Res XXV: Дънинг, Кругър и Борисов

Ивайло Цветков
09 септември 2016 в 07:34 | 24803 |1

Да започнем със стила. Понякога казват за някого: той няма талант, притежава само стил. Ала именно стилът – досущ както и талантът - е нещо, с което човек се ражда, което не може да придобие. Далеч не само според конт дьо Бюфон и прословутата му фраза.

***

Да извикаме на помощ за миг и Ралф Нейдър, легендарен политически наблюдател: “I start with the premise that the function of leadership is to produce more leaders, not more followers.”

***

Имаме системен проблем. И той не е моделът #КОИ, както отдавна го нарекох - моделът е следствие. Въпросът е, че все повече Еднокнижния става Едноличния, а е стигнал тавана си на некомпетентност още преди поне петнайсетина години. Ерго, неговите срамни действия, особено в международен план, са истинската заплаха за “националната сигурност”.

***

Същият, по моему, вътрешно в себе си не уважава никой, който не може да вдигне поне 120 кг от лежанка. За целта му предлагам нещо трето на така трудния английски, след “конграчулейшънс” и “хъб” – “хау мъч ду ю бенч”; това ще е изцяло в тон с “външната му политика” напоследък. Юнкер, например, не може да вдигне и 40, ерго – не става за уважение.

***

Да, he’s not the brightest bulb in the chandelier, но как стана така, че свикнахте!? Защо не се страхувате от този умствен инсуфициент, този по същество кадесарски “проект” (макар и с едно баварско рамо)? Аз всъщност разбирам защо – предразсъдъците нямат разумно основание, ерго не трябва да бъдат опровергавани с доводите на рациото. Но все пак, все пак.

***

Относно скорошните, с извинение за думата, rambunctious опити за външна политика на Борисов – на английски има и друга чудесна, сякаш обобщаваща дума за действията му: vicarious. Политика, която се мъчи да се самоосмисли чрез вид поклон към по-едрото момче. И чрез племенност (tribalism, ако позволите), която преобладава в неписаните закони на паралелните, извънзаконни образувания.

***

Фандъкова вероятно няма да е кандидат – защо да изпускат бюджета на София, милиард и нещо? Съответно, и Борисов няма да е кандидат, защото без него – въпреки тежненията на Цветанов – ГЕРБ ще изчезне.

***

Но – “à Dieu ne plaise!”, както почва онзи прочут позив на френската Съпротива - да не останете с впечатление, че се фиксирам върху помпиера. Вземете Цветанов, който като някакъв съвременен Кадъм е засял цялата страна с милиционерски зъби, от които са поникнали навред герберски спарти – митични същества с половин мозък и огромен, лаком задник. Плюс, тук-там обикновени кампесинос.

***

ГЕРБ вече втори мандат сякаш заявяват: “Нам интеллигентов не надо. Мы сами интеллигенты.” Само че без киркегоровата ирония, която г-дата Илф и Петров влагат в репликата на безсмъртния си протагонист.

***

Като стана дума, да ви напомня: понятието за ирония Киркегор отчасти заимства от Хегел. Но го развива до свой смисъл: че иронията е безкрайна, защото не отрицава чрез подсказваща контрамисъл само едно-единствено явление; и в този смисъл тя е (или би трябвало да бъде) дори абсолютна, защото това, по силата на което отрицава, е нещо по-висше, което не съществува. Тъкмо градивната “негативност”, да сме честни, всъщност е иронията на Сократ, може би най-важният учител в историята.

***

Иронията всъщност ви предпазва от увлеченията към абсолютното – и това е нейната облагородяваща задача. Да, много по-сложно е, но горе-долу това е gist-ът и големият принос на копенхагенския философ по въпроса.

***

БТК: консорциумът от български икономически херои (пещерняци, банката-за-която-не-говорим, Маджо-тире-Борисов, дебелия бивш кандидат за ДАНС) внезапно стана съдружник на ВТБ. Целта е прозрачна – да получим БТК на занижена цена, за да я препродадем после. Част от сделката е и любимият “Левски” – където пращаме добре познат straw man. Който всъщност е поредната fallacy в нашия обречен “спор” с Модела.

***

За избирателите си Борисов сякаш обединява и четирите хипократови/галенови темперамента, макар те да не го съзнават. Да опитам да го обясня през Зола и “Терез Ракен” - самата Терез е меланхоликът, Лоран е сангвиникът, Камий – флегматикът, а мадам Ракен – холерикът. Борисов, на свой ред, и напълно несъзнателно, в различни моменти отговаря и на четирите. Но и да импровизираме: “меланхоликът” – иска ми се да ме смятат за важен заради това, което съм; “сангвиникът” – българите се видяха в пари (ако се облегнем на неговия идиолект); “флегматикът” – няма да обявяваме кандидата за президент до последно (ГЕРБ търси талант); и, най-вече, “холерикът” – ще действам, дори когато се налага да бездействам.

***

В същото време, съвършено непорочен в интелектуално отношение. "С война как ще постигнеш мир?” - трогателно изявление на неизкушения от историческата наука ум.

***

Борисов и разделението на властите: по моему той го разбира не като независимост на всяка от трите спрямо другите две (и некъв там Монтескьо), а съвсем по байганьовски – като буквално разделение на управляващите от управляваните.

***

Иронията, особено в публичността, е възможна само там, където имаме сравнително висока степен на автономия от съществуващото и съществуването – т.е. висока степен на културен treatment на дадеността. Например във Великобритания.

***

Пеевски, ако се чудите, далеч не се е “оттеглил”, както вече веднъж стана дума - Пеевски е новият Пеевски. Все така си е партия с Борисов – и все още като касиер на Доган. И ако още повече се чудите, особено за внезапния проруски уклон на премиера: тече процес, в който руският капитал (и не говорим само за БТК) се стреми да се съедини с българския едър. Единственият проблем е, че трябва да се връщат едни дебели рушвети за проваления “Южен поток”. Hence, премиерското “затопляне” с Русия. Не е чак толкова сложно – и защо нашият внезапно се превърна от уж супостат в нещо като домашен Нийл Кларк.

***

Както се казва в безсмъртния “стих” от една смешна песен на покойния Тодор Колев, “накъдето погледнат очите ми – всичко краде ли, краде”.

***

Да не подценяваме обаче и руския вид ирония – те, по съвсем други обществени причини, имат традиции в хегеловата “позитивна негативност”. Руската ирония разкрива възможности, без да ги осъществява наяве – руснаците са повече Сократ, отколкото западната цивилизация. Те винаги – Зошченко, дори популярният у нас Даниил Хармс и т.н. – очакват свобода, която никога не се случва. Ерго, нямат особен избор, освен да произнасят иронични “присъди”. И тъкмо затова са ни близки. Иронията в Русия е дотолкова сократическа, доколкото – за разлика от “патрона” на това мислене – не е насочена срещу някакви софисти, а срещу самото руско съществуване изобщо.

***

Хегел, когото споменахме по-горе: “Народът се надсмива над подобни неща (познанието) и има предимството, че философите не могат да му се отплатят със същото. Но хората не разбират, че и философите се надсмиват над тях…”

***


Борисов вече е официална жертва на прословутия ефект “Дънинг-Кругър”, а скорошните му упражнения по външна политика (включително “енергийна”, “газов хъб”) препотвърждават това. Този ефект би могъл шеговито да бъде профанизиран така: когато си тъп, няма как да съзнаваш, че си тъп - тъкмо защото си тъп.

***

Случаят Бююк? Ето ви “коментар” от Иван Вазов, който сякаш обобщава всичко (а всъщност – забавна парабола, ако пак позволите):
“- Кажи пак, Кандов, аз да разправя на ефендието - рече му Бенчо Дерманът, по-вещ в турския език.
- Кажете му, моля ви - подзе Кандов, - че моята лична неприкосновеност, моето най-скъпо човешко право, въпреки всяка законност и справедливи основания...
Бенчо Дерманът му махна с ръка отчаяно:
Та такива думи нито ги има на турски! Остави се бе, Кандов!”

***

Cтазис, непомръдване, неслучване. ГЕРБ сякаш е потвърждение на прословутия принцип на Вилфредо Парето. Да бъдем елегантни, особено спрямо техния изборен резултат: 80% от следствията се дължат на 20% от причините.

***

Пак има нужда от Захарий Стоянов. Неколцина луди викат “така не може повече”, съдебна реформа, отвоюване на държавата, гражданственост - а другите, начело с чорбаджиите, не искат да им се разбутва рахатът. Вечният бъг на българската съдба.

***

Както се казва в един брилянтeн филм на бразилеца Валтер Салес, което сякаш важи и за нас – in the land of the blind, one-eyed people are said to be mad.

***

Основният проблем в българските обществени дела, както и в ред бивши съветски републики? Културата на евтина политика. (И хераклитовото, в оригинал, “в една и съща река влизаме и не влизаме; съществуваме и не съществуваме”.) Няма нужда от особени усилия, за да печелиш бедните и необразованите, няма нужда от особени инвeстиции. A culture of grievance that’s defined less by what people aspire to than by what they deem “safe”.

***

ЕС обаче: заради Брексит (но и не само) те започват да преосмислят любимите на всички гербаджии еврофондове, и то в момента, преди “сакралната” 2020-та. Т.е. ще има още по-строги корекции. Да не почваме за това, че от сегашните пари ще се отчисляват плащания за нередностите в предния период. Борисов, “як като дънер” (кой знае защо, се сетих за израза на Чандлър в превод на Жечка Георгиева, “як като бик и почти толкова умен”) знае това, и с нокти и зъби ще драпа крадливото му второ правителство да изкара четиригодишния мандат.

***

Надеждата за нас: че на Бенджи от онзи роман на Фокнър все по-малко му мирише на дъжд.

***

Защо никой не пита къде са (поне) трите милиарда от КТБ? Това си остана риторичен въпрос. Но ако не беше, отговорът щеше да бъде “защото вече отдавна са усвоени”.

***

Всичките действия на Борисов сякаш са плод на някаква Schnappsidee. Доколкото съм чувал от присъствали на прословутите му разточителни вечери в Банкя, това не е лишено от смисъл.

***

Когато Борисов се натъкне на конфликт, той с животински инстинкт го прехвърля на някой друг – и чака да се ориентира. И след това, ако прецени, се намесва като deus ex machinа. Стар номер, но действа – особено сред недотам интелигентните избиратели.

***

Сънувах кошмар, случва се на всеки. В него помпиерът, дузпаджията, Еднокнижния и т.н., беше един от основните разпределители в най-новия и най-печеливш мафиотски бизнес – трафика на мигранти. И когато сърбите изглеждат решени да затворят канала през тях, той изпада във вид ansiedad patológica, дет вика Унамуно. Оттам – и небългарските му уклони спрямо Турция и Русия. Разбира се, това беше просто кошмар – след като се събудих, моментално усетих, че има стабилност, и че всичко е повече от наред.

***

Одиум. В който, вече наяве, Борисов се гърчи в опит да задоволи всички “паши”, чийто Ганимед е. Но дори те започват да усещат, че дните му във властта са преброени. И мислят за следващия.

***

Още нещо важно: въпреки напъните на Пеевски да събори още една банка, за която не говорим (заради своите експозиции вътре), тя беше “държавно” спасена от скорошния одит. А сега Горанов има нова задачка: да намери външен инвеститор, на когото да я пласира.

***

ГЕРБ, кастата на безполезните идиоти – мечтата тук e като при Дъглас Адамс. Че уж “планетата ще бъде разрушена”, а след това – всички безполезни да бъдат натоварени на два кораба (щот един не може да ги побере) и запратени нанякъде в Космоса. Начело с Цветанов, който да се плацика завинаги в това, което имаме като “жакузи”.

***

Какъв да бъде умният владетел във вечната българска мечта за “силна ръка”? Но без глупости и “анализаторски” невнятни препратки към “Il Principe” на Макиавели? Борисов очевидно не е отговорът. Ето един нелош древен пример: през цялото си управление (117-138 г. сл. Хр) Адриан се стремял да отстрани последиците от тежката криза, в която изпаднала империята след агресивната външна политика на неговия предшественик, суперхолеричното копеленце Траян. Адриан се мъчел хем да има нещо като New Deal, хем да урежда чрез преговори всички конфликти; и тъкмо по негово време империята минава към идеята за стратегическа отбрана, чрез т. нар. Pax Romana. Поддържайки мир със съседите, Адриан осъществил сякаш днешната ЕС-мечта – укрепени линии, в Германия, по Дунав, в Северна Африка, и най-вече в Британия (където и до днес ходят да му гледат остатъците от стената срещу келтите).

***

При втория мандат на ГЕРБ не се живее лучше, но определено се живее веселее. Ако обаче питате Борисов, стига да знаеше за какво става въпрос - това са все едно техните les sept glorieuses, 2009-2016, особено като усвояване за лични цели. Но са на път да приключат.

***

Всичко това, с извинение, страшно прилича на францисканските схоластици, и особено на Роджър Бейкън. Той казва така: съществуват четири причини за незнанието: 1) нелогично възвеличаваните авторитети (тук мълча); 2) силата на традицията; 3) мнението на безпросветната тълпа, а 4) се състои в скриването на невежеството зад привидна мъдрост. Помислете върху това – говорим за автор от XIII-и век.

***

Милитаризация или демилитаризация на Черно море, в условията на руско-турското приближение? Нашият отговор е Pax Cucurbitana! Тиквеният мир, тиквената идея за външна политика, според която – ако сме честни - нямаме никакъв отговор на нищо.

***

След като потушил въстанията в провинциите си, Адриан почнал да мисли и за държавния апарат, и решил, че “съветът на принцепса” (нещо като президентския съвет по национална сигурност в момента) трябва да е държавен, т.е. да служи на императора – да произвежда “едикти” и други еднолични законодателни актове. Така, наред със сенаторите в този съвет, за пръв път на сцената се появили и юристите, като най-добри познавачи на законите. За да се подобри съдопроизводството, той направил “съдебна реформа” – издал т. нар. “вечен едикт”, подробна инструкция относно съдебните дела, сглобена от тогавашния Христо Иванов, ако пак позволите – Салвий Юлиян. Салвий прегледал и отменил дотогавашните “преторски едикти”, т.е. на наш език, милиционерското самоуправство.

***

Адриан не на шега се бори със злоупотребите. За целта той назначава специални римски ченгета в провинциите – “curatores”, чиято работа е да наблюдават събирачите на данъци, съдиите и всички останали от администрацията. (Днес под “куратор” разбираме организатор на изложби, но всъщност означава “някой, който се грижи за нещо – или, в римската традиция, решава определен проблем”.)

***

Той има и огромен проблем със “сигурността” – по негово време легионите окончателно са изгубили своя “римски” характер, вече са мултиплеменни. (Но, забележете, дори във II-и век има римски граждани и свободни “провинциали”.) Т.е. той се бори да възстанови армията - от чието възстановяване ще се ползват наследниците му във властта - Антонин Пий и любимият Марк Аврелий.

***

Адриан обаче много пъти посещавал Атина – заповядал да се реставрират древните сгради на Акропола, и дори да се построи нов голям храм на Зевс, чиито развалини посещавате и до днес. А в Тива, пак по негова заповед, са реставрирани “колосите на Мемнон”. Да не говорим за днешния Одрин в провинция Тракия, изцяло построен и наречен на него. И последният му красив жест – тъй като бил бездетен, Адриан решил не в полза на някакъв братовчед, а на най-знатния сенатор – Тит Аврелий Антонин. Така последният става император под името Антонин Пий.

***

“Pius”, между другото, означава благочестив (т.е. който спазва тогавашните религиозни ритуали), но и добродетелен и съвестен (в по-късни християнски времена). Ето и пример и за третото значение, красиво като онова неземно адажио на Марчело, и
което днес ни липсва: iustum piumque, т.е. да спазваш по съвест правото и справедливостта.

***

За финал, пък и за повече бодрост, да заимствам последната реплика във филма “Великолепната седморка” (Юл Бринър към Стийв Маккуийн): “Селяните победиха. Ние загубихме. Ние винаги губим.”


Още на facebook.com/ivailo.noisy.tsvetkov

NB! Адвокатът на OFFNews.bg напомня: препечатването на този текст (изцяло или отчасти) става само с изрично писмено разрешение от OFFNews.bg и автора.