Оня ден един американски анализатор обобщи положението: „Нахлуването на Владимир Путин в Украйна сложи край на 30-годишното самоизключване на Америка от историята”. Работата, обаче, е още по-сериозна. Пред очите ни войната в Украйна даде старт на възраждането на Запада след десетилетия отслабване на волята и деградация на нравите.

С това се слага точка на дълго поддържания спор, дали ни предстои да заживеем в „света на Путин”. Няма. Ще живеем в по-уверена и по-успешна версия на нашия си, хуманистичен и либерален свят. А „светът на Путин” ще бъде презиран от приличните хора за поне едно поколение напред.

Как се стигна дотук? Кратката версия: ние, европейските граждани, въпреки слабото си лидерство, спряхме идейното нахлуване на путинизма далеч преди героичният украински народ да спре неговото военно нахлуване. Ние счупихме „меката сила” на Путин, което подготви условията за счупване и на „твърдата (военната) сила” на руската империя. А счупването и на твърдата й сила ще натика остатъчна Русия в блатата на Московия и степите на Каспия.

Следва дългата версия.

Поне от десетилетие и половина е видим план „Путин”. Той е ясен от онзи момент, в който през 2007 година Путин съобщи на нас, западните хора, че ни излиза в опозиция. Че ще прави „многополюсен свят”, в който Западът да затъне сред набиращи сила играчи като Русия, Индия, Бразилия, Китай и подобни. Колкото по-разнообразен е един свят, обаче, толкова повече правила на прилично поведение има в него. А последното, в което Путин може да бъде обвинен от момента на настаняването си в Кремъл е именно това – прилично поведение.

Именно поради това „многополюсният свят” не се получи. Путин не искаше да е някаква малка част от света, постоянно договарящ се с десетки други играчи. Той, както всички руски императори, иска тотално подчинение. А кандидатите за „многополюсния свят” му отказаха. Тогава Путин стартира алтернативния си, единоличен план за подчиняване на Запада.

Този план се състоеше в две фази.

Фаза първа беше идейната офанзива – „меката сила”. За разлика от СССР, дори на пропагандно ниво неговата Русия не можеше да претендира да предлага някакъв нов и по-справедлив модел на обществено устройство. Затова целта на идейната офанзива на Путин бе да разклати западния модел – да накара западните хора да загубят вяра в собствените си общества, ценности и постижения. Да бъдат накарани да повярват, че добро и зло, истини и факти не съществуват – че всичко е въпрос на мнение.

Целта на тази стартова фаза от войната срещу Запада бе да бъде ликвидирана самата основа на демокрацията, а именно: убеждението, че равните помежду си граждани могат, събрали се заедно (пряко или чрез свои представители) да дискутират бъдещите си действия на основата на съгласие по фактите; и накрая да стигат до съгласие, накъде да се върви. Ако няма съгласие по фактите – няма как да има такава дискусия, която да доведе до съгласие по действията. Самата възможност за общи действия се разпада.

Един свят без факти и без истини е населен от атомизирани, недоверчиви един към друг индивиди, неспособни на общи действия. При това положение единственият регулатор на обществените отношения остава голата сила. Приемат се онази истина и онези факти, които се налагат от най-силния. Путин бе убеден, че той ще е най-силният и, следователно, той ще е господарят.

Идейната офанзива на Путин даде своите отровни плодове. Заживяхме – ние, Западът, родината на рационализма, хуманизма и Просвещението – в свят на сенки: „пост-истина”, „алтернативни факти” и всякакви конспиративни теории. От този сумрак се родиха авторитарните политици, залагащи на лъжата и на силата: Бойко Борисов, Виктор Орбан, Доналд Тръмп, както и цялата нео-нацистка политическа гарнитура, мимикрираща като „консервативна” и активно подпомагаща похода на Путин срещу Запада.

На фона на тази ерозия на Запада, някъде през 2012 година Путин стигна до извода, че у дома си вече е постигнал желаната ситуация: руското общество не вярва на нищо, освен на силата. И Путин реши да пробва, дали може да постигне същото на международната арена. Проведе хибридна военна операция в Украйна през 2014 година, прикривана от хибридна идейна война: нямало било руски военни в Крим и Донбас, това били местни доброволци, които освен това организирали легитимни референдуми, след които Крим става руски, а на територията на една-трета от Донбас възникват „народни републики”.

Последва историческата 2016 година – времето на Брекзит, на Тръмп и на пика на „консерватизма” в Европа. Не след дълго Путин стигна до извода, че Западът е „сготвен”; че вече няма нито мотивацията, нито силите да се защитава от нахлуването на голата сила. Когато президентът Тръмп обяви изтеглянето на американците от Афганистан, Путин реши, че е дошъл неговият час – че е време да покаже на идейно победения Запад, че може да го подчини и с „твърдата сила” на танковете.

Към 2018-2019 година Путин взема решение като начало да вкара „твърдата сила” в Украйна, а сетне – в други съседни (и не толкова) държави, клонящи към Запада. След две години подготовка започна инвазията на Украйна.

Към началото на войната, обаче, Западът не беше идейно разгромен. Напротив. Пикът на идейната офанзива на „консерватизма” беше вече минал. Започвайки от 2017 година, в страна след страна путинистите губеха избори. Печелеха точно най-„западните” възможни представители на западната политическа култура, като либерали, зелени и ляво-центристи. Към 2020 година Тръмп падна от власт, а дори българите се надигнаха срещу местния вариант на авторитаризма и през 2021 година излъчиха центристко-зелено правителство. Голяма част от крайнодесните съюзници на Путин в Европа потънаха под тежестта на скандали, произтичащи от тяхното обвързване с Кремъл.

Идейното възстановяване на Запада обяснява неуспеха на путинската война в Украйна. Вместо западните страни кротко и страхливо да приемат войната, те се изправиха срещу нея, обединени така, както не са били от Втората световна война насам. В това изправяне участват всички: държави, граждани, банки, компании. Украинците също не поддадоха, защото и те вече бяха махнали от власт не само своите путинисти, но и техните идеи.

От гражданите на Запада, в качеството им и на протестиращи, и на избиратели, тръгна ренесансът на Запада. Те принудиха своите правителства да се върнат към западните ценности и да застанат против путинската агресия.

„Светът на Путин” беше дотук. Оттък нататък е нашият свят, стига да не загубим отново увереност в себе си.