Да призовем за миг на помощ Явор Гърдев от скорошния ни диалог: виртуализацията на взаимоотношенията с другите разпада обществената тъкан до фолклорно-митологично поле на непотвърдената информация. Помислете пак върху това, докато ви обсипват с дирижирана информация.

***

Това, донякъде, е и “Флоберовият проблем”, ясно изразен в писмата му до Луиз Коле: съзнанието работи така, че мечтаното като истинно постепенно се превръща в самоубеждение за истинно, а здравословните иначе съмнения в началото постепенно отстъпват на въжделеното. Нещо като българското дясно в момента, но не само.

***

Борисов бил “капетанинот”? На пиратския кораб? Тук се налага цитат от Ръсел, за да си оправим всевечния политически гингивит: “One of the painful things about our time is that those who feel certainty are stupid, and those with any imagination and understanding are filled with doubt and indecision”.

***

В сферата на мисловното внезапността никога не е добродетел и няма да бъде – по същия начин, по който например Солженицин никога няма да бъде Варлам Шаламов. Или дори Лев Разгон.

***

Има ли впрочем среден - хладно-интелигентен, родолюбив, експресионистичен - път между руските “бесы” и американските “the sound and the fury”? Някаква разумна, културна, “междинна” пътека? Защо всички (и от двете страни) се превръщат в ленинови “полезни идиоти”?

***

The irony, the irony: в приветствието си за 3–ти март
Еднокнижния, премиерът-слънце, квинтесенциалният роден upstart, изплю следното забележително съждение: “Свободата се постига с много труд”. И друг път е ставало дума, че Борисов не е най-острият нож в политическото чекмедже (perhaps not the swiftest horse ever to canter around life’s great racetrack, ако щете), но SS-генералът Теодор Айке беше на абсолютно същото мнение - дори нареди да го изковат в метал над портите на повечето от концлагерите. Хубаво е да си “аз съм прост”, но много хубаво не е на хубаво.

***

Очаквам и интерпретация на “Jedem das Seine” - в свободен, също така необразован “превод”. Но всеки си заслужава своя ГЕРБ.

***

Българският политически живот има нужда не толкова от структурална промяна, колкото от обикновена дератизация.

***

Трагичният залез на протеста: с цялата ми симпатия, остана ни само да слушаме парчето “2013” на Сънфлауър Бийм.

***

Лека перифраза, да ме прости Алеко: “И да се прегърнем братски хем с русите, хем с НАТО... Тю! Да ги порази господ!... - Не, хич не уйдисва така! На маймуни ни обърнахте, да ви вземе дяволът, маскари с маскари!”

***

Любимият израз на Флобер е “la vie est bête”. Чрез него той ни напомня за крайния си, отчаян кинизъм (по-отчаян и от онзи на Антистен) – че събитията нямат особено значение, а повечето мисловни концепции да плод на въображението и нищо повече. В част от романите си той се държи като напълно безразличен към събитията, безотговорен Господ (“Dieu Est Un Irresponsable”, хаха), на който чисто и просто не му пука какво се случва със собствените му герои.

***

Ама наистина не се очакват предсрочни парламентарни избори. Питах.

***

Което, с извинение, някак ме връща към наноличността Цветанов - ако изобщо позволите подобна ирония. Това е може би единственият властник след 1989 в Източна Европа, който се опита целенасочено да възстанови политическата полиция (в своята 1.0 версия преди време) – което пък на свой ред ни напомня, че милиционерският ум не подлежи на развитие. Скритият му днешен конфликт с Бъчварова става все по-явен – от спряната поръчка за личните документи (иначе договорена на принципа “имам изпълнител, да му измислим и поръчка”) до личното несъзнавано и чернобелите му възприятия, тип “аз се разбрах с едни хора, а вие сега ме цакате”. Но това, разбира се, не пречи на новата му политико-икономическа офанзива. Още един лекоатлет с милдронат?

***

Amour propre: изначалното себелюбие на Паскал, чистата любов към самосъградения вътрешен свят. Това е начинът – Русо не само беше съгласен, но и дори някак присвои израза.

***

Твърде много залагаме на любовта, впрочем – а тя в 93,6% от случаите е крайно надценена. Чувствате се “избрани”, но в крайна сметка не извличате почти никакво предимство: нито мир, нито спасение. Дори напротив – в повечето случаи любовта, вдетинявайки, отравяйки възприятията, ви подлага на изпитания и често си служи с несъразмерни наказания. Тя си остава привидно избраничество без милост, традиционно потопено в самозаблуда; блян, който в най-добрия случай завършва с безразличие.

***

Флобер обаче обича своята Ема – и тъкмо затова я прави антигероиня. Нейният еротичен чар запада с развитието на илюзиите й – и тя, с течение на историята в романа, пропада в нарцистичното и логичното самоизмамно. Демиургът обаче я описва с нежност, поне в началото – особено нейната вродена чувственост; тя изсмуква с неподражаема нега капчицата кръв от пръста си, или пък облизва дъното на мъничката си чашка с ликьор. И така ние сякаш разбираме защо Шарл Бовари се е превърнал в неин роб. Флобер ни поднася и своята всевечна емпатия към своята “мила”: редакторът му след време твърди, че след първата описана сцена на изневяра Гюстав ляга болен, във вид делириум; и след това, сякаш сам преживял в действителността “предателството” на Ема, постепенно я намразва. И създава финалната част на своя роман, заради която е смятан за гениален – там Флобер я прави за посмешище. А малко след това и я убива с най-неромантичната смърт в цялата литература на XIX в., с мъчителния арсеник (ако не броим онова с влака и Ана Каренина). Да цитираме Джулиън Барнз за “Мадам Бовари”, за да ме разберете: “a perfect piece of fictional machinery, the pinnacle of realism, the slaughterer of Romantism – a complex study of failure”.

***

Никой не е спирал никакви поръчки на Пеевски – говорим единствено за политическо отлагане и обикновена “модификация”. Вземете поръчките “през” Московски (в ЖП-инфраструктурата, чрез рамковите договори) – там става въпрос за бюджетни пари, за които няма европейски контрол.

***

Още по-забавно: Борисов твърди (в стил “жить стало лучше, жить стало веселее”), че ударно се усвояват еврофондове. Схемата е следната: ако имат да усвояват, да кажем, 100 проекта, сключват договори за 150, а накрая усвояват 90. Дупката от пропуснатите ползи (60-те) се покрива с част от прословутите заеми. Но пък статистиката за усвояемостта свети като сърцето на Данко.

***

И това – забележете - извън целенасочения уж “приятелски” огън срещу единствената истинска опозиция в лицето на Радан Кънев, макар и – да сме болезнено истинни - бифуркативна.

***

Част от малоумните заеми се държат в резерв като буфер – да не вземе пак да гръмне голяма българска банка, God forbid. Тогава ще ви се наложи да ходите на ски в Аспен.

***

Хайде набързо и забавно за “Мадам Бовари”, щот едва ли някой го е чел, хеле пък в оригинал. Отегчена от своя неадекватен съпруг в пасторалното край нормандския Руан, Ема Бовари му изневерява с други, леко по-секси, но не по-малко неадекватни мъже. Има дете, което не обича, но обича да харчи пари, които няма. Накрая, в пристъп на неоправдано, саморефлективно отчаяние, поглъща отрова. Историята е уж по истински случай, а Флобер тества нашето търпение и любов към литературата с безкрайни обяснения на банални събития и дреболии. Понякога ни се струва, че Ема е слаб характер, жертва на дребния си егоизъм; в други случаи изглежда сякаш тя не може да си намери място в провинциалното дребнобуржоазно общество, в което е принудена да живее. Обобщено на английски (както казва Сандра Нюмън), Emma is no good, people are no good, things are no good, good itself is [fucking] no good. А какво въобще е това “good” или “bon”? Животът е тъп и единственият излаз е самоубийството. В същото време, обаче, умишлено опростеният изказ на Флобер граничи с толстоевското гениално, а книгата – парадоксално – не е депресивна. Авторът извайва всичко с някак оттеглена, кинична елегантност, и ние му симпатизираме, особено в оригиналния текст; докато се подсетим, че това е дебютният му роман и че той живя с майка си почти до преклонна възраст, а целият му житейски опит (предимно в мъничкото Кроасе) се свежда до редовни посещения в местния публичен дом. Изводът: колкото и да сте системно отхвърляни мастурбатори, не спирайте да пишете амбициозни романи. Винаги има шанс.

***

В един ироничен български свят (стига да съществуваше), цялата наша нова история може да се обобщи с фразата “a complex study of failure”. Утехата е, че това може да се каже за почти всички малки нации по света. Въпросът обаче е как малките нации се справят с вечния провал. Естония, anyone?

***

Но назад и надолу към Цветанов, великолепният организатор на предрешени избори. Той прави и нещо друго – спонсорира жълти пеевски медии (които иначе не правят разлика между “Люпен” и “Льо Пен”) с парите от субсидията на ГЕРБ (т.е. с вашите, от бюджета). Така най-големият “рекламодател” в пеевските медии не е вид сирене, а – забележете – ГЕРБ. Нещо като циничен ретрофутуризъм, ако позволите далечната препратка: представете си Маяковски с батмобил, или Асеев с лаптоп.

***

Любимият Пеевски: слуховете за неговото оттегляне са твърде силно преувеличени – дори и защото той няма възможността да заживее под вънкашност чужда и под име ново. Ако гласуването стане задължително, той пак ще закусва обилно – защото ДПС окончателно ще изземе циганските гласове. Шансът, парадоксално, е че на следващите парламентарни избори Цветанов никак няма да се съгласи да му слагат подобен spanner in the works.

***

А дали Цветанов всъщност не се цели в това да е новият Пеевски? Неговата милиционерска планета вече почива на трите най-важни кита: структурната машина за избори на ГЕРБ, въпросните пеевски медии (които все повече минават в неговия “патримониум”) и все по-големите парични потоци. Прибавете и факта, че на ключовите места във вътрешната сигурност все така си стоят негови хора. Е, с целия този ресурс няма ли да се прицелите в нещо голямо, мечтата на всеки велик везир – например изземването на цялата власт от султана?

***

А ние?! Болезнената субектност на малцината срещу инертната обектност на мнозинството. Това ви чака, по ботевски. Т.е. същото, близо 150 години по-късно. Срамът по челото, следи от теглото. Липсват само синилата от бича.

***

Като стана дума за френска литература: Шодерло дьо Лакло нямаше да напише великия си епистоларен роман, ако не беше военен, т.е. ако не се бунтуваше тихо срещу предоминантното си битие. Сам е убеден, че е написал книга, която “ще остане на света след смъртта ми”. И, удовлетворен, никога повече не посяга към перото. Впоследствие той става част от армията на Наполеон и изобретява артилерийския снаряд, който също остава “на света” след смъртта му. И изтребва сума ти негови потенциални читатели. Отново the irony, the irony.

***

“Стрес-тестът” за Борисов: какво ще направи със своите друзя-контрабандисти – на горива, алкохол и цигари? Щот отвън го натискат не на шега – и той не може още дълго да я подава само настрани в халфовата линия, в стил “Джон Оби Микел”.

***

Борисов действително не е сложен. Още отсега можем да се обзаложим, че малко преди президентските избори ще отвинти поне една министерска глава, тип “новият Тодор Танев”. Защото традиционните 30% “връщанка” вече са стигнали до 50%. Аз специално бих сложил 10 евро на Ненчев – “коефициентът” в момента изглежда най-нисък. Но всъщност никой не е защитен, въпреки препотвърденото коалиционно споразумение и белота.

***

Всъщност, кой знае. Той си остава Еднокнижния: “нашичкият”, страхлив, непредвидим Ел Хефе. С Лили Павлова, за повече тежест.

***

Русо, впрочем, е сякаш първият демократ в широка Европа. Той, подобно на древните гърци, подразбира пряко участие на всеки гражданин; но, забележете, назовава управлението “aristocratie élective”. Т.е. обратното на по-късния философ Цветанов, който “избира” местните байганьовци по клиентелистки признак, които дъхтят на киселичко.

***

На Русо дължим не само идеята за обществен договор, но и зрялата идея за република – при него “souverain” не означава монарх, пореден Луи и т.н.; дори не означава правителство, а общността в нейното колективно властово качество. Русо, макар и свиня в личния си живот, мисли властта като морално колективно тяло; и най-вече говори за “обща воля”. Ерго, тъкмо общественият договор би трябвало да предполага, че онзи, който отказва да се подчини на общата воля, ще бъде принуден да го направи.

***

Голямата част от откраднатото от еврофондовете - и купищата кинти от контрабандата - в момента се превъртат пак през строителството. Оттам и неговият някак скрит бум, особено в София – плюс “раздвижването” на пазара на имоти. Нищо ново: помните ли как парите от наркотрафика се изляха в застрояването на Черноморието?

***

“Новината”: няма реален механизъм ГЕРБ да бъдат отстранени, гласувайте колкото си искате. Най-вече заради Цветановата машина за избори по места, която произвежда към милион гласове. Да ги “преброим” набързо: чиновниците и роднините им; средната долна класа – заетите в услугите; купените цигани; “абонираните” фирми-подизпълнители на поръчки; общинската администрация; планктонът от дребен бизнес, който се храни покрай общинската администрация по места. Това е непобедимата армада от прости (плюс зависими от заплати или “социалки”), която тихо прави така, че всъщност простите да сме всички ние.

***

Никога няма да имаме истински Фуше, да не говорим за Ришельо – но имаме Цветанов. Това като че казва всичко.

***

Защо никой не реагира на аматьорството на Еднокнижния? Той, с цялата си наглост, ни уведоми официално, че с Местан като преводач е обсъждал с Давутоолу как и дали може да се сглоби съглашение ГЕРБ-ДПС. Толкова ли сте претръпнали? Не схващате ли антидържавния скандал, който се крие тук? Извън патриотарския пруритус?

***

Борисов обича да страни от истината като възрастен представител на определена малцинствена група: спирането на поръчки не е нищо друго, освен диво, първично раздразнение. Не му отчисляват уговореното, hence – спираме им поръчките, докато се договорим наново, аз ше ви еди-кво си на леля ви.

***

Кунева, с нейното глупашко “поредно безпрецедентно”, ме подсети и за друго забавно: как 15 години по-късно всички започват да откриват ефекта “Дънинг-Крюгер”, така добре описан в сп. “Егоист” още през 2000-та – този тогавашен, своеобразен аристотелов “Органон”. Българската забрава - vivat Wikipedia.

***

Единственият шанс срещу статуквото ГЕРБ: Еднокнижния нещо страшно да се издъни пред началниците. И особено пред скрития си началник от Москва, комуто дължи едни “усвоени” кинти за проваления “Южен поток”.

***

А медиите мълчат като другаря партизанин Антон. Едните, защото не знаят, и другите, защото знаят. И, вкопчени в спонсорирана битка, произвеждат само две неща: обикновени говна и обща нагласа тип “всем похуй”.

***

Флобер се радва на чудовищна и някак лицемерна омраза от съвременниците си – но сякаш най-великото при него е, че не му пука. (Ако бях в палаво настроение, бих казал, че това е първият пънк-автор.) Вместо да се тревожи за френската тогавашна литература, той създава култа на le mot juste. Той действително е честен, особено с прословутото си “Madame Bovary, c’est moi”. Да не говорим за свръхреализма – бърборенето на неделния пазар в книгата е почти едно към едно с бърборенето на действителен такъв пазар. Сюжетът му е едно към едно с някаква действителна трагедия в Нормандия; всичките му герои са буквално моделирани върху негови познати. Но без Ема – тя се води компилация от три жени, само едната от които е Луиз Коле.

***

Да парафразираме. Notre avenir? C’est nous.

***

Флобер е същият “нерез” като всички нас: възстановява връзката си с Коле през 1851, защото има нужда да я наблюдава (за да я превърне в “Ема”). Донейде шокирана от това използвачество (на задника и душата), Луиз му отмъщава с две автобиографични книги; по-важната, “Lui”, разказва за Гюстав като за непоносимо егоистично чудовище. Но женската душа е необяснима: въпреки омразата, двамата не само си остават любовници в следващите 6 години, но и приятели до самия край.

***

Ема? Ще си остане енигма, но и първата трагическа героиня на по-късния модернизъм. Вярва в непостижим женски идеал и го доказва, като избира смъртта пред дребнобуржоазната скука; дори Хайдегер писа по този въпрос. За щастие, днешната българка (с извинение за обобщението) се ползва от всички възможни права и не мисли за самоубийство. Често я бият и насилват, но всичко си остава в сферата на “сакън да не разберат съседите”. Това, може би, е особен местен вид “girl power”, кой знае.

***

Криза на глобалния ред? Сякаш сме в някаква детинска, манихейска дихотомия, с която Европа все още не може да се справи. A plague on both your houses, дет вика Шекспир.

***

Въпросът е дали ченгеджийски аривист като Цветанов ще стане привиден департист. И сърцевинният проблем, свързан с този “избор”: #ТЕ просто не са си поделили още плячката от КТБ.

***

Спагети Комунезе.

***

Днешната българска политическа действителност: да използваме думата “quagmire”, защото родният турцизъм “пълен батак” издава много лош вкус.

***

А, и едно такова, наше moue на кисела предопределеност.

***

Еднокнижния пак: “Те прекрасно знаят, че от България за Турция контрабанда не се прави. За това отговарям аз”. Понякога е така детински нагъл, че дори е забавен. Нещо като таткото на Роня. Но и някаква не по-малко тъпа Елфида сякаш му суфлира в ухото.

***

“Как порасна в таз градина тиква с триста витамина?”

***

Луиз Коле е първият MILF – женена за някакъв мухльо, но възседнала по-младия Флобер. Разбира се, coup de foudre и при двамата; макар че на Гюстав отначало не му става. Отново първи път в литературата: неговото “ама досега не ми се е случвало” е извечното оправдание за атавистичния страх от липса на ерекция.

***

В момента е някак свръхвалидно да се притесняваме от вълната мюсюлмански бежанци, които вече се превърнаха просто в имигрантски печеливш бизнес. Но ето нещо интересно: когато след три-четири години “бежанската опасност за Европа” отмре, какво ще кажат всички днешни апокалиптици, есхатолози и обикновени тъпаци? Дали ще млъкнат от срам? И коя нова тема ще им “изчуква” насъщните месечни?

***

В момента сякаш живеем в онзи цитат от “Dancing In The Street” на Джагър с вече покойния Боуи: “Back in the USSR/No matter where you are”. Не можем да създадем политически “hive mind” като финландците. Обречени сме на вечно разпарчетосване, сякаш по Тофлър.

***

Тъгата остава за нас, културолозите. В български свят, в който царува новооткрит антагонизъм, архетипното отстъпва. Прибавете оскъдната обща култура и икономиката, която живее от подаяния: някога реекспорт на съветски нефт, а сега – крадене от еврофондове. Единствената надежда е, че abyssus abyssum invocat.

***

Флобер и неговите folies de grandeur: прилича на днешната наша власт. Да живееш сравнително добре на кредит и накрая да оставиш наследниците да плащат – със съзнанието, че ти го дължат, защото в рода няма друг гений. (Между другото: хвърлете едно око на нелошата филмова интерпретация на “Мадам Бовари” на Софи Барт с Миа Уашикоска наскоро. Е, не е Шаброл с Изабел Юпер, но става.)

***

Българската медийна среда вече не прави дори елементарна разлика между “парафраза” и “перифраза”. Тя дори не подозира, че е жертва едновременно на шизоидно и шизотипно разстройство.

***

Представата за обществения договор: той, най-общо, означава да бъдеш “принуден да си свободен”. Ние все още сме на “пред-Русо” ниво като дебат; може би и поради факта, че в същата година, в която Паисий – вдън горите атонски високи – пише нашата най-важна книжица, Русо публикува своя “Du contrat social ou Principes du droit politique”.

***

Незнанието съсипва. Ето например, сега Мариус Куркински ще поставя своя версия на Метерлинк – и никой не знае нищо за един от най-забележителните символисти. Не само за “L’Oiseau Bleu”, но и за “Пелеас и Мелизанда”, за “Натрапникът” или “Interior”. Никой не знае нищо, никой не помни нищо.

***

Забележете House Оf Cards, чието лого съдържа обърнат американски флаг. Представям си националистическия детински вой, ако родната попкултура използва обърнат български флаг за нещо, камо ли за сериал. Масово “ще да излазят на борба със стихиите”.

***

Живеем в яворовия гъстеещ полумрак. Във вид споделена cussedness, но без онова велико покаяние на Ахматова.

***

Колкото и да се стремим да не бъдем мефистофеловия “дух, що всичко отрицава”, животът у нас, донякъде и все още сравнително евтин, все така е предимно пропуснати ползи и погубено време.

***

Но да не прекалявам. Аз всъщност съм обикновен flaneur, който настоява за платоново “метаксю” – т.е. за среден път между огън и топъл въздух.

***
Или пък необикновен, кой знае.

Още на facebook.com/ivailo.noisy.tsvetkov

NB! Адвокатът на OFFNews.bg напомня: препечатването на този текст (изцяло или отчасти) става само с изрично писмено разрешение от OFFNews.bg и автора.