. Вместо това той поема живота си в свои ръце – работа, семейство, дом. И цялото ореваване преди да се роди е било излишно.

В този случай неминуемо ще дойде денят, в който Петко ще се пенсионира. И ще бъде стар и болен, а пенсията може би няма да му стига за храна и лекарства. За съжаление – или за радост – аз няма да съм там, за да го оплача.

И няма да съм там, за да отнема от болката, която – пряко или косвено – съм му причинила, раждайки го.

И какво излиза? Че системата няма нужда от още пешки. Излиза, че дарявайки живот, даваш страдание редом до удоволствия като морски вълни и сладолед. Става ясно, че страната ни не е най-доброто място – онова, в което да родиш е радост.

Хайде да си го кажем правичката. Кому е нужна чашка С? Нима отношенията между мислещите и чувстващи същества се изразяват в размера на сутиена?

Като помислим малко, неминуемо стигаме до извода, че да правим деца във време като днешното и в страна като нашата, е въпрос на завидна смелост. Тиган, в който майка ми да опържи яйца, си е екстра подарък – с минимален риск от страдание.

____________________________________________________________
При интерес към новата книга на Диана Маркова - романа "...Три, четири" - моля, свържете се с автора на този адрес: [email protected].