Res LX: Олигархичният стазис и All The Nasties

Ивайло Цветков | 14 юни 2019 в 07:09 | 11609 |0

Буци произведе вид апория, с която и той без съмнение би се съгласил, стига да знаеше какво е това – той е единственият самопрононсиран прост, който на практика не страда от прословутия психологически ефект Дънинг-Кругър. Т.е., за разлика от жертвите на ефекта, той – левиатанът на клептократите - хем е прост, хем го осъзнава и си го казва сам. Юнг би лайкнал това.

***

В този смисъл, той става антитетичен на самия себе си. Чудя се дали би се съгласил и с това.

***
Както и с личната ми констатация, че високата култура не е порок.

***
Обаче, нали, caro vero infirma, кво да я праиш.

***

Борисов бил спечелил изборите, щот бил взел нещата на свое ръчно управление след дефенестрацията на Цветанов? Не смешите мои тапочки, дет викат руснаците.

***

Една от героините в романа „Chernobyl Prayer“ на Светлана Алексиевич казва всичко, което не е наред и у нас, в едно изречение: „Ние никога не сме живели добре, спокойно“.

***

Разбира се, тази героиня няма как да знае за спецификите у нас – че в банкета на властта напоследък гостите са подредени тип „прасе-милиционер-прасе-милиционер“. Нещо като в националния отбор по футбол, но на висше ниво – където нещата си отиват лека-полека към Сан Марино.

***

Така е при ГЕПП-бсп-ДПС: нещо като телеологично общо политическо движение, „озарено“ от уж голяма цел, която ще приключи историята. На България.

***

И не се вижда никакъв Alexikakos, както древните гърци викали на Аполон.

***

Да цитирам и великолепен неизвестен автор. „Забравихте ли? Качихте ги на власт, подкрепяхте ги, а те ви колят с вилицата, дето искахте и вие да си боцкате с нея в еврофондовете.“

***

Субсидията: тва с единия лев няма да мине на второ четене – ГЕПП и ДПС не са чак толкова прости. Даже никак – вероятно ще го заковат някъде около 5-6 лева на глас. Проблемът, както обикновено, е в Дебелия, който предлага нула лева. Идеята тук е ясна – партиите трябва да станат зависими от „външно“ (негово?) финансиране.

***

Пееф цинично каза, че той специално може и без субсидия, и си е прав, като свръхсубсидиран в цялата си кариера. И при нула лева оттук нататък той ще субсидира, когото си поиска, а не държавата.

***

Да не говорим, че това би вкарало „корпоративни“ членове в партиите, които да правят дарения.

***

Нещо като свинаря Гергов, нещо като нищо на света. (Ние и сега знаем кои са те, но нулевата субсидия би ги направила напълно непрозрачни.)

***

Йордан Цонев, най-просветеният в ДПС (пък и в българската политика), е прав за американския тип финансиране на партиите чрез fundraising. Само че не отчита българския умствен софтуер на властта – т.е. че евентуалният фъндрейзинг ще се изроди отново до купуване на гласове.

***
Много е просто: в момента, с 11-те лева на глас, всяка партия, особено големите, крият разходи и отделни лица от върхушката си усвояват каквото и както им падне. А това са ваши пари, подарени на обединената група крадци във властта.

***
С понижена субсидия малките партии ще бъдат още по-склонни да станат патерици на големите, пешки в ръцете на шахматистите.

***
Междувременно, вместо със субсидията, би трябвало да се занимаваме с далеч по-важни неща – например задължителното и електронното гласуване (за последното – след като откраднаха стотици милиони за „електронно управление“). И, разбира се, нямат никаква „сметка“ да можете да гласувате по интернет и през смартфона.

***
Победата на ГЕПП в евроизборите много прилича на онази класическа английска Флийт Стрийт-смешка – “Stolen Car Found, Stolen Again”.

***
бсп: все повече икономически превзета от ГЕПП. Вече се уморих да обяснявам, че тези партии са едно и също, и най-яркият пример е пловдивският свинар, който вече не дава кинти, щот иска да свали „прости-сме-и-тя-е-проста“ Нинова. ГЕПП, междувременно, „изкупуват“ бсп по места, чрез своите олигарси (например в София, където e най-важно, са си купили „червените“ общински съветници и другите - и за важни неща си гласуват заедно.)

***
А Цецо, този своеобразен просташки Фуше, чака обвинение. Щот неговият мутро-милиционерски демиург реши като Тато, че ще се отърве от своя Лилов (да ме простят за сравнението наследниците на последния, който беше истински мислител и ерудит, а не нефункционален илитерат като Цецко), или пък от своя Стоян Михайлов (предното важи и за него). Цветанов ще бъде класическият „козел опущения“ – борисовско-пеефската съдебна система така ще го изтръска от откраднатото, че няма да може да се спаси и в американската си къща.

***
Context is everything. Влизането на Радан Кънев в европарламента е по-скоро тържество на „личната му легенда“ (ако позволите тази препратка към Кастанеда), отколкото на формацията „Демократична България“. С невероятен elan, без значение кой е бил личният му нагуал за този успех, Кънев все повече звучи и изглежда като истински политически лидер, единственият вдясно. Но на общата формация й предстои още много работа, докато убеди прословутите 300-тире-потенциални 500 хил. гласа, че са единственият излаз от олигархичния стазис.

***

И още: въпреки че Демократична България внезапно получи своето менархе – изборът на Радан Кънев за евродепутат, - това може да ви подведе, че има пробив в мнозинството от умствени кадаври по места. Но все още не е така. Истинската първа стъпка – и реалното baptism of fire - ще са местните избори, където ще е „кърваво“.

***

Буци не го съзнава, щот не е чел нищо повече от менюта в ресторанти, но се е запътил към закономерния си край, досущ както и бсп. Постепенно идват нови времена, и всички бкп-та ще са като в онова италианско „dale stelle alle stalle“.

***
Междувременно, алековското магаре вече го избрахте няколко пъти, от 2009 насам – въпросът е докога ще продължавате. Плюс другите там разгильдяи от висшите ешелони на властта като БСП, ДПС и разединените идиоти.

***
Но засега е толкова безизходно, че човек почва да се прибира в черупката си и почва да мисли на тема „Лоханкин и трагедия русского либерализма“, безнадежден като крал Кануте.

***

Буци усеща с кожата си, че след Цецо има проблем – и тъкмо затова е в перманентна предизборна кампания, вече за местните избори. Щот нов Цецо, който да познава и бай еди-кой си по селата (и който дължи назначението си с купени гласове), няма.

***

Шансът на местните избори е в независимите кандидати – щот ГЕПП вече не захранва добре, електоратът им се стопява, и не излизат да гласуват. Добрата новина е, че същото важи и за бсп, другата престъпна организация.

***

Помнете дебелия Гьоринг в Нюрнберг, преди да погълне отровата, който всъщност е най-интелигентният нацист след Хес и Розенберг: „Много е просто. Трябва да кажеш на нацията, че е атакувана, да денонсираш пацифистите като предатели на националната идея и да ги обвиниш, че излагат страната на опасност. Тогава можеш да си правиш с тоя народ, каквото си искаш“.

***

Пак междувременно, върви нещо като половинчато „колтучене“ на ГЕПП, изрязване на изсъхналите цветанови клонки. Но мини-феодалчетата по места не желаят да слизат един или два стратума по-надолу – и това ще се върне да удари Буци по кухата тиква. Защото, ако утре дойдат червените, всички до един ще се врътнат за броени секунди. И край с местния бизнес.

***

А псевдо-патриотите са ясни: те злоупотребяват с чувствата на българите за своя собствена изгода. Сидеров е бесен, че не е включен в далаверата с паспортите, от ден първи. Или пък е бил включен, но му бавят плащанията с тенденция да го духа.

***

Темата за псевдо-патриДИотите може да бъде обобщена с едно изречение: „С пълна уста не е възпитано да се говори“. Това важи и за „опозиционното“ крило в бсп. Какво има в устата им ще оставя на еротичното ви въображение, ако не повърнете.

***

А Цецо Синтаксиса си подрежда файловете, реже и монтира, и вече изпраща любовно съобщение на Буци и целия ГЕПП тип „ма да не ядете к*ра“. Както, впрочем, и на машината за избелване, официално известна като „прокуратура“. Подозирам, че ще е феерично.

***

Но хайде и за Елтън Джон, стига само за некви простаци – по повод чудесния нов филм „Rocketman“. У нас възприятието е за късния Елтън, нещо като дебел чичко-гей, който нещо пее и свири хубаво на пиано. А всъщност още от началото той е рокендрол гений. Което е поредното свидетелство за провинциалните ни възприятия. Във ваша защита може единствено да се каже, че заради информационната завеса през 70-те, нямаше как тук да се разбере какво е Редж Дуайт.

***

Първо, Елтън е велик наследник на т. нар. “Philadelphia pop-rock” или „The Sound of Philadelphia“. Това е цяла соул-поп сцена в началото на 70-те, наследила на свой ред „Фили Мюзик“ от началото на 60-те и предаването на Дик Кларк “American Bandstand”. Това са куп групи и изпълнители, напълно непознати у нас: Чанслър, с Франки Авалон и Фабиан; Суон, с Фреди Канън и Били енд Лили; Кемиоу-Паркуей с Чъби Чекър; Дъ Рейс; Дъ Довелс; Боби Ридел, Ди Орлънс енд Дий Дий Шарп (последната по-късно се омъжи за Кени Гамбъл). Разбирам, че цялата тази плеяда от имена натоварва, но като специалист по англосаксонска попкултура не мога да ги спестя – за да се разбере, че Елтън Джон не се появява току-така (у нас – де факто чак в края на 80-те с „Никита“). Тук няма как да пропуснем и целия Гамбъл-Хъф композиторски стил, който през 1971 формира Philadelphia National Records, и който е най-голямото влияние върху ококорения английски младеж Редж Дуайт. Влиянията върху бъдещата звезда от конкретни песни от филаделфийската сцена като „Back Stabbers“ на Ди Оу’Джейс или “If You Don’t Know Me By Now” на Харълд Мелвин Енд Дъ Блу Ноутс (по-популярна с кавъра на Мик Хъкнал и „Симпли Ред“) са неоспорими. Тук ще добавя само, че Фили-сцената залязва в края на 70-те, някак логично – „убита“ от диското. (Въпреки някои нелоши опити като “Ain’t No Stoppin’ Us Now” на Макфадън Енд Уайтхед.) А „културологичният“ край на тази сцена по моему е някак старомодният “Use Ta Be My Girl” на споменатите Ди Оу’Джейс от 1978. Както и да е – „Фили саунд“ като движение не само е „родно“ за нашия герой Елтън, но и част от „архитектурата“ на новото денс-мюзик течение. Т.е. Гамбъл, Хъф и Том Бел за 70-те са това, което са били Холанд-Доужър и Смоуки Робинсън на 60-те – най-важните соул-поп продуценти на онова десетилетие.

***

Елтън не е просто некво „сбъркано“ момче от Хароу, северозападен Лондон, а един от най-важните рокендролъри в средата на 70-те; дете на своята ера, в която сценичните костюми сякаш са не по-маловажни от самата музика. Тук да не пропуснем и рок-очилата, които ще се превърнат в запазена марка – и която свързваме още с първата му плоча в САЩ, едноименната „Еlton John“. Дебютът му през 1970 там, в годината на Sweet Baby Wimp, ни „почва“ още тогава с прословутите захаросани и cheesy текстове на Бърни Топин – но, за щастие, гласът на Елтън е чудесен, досущ в традицията на Дел Шанън. А откъде тръгва всичко? От малкия Редж Дуайт, великолепен пианист от дете, но неоценен, който през 1967 се среща със също така неоценения Топин. (Тъкмо тогава Редж престава да е Редж, по идея на Бърни, и приема своето nom de plume.)

***

Бърни Топин е ключов за кариерата на Елтън и с още нещо – че чудесно жонглира с американската pop-imagery и любимите му outsider-versus-society теми. От самото начало Топин, крайно интелигентен поп-поет, решава, че парадигматичните синтези в поп-текстовете през 70-те не работят (Боуи, Кинг Кримсън, Дженъсис), и решително залага на “commercial necessity”.

***

А Елтън не си губи времето. След 1974 той „набързо“ издава 9 албума (включително един двоен). За тогава това изглежда „просташко“ – щот цари разбирането за “artistic” scarcity, най-вече чрез късните Лед Зепелин, Боуи и зараждащият се фънк чрез Джордж Клинтън. В този смисъл Елтън Джон и Бърни Топин са вид бащи на „бързата“ попмузика, на която сме свидетели днес; те са първите, които смятат, че попмузиката трябва да е “disposable”, т.е. когато един хит се изтърка след месец-два, веднага пускаш друг.

***

Но въпреки това през 70-те Елтън е „черният лебед“. Извън концепцията за очилата (40К паунда за онези с розов tint), Елтън Джон през 70-те е неустоим – всеки си тананика “Tiny Dancer”, “Take Me To The Pilot”, “Bennie And the Jets”, любимата ми “All The Nasties” или “Don’t Let The Sun Go Down On Me” (последната по-късно и чудесен дует с покойния Джордж Майкъл). Т.е. човекът има нечовешки талант for the universal hook, т.е. за песни, които помниш завинаги.

***

Aesthetic merit, ще попитате? Не, не може да се мери с Боуи, ранните Куийн или дори размазаните от наркотици тогава Стоунс. Но неговата rank sentimentality (например в “Your Song”) е някак неустоима. Елтън през 70-те иска само едно – да е listenable, и го постига, без историческо величие, с typified songs. Но, и пак ще ме простите за английския: his slovenliness has its compensations in a kind of postindustrial openness and fecundity.

***

Двата му най-лоши албума, без съмнение, са Don’t Shoot Me I’m Only The Piano Player (1973) и, моят личен антифаворит, “Madman Across The Water” (въпреки че почва с вече класиката “Tiny Dancer”, а в края е и споменатата „All The Nasties“). Не харесвам и двойната „Goodbye Yellow Brick Road“; по-скоро бих препоръчал “Tumbleweed Connection” (1970). Ако бъда честен, единственият албум на Елтън Джон от 70-те, който смятам за гениален, е “Captain Fantastic And The Brown Dirt Cowboy”, за който едва ли сте чували. От него няма нито един „хит“, но това е последният му строго „музикантски“ албум.

***

Има и други, разбира се, атипични албуми, свързани с фолк-рок заявлението – например Honky Chateau (1972), откъдето е и “Rocket Man”, дала и заглавието на тоя днешен хубав филм. Но големият поп-пробив на Елтън е “Crocodile Rock” от Don’t Shoot Me – за да ни доведе до Goodbye Yellow Brick Road, най-великата му self-serving енигма. Това вече е най-горният етаж в рокмузиката – не само Бърни енд дъ Джетс-влиянието и нечовешката Стоунс-„кражба“ “Saturday Night’s Alright For Fighting”, но и полунеизвестни парчета като “Your Sister Can’t Twist (But She Can Rock’n Roll)”, както и най-великото му „Филаделфия-поп“-парче – “At The Hop”. Следва „Caribou“ (1974), където Елтън пак „краде“ от Стоунс в „The Bitch Is Back“. А “Rock Of The Westies” (1975), със симулирания работнически гняв към системата, е сякаш поклон към “Exile On Main St.”.

***

Тогавашните английски медии, най-вече NME, го казват най-добре – good Elton rocks and bad Elton doesn’t. И ще се съглася и за следното – че баладите му са страхотни, но тогава кариерата му включва и нефокусирани, носталгични парчета като споменатото “Crocodile Rock”. Истината е, че текстовете на Топин сякаш спасяват кариерата на Елтън, въпреки баналностите в “Ticking” и “Your Sister Can’t Twist”.

***

Тъкмо от този период е и “Candle In The Wind” (1973, от “Brick”) - нещо като „първата чалга“ на този изумителен артист. Забележете, това е средата на 70-те – и повечето критици смятат тази песен за най-долното на долното от всичко, което Елтън Джон е произвеждал (посветена на Мерилин Монро). Разбира се, след смъртта на Даяна – във версията “English Rose” - това действително стана „чалгата“ на британската музика.

***
Но да сме и справедливи: тандемът Елтън-Топин още от 70-те имат не само талант, но и нечовешка комерсиална енергия; имат и не само expedient sentimentality, но и blankness of artistic personality. Топин, по моему, не е точно поет, а по-скоро поп-онанист, който не знае нищо за нищо; но това не прави Елтън Джон по-малък музикант.

***

Елтън е велик със следното: той има хем баладичен вид глас, хем „хардрок“- глас, когато се наложи. (Говорим за времената преди 1980, в които терминът „хардрок“ не означава по-късния mild-metal; но ще се съгласите, че “I’m Still Standing”, 1983, е „рок-парче“.) Гласът на нашия човек е аденоиден и insensitive sounding, но и indubitably mechanical.

***
Автоматизмът на Елтън ли? Най- вече в “Solar Prestige”. А може би и по-късно, кой знае.

***

През 1977 Елтън – под влияние на кокаина, разбира се, - се „взима почивка“ (след провала “Blue Moves”, 1976). Той спира концертите (ако не броим онова с Гари Осборн – A Single Man). Посвещава се на „Уотфърд“, футболния отбор, който е купил, и се притомва в личата си депресия и superstar dilemma. През 1979 издава диско-EP със споменатия филаделфийския продуцент Том Бел; 1979 е най-лошата възможна на Елтън, с онова „Victim Of Love“. Но все тая.

***
Да кажа пак на английски, щот, нали, Елтън: и досега, this balding, pudgy robot of a rockstar still inspires pubescent fantasy, this absolute cipher-turned-genius.

***
Елтън Джон, поклон: devoid of all but the most innocent pretensions, to me he proves that even the blandest and bleakest times teem with pop-life.

***
Изкуството е единственият начин да се пребориш с времето, в което живееш. То утвърждава свят на безвремието и на абсолютизирания интелект (ноосферата на Тияр Дьо Шарден), извън глупостите на деня. Шарден ни напомня, че всяко произведение на изкуството е безсмъртно, доколкото може нещо да бъде безсмъртно в нашия нов дигитален Космос, който днес се опитва да отрече безсмъртието.

***
Апостериори, както вече се досетихте.

***
Докато се държите като квиетисти, един вид – пасивно подчинени на тройната олигархична коалиция ГЕПП-бсп-ДПС, и сте безразлични към собственото си спасение – в Мутристан ще царуват обогатените простаци.

***
Съзерцателният мистицизъм is my thing, но той не решава големите национални въпроси.

***
Ние пак сме в робство, четвърто поред – и пак от българи спрямо българи, за втори път след токсичния „соц“.

***
“Ignominious” e хубава дума.

***
„Но себе си, брате, губя/Тия глупци като мразя.“

Oще: на facebook.com/ivailo.noisy.tsvetkov
NB! Адвокатът на OFFNews.bg напомня: препечатването на този текст (изцяло или отчасти) става само с изрично писмено разрешение от OFFNews.bg и автора.

Препоръчани материали