В тези горещи политически седмици хиляди хора намират смисъл в това да излязат заедно на улицата. Те заявят недвусмислено своята нетърпимост и погнуса от модела на управление на държавата, в който има твърде много корупция и твърде малко компетентност. Двете основни искания на протестиращите са формулирани пределно ясно – оставка на цялото правителство, начело с премиера Борисов, и оставка на главния прокурор Иван Гешев.

Независимо какви сметки си правят политическите лидери и инфлуенсъри, факт е, че протестът е масов и многолик. Много трудно биха могли да се отделят някакви идеологически стерилни, хомогенни представителства. Колкото и да се оформят различни фронтове и сборни пунктове, в крайна сметка на площада се събират хора от целия политически спектър – всеки със своята легитимна причина и интерес да участва „в това предприятие“. 

И все пак, докато непосредствената стратегическата цел за всички участници изглежда убедително обща със скандирания „Мутрите вън! Искаме си държавата“, тактиката им е доста различна. И точно тя провокира интереса на онези български граждани, които поради една или друга причина не са на Орлов мост, не носят плакати и не се идентифицират с никоя политическа платформа, а вероятно и със самия протест. Тези хора са дълбока вода. Те няма да се разплискат лесно по площада. Чувстват се далеч по-комфортно да се държат настрана от политическите вълнения. Изправени пред необходимостта да изразят позиция, обикновено прибягват до класическата сентенция - Всички са маскари. Точно тази група българи обаче е най-внушителна на парламентарни избори – това са хората, които не принадлежат на ничие партийно твърдо ядро. Много често те изобщо не отиват до урните просто, защото 30 години преход прахосаха надеждите им. Но макар и да мълчат днес, те все пак наблюдават случващото под прозорците на Министерския съвет и Президентството. И от позицията си на страничен наблюдател го оценяват по своему.

Сърдитите млади (и не толкова млади) хора на площада обаче не мислят за това. И слава Богу. Защото ако започнат да премислят твърде много, да правят сметки, да калкулират и аранжират старателно всеки свой протестен вик, то гневът им ще потъне като вода в пясък. Тези обаче, които се заявяват като формални или неформални лидери на протеста, те би трябвало да имат едно наум. Защото независимо дали след 2, 4 или 8 месеца, изборите със сигурност ще дойдат. И тогава всички ще погледнем умолително точно към ложата на наблюдателите с надеждата да ги убедим да ни дадат гласа си. Опитът обаче показва, че тогава вече може да е твърде късно. Защото те са гледали първите действия на развиващата се драма на площада и вече са направили своите изводи за главните действащи лица. При това положение ще е много трудно да бъдат разубедени посредством някакви целеви, внимателно таргетирани ПР кампании. Както се казва – никога нямаш втори шанс да направиш добро първо впечатление. 

Това е урок, който много протестиращи хора научиха по трудния начин през 2013 г. Бялото пиано; свободата, която води народа и всички пърформанси тогава бяха торта "Сахер" за душата на протестиращия, без значение колко близо или далеч бяха от кича. Светът обаче, дори в малка България, е много по-голям от големия балон на уличната еуфория. И изведнъж се оказа, че този свят изобщо не е запленен от нас. Думите „умни и красиви“ се превърнаха в обида. Изборите бяха използвани от системните партии. А гражданите, които повече от 400 дни посвещаваха лично време и живот за обществена кауза, се оказаха излъгани в надеждите си за промяна.

Днес ако ме е страх от нещо, то е, че за някои хора и за някои народи историята се повтаря отново и отново. И улисани в това да постигнем непосредствените цели на протеста, забравяме, че те са само необходимо, но не и достатъчно условие за промяна. Че голямата разлика ще дойде след провеждането на избори, при които в парламента ще ни представят хора със сходен на нашия мироглед и ценностна система. Защото настоящите депутати не могат да представят дори сами себе си като хората.

За тази цел са нужни достатъчно гласове. Много повече гласове от тези хиляди, които са на улицата и скандират. И те трябва да бъдат спечелени още сега, още днес. В противен случай независимо от продължителността и силата на протеста, бъдещето ще се реши отново от мълчаливото мнозинство и от държавната (ГЕРБ) администрация. Администрацията, която заедно със семействата си е над 1 млн. души и може сама да реши изборите, ако застиналите води на българския електорат не се раздвижат. И това раздвижване също, по необходимост и неизбежност, е задача на протеста. Той, освен всичко друго, вече е и предизборна сергия. 

Прави впечатление, че БСП започва да се ориентира добре в тази задача. Независимо дали поради глупост, добра интуиция или натрупан опит, Корнелия Нинова изведнъж се оказа на жълтите павета под развети руски знамена и рамо до рамо с мъж, върху чиято тениска благо се усмихва Тодор Живков. Този избор на дрес код изглежда нелеп за повечето български граждани, а издигнатият чужд флаг – откровено обиден. Но за хора, които носталгично гравитират около левицата, това вероятно е примамливо по някакъв утешителен начин. Предизборната агитация на социалистите вече е в действие и всички пеят задружно „На крак о, парии презрени“.

Някои активисти на фрагментираното дясно пък предлагат друго меню – серия символни протестни действия: хвърляне първо на рула тоалетна хартия, а след това на яйца и на домати. Посланието е недвусмислено - правителството и цялата управляваща смрад трябва да бъде отмита максимално бързо. Въпросът е как ще бъде оценено това от хората, които не са преки участници в събитията. Дали ще си кажат: „Онези, които мятаха домати по тротоара, са страхотни пичове и този път ще се вдигна и ще отида да гласувам за тях“. Или ще си кажат: „Онези, които мятаха домати по тротоара са същите „умни и красиви“ софиянци, които се чудят какво да правят, защото си нямат работа и никога един домат и една кокошка не са отгледали.“

Аз не знам отговора на този въпрос, но смятам, че е редно да бъде поставен сега, защото след време ще е не просто късно, а твърде късно.

Вярно е, че протестите по света познават далеч по-екстремни акции от тези в центъра на София. Но този безспорен факт сам по себе си не е доказателство за тяхната полезност. В крайна сметка жълтите жилетки, въпреки яростните си действия, така и не постигнаха кой знае какво. Вандалските прояви, които съпровождаха някои от шествията на BLM (Животът на чернокожите има значение) по-скоро отблъснаха симпатизанти, отколкото да спечелят нови. Би било наивно да се приеме, че ефектните революционни действия се материализират директно в широка политическа подкрепа. А ако си партия, която не е добре подготвена за избори, електоралната подкрепа, която можеш да привлечеш, е въпросът на въпросите. Събития, замислени с чувство за хумор (като надписването на картички за рожденния ден на депутата Пеевски), както и търсенето на диалог с браншови организации изглеждат като стъпки в правилна посока.

Така или иначе, протестът освен юмрук срещу мафията е и сергия с политически артикули, по които гражданите волно или неволно започнаха да се заглеждат. И тези, които имат амбиции да са в следващия парламент, трябва да са наясно, че състезанието на предизборни послания вече тече. И време за проба и грешка няма.