Сантяго Орбанеу

За „гъвкавите” мнозинства, удобните компромиси или защо ние избирателите трябва да си отваряме „очите на четири” наесен

Кирил Аврамов | 06 август 2015 в 14:00 | 6208 |4

Напоследък наблюдавам, че у нас не минава и ден, в който говорещи глави от екрана и обикновени непознати, в случайно доловени разговори изразяват своето възхищение от политическия образ и поведение на унгарския премиер Виктор Орбан. Един вид „истински политик”, „автентичен патриот” и истински „непукист” готов да се конфронтира с всеки, т.е. достоен пример за подражание от страна на местната политическа класа. И следва редовното вайкане – защо ние си нямаме подобен „истински защитник” на националните интереси и „обикновения човек”, а (сами!) сме си избрали една шайка парламентарни „маскари” които нехаят за „обикновените хора”. С други думи, голяма част от обществото продължава да си иска „твърдата ръка” на бащицата на нацията, който с непосилната лекота на популиста да отхвърли тесните рамки на здравата политическа логика и съществуващите реалности и да се окъпе в любовта на широките народни маси, бидейки финален, но справедлив арбитър в ежедневната битка на партийните котерии.

Никой обаче явно не си дава сметка какво всъщност си пожелава...защото вероятно си съставя мнение за образа на Орбан от фрагментарната и добре „филтрирана” официална информация за неговите действия вътре и извън Унгария, както и от „услужливото” мълчание на Европа.

Нелицеприятната истина обаче е, че Виктор Орбан – един от най-обещаващите млади реформистки лидери на промяната в ранните деветдесетте на миналия век в Източна Европа и водената от него тогава младежка организация на консервативният Унгарския демократичен форум (MDF), наречена ФИДЕС (т.е. „Алианс на младите демократи” с либертариански уклон при това, която впоследствие се превръща в собствена партия), обичан от всички претърпяха огромна метаморфоза. От лидери на промяната в посока всеобхватни реформи пред деветдесетте, в новия век, те се превърнаха в партиен мастодонт, мачкащ всичко по пътя си – от Конституционният съд, през Националната Банка до независимите медии и НПО-та, воден от идеята за експерименти с модела на „нелибералната демокрация” и налагащ политики носещи белезите на нативизма, авторитаризма и популизма. С други думи, ако използваме класификацията на Кас Муде – все признаци на налагане на радикално дясна идеология, която търси да сплоти „чистите обикновени хора” и да въздаде възмездие на „корумпирания елит” (към който обаче върхушката на ФИДЕС, разбира се не принадлежи, ако не броим инцидентните „показни” разжалвания на „непослушните” партийни активисти и „разлюбени” местни олигарси, бивши любимци на властта). Иначе казано, добре изпитана и работеща класическа схема – „ние- чистият народ, съответна „аз” – един от вас простите хора” срещу „тях - елитът / либералната продажна интелигенция / левичарската ЕС /САЩ -спонсорирана конспирация и саботаж срещу нацията ”. Този експеримент на „справедливият арбитър” и „пазител на нацията” доведе дотам, че днес световната преса се шегува с Унгария, известна от мрачните тоталитарни времена като „най-веселата барака на социализма” и най-бързо интегриращата се и адаптираща към промените след 1989 към либералния западен консенсус, като територия наречена „Орбанистан”...който изостава по редица икономически, социални и обществени показатели в рамките на ЕС от съседите си.

Открийте приликите...и разликите

За да бъдем честни, трябва да отбележим, че България не е и не прилича на Унгария. Но, едно за мен е сигурно – масовите желания на електората, партийната акробатика и еквилибристика през изминалия парламентарен сезон, както и вероятните персонални амбиции на Борисов, издавани от неговото ежедневно поведение, ни дават основания да предположим, че бавно но, славно вървим към една „мека форма” на авторитаризъм (по проф. Огнян Минчев) в сравнение с Орбанова Унгария днес, изпразващ смисъла на либералната демокрация, оцветена от особеностите на българския национален лов...на шарани.

Приликите

Моето скромно мнение е, че на финала на противоречивия отминаващ парламентарен сезон, маркиран от удобни „исторически компромиси”, „плаващи мнозинства” (или „промискуитетни такива” по доц. Даниел Смилов), бламирани реформи и размахване на пръст срещу президентът е всъщност легитимация на топлите връзки между Бойко Борисов, Лютви Местан и Георги Първанов и създаващ „невидима”, но здрава ос съставена от ГЕРБ и ДПС. Останалата „официална” коалиционна конфигурация е за пред хората и за пред чужденците, разбирай Брюксел.

Приликите със щенията на електората са очевидни – искаме „един от нас”, който нееднократно е заявявал, че се възхищава на своите ментори в политиката – от Живков до Симеон Саксккобургготски, т.е. фигури с типаж „арбитър”, „бащица” и „приобщител” на нацията. Съответно общественото търсене определя и политическото предлагане – справка, щом правосъдният министър не може сам да се пребори за съдебната реформа, то Борисов веднага реагира:„...Аз от негово име се разправям вече дни наред. Той сам не може да се оправи, видно е. Сам ще го смачкат. Стоя зад него и го подкрепям." Класически „добронамерен” ментор и арбитър между спорещите. Финалната инстанция. Инстанция способна да надмине Сакскобургготски и да събере в едно на пръв поглед несъбираемото, както и да го управлява.
Справедливо, нали?

По-нататък – има проблеми с „непослушни” собствени кметове – няма проблем, проверките и остракирането са налице. 

Справедливо, нали?

Още по-нататък – има проблем с „непослушни” едри бизнесмени и индустриалци – няма проблем, веднага ги застига дългата ръка на властта. Същото важи и за „неудобните” медии.
Справедливо, нали?

Разликите

Ако Орбан може да си позволи „твърд авторитаризъм” с активната поддържаща роля на коалиционната му Християн-демократическа народна партия (KDNP) и спорадична подкрепа от крайнодясната Йоббик, то Борисов, колкото и да му завижда, няма подобна възможност поне засега. Липсва пълното мнозинство, парламентът прекалено шарен, Фронтоваците постоянно искат, извиват ръце и се дърпат, в Блока все още не могат да се разберат за управлението на етажната собственост, също искат, също извиват ръце, но част от тях са и твърдоглави, та създават допълнителни главоболия. Сговорчиви са само отколешните другари като ДПС, както и Гоце & Со., но това е опасно и делегитимиращо упражнение – справка – всеки който си е имал вземане-даване с ДПС е добре запознат с гигантския размер на цената. Така, че единствената останала игра на терена за желаещият да играе загрижен, консенсусен и „равноотдалечен арбитър” е да се дава на всекиго по нещо, за да възцари мир, спокойствие и „консенсусен дух”. Справка „развалените пултове” по време на избора на Мая Манолова за нов омбудсман. С други думи, ситуацията в която се намира Борисов не му позволява към момента да имитира действията на Орбан , към когото считам, че той има тайни лични симпатии, също каквито имаше и към друг подобен типаж, а именно Берлускони, така щото да си бетонира спокойно и аналогично на Орбан политическо бъдеще. Борисов не може да „гори” ярко и на европейския небосклон като Орбан, той по-скоро много дълго ще „тлее” на националната сцена по подобие на Берлускони, човекът, който с педи мереше широчината на гърба на нашия премиер и съчиняваше последният си музикален диск с канцонети, докато стотици хиляди италианци протестираха на римския площад Пиаца дел Пополо (Piazza del Popolo). Комичното в конкретния случай бе, че точно преди да падне от власт Берлускони довършваше парчето озаглавено „Stay With Me” (от анг. „Остани с мен”), къде се пее "surround me with love, stay with me and leave me your heart", (от анг. „обгърни ме с любов, остани с мен и ми остави сърцето си”. 

И понеже актуалната ситуация не позволява към момента постигането на подобна мечта, то на местните избори наесен, най-вероятно ще станем свидетели на свирепа битка за „обезвъздушаване” на политическото пространство с цел демонстрация на една единствена политическа реалност, а именно – наличието на само две сериозни формации – ГЕРБ и ДПС или както се пееше в песента „...тези, без които не можем”.

P.S.

В рамките на комичното – и Орбан и Борисов таят пословична, дълбока и дългодишна любов към спорта и към футбола в частност. Последният остроумен виц, който обикаля Унгария е свързан със завършването и откриването на т.нар. „Панчо Арена” (”Панчо” е прякорът на гениалния унгарски футболист Ференц Пушкаш, даден му от неговите съотборници от Реал Мадрид в най-славните му години).

Източник: hungarianspectrum.org

Стадионът разполага с 4 500 места и луксозна ВИП-ложа и струва по официални данни 3,8 милиарда форина или около 13 милиона евро (!), разбира се, в по-голямата си част осигурени от фирми близки до властта и отчасти самата държава. Интересното е, че уникалното съоръжение е разположено в малкото градче Фелчут, намиращо се на около 45 километра от Будапеща и има население от..да, познахте 1688 души...повечето от които в напреднала „златна възраст”.

Източник: archdaily.com

Сега, следва загадка. Кой мислите има имот във въпросното градче? Познахте- не кой друг, а самият Орбан, който твърди, че идеята за построяването на стадиона е свързана с възраждането на националната спортна традиция и обсесията Пушкаш отново да се превърне в национална „емблема” и модел за подражание. Нищо, че самият Пушкаш няма нищо общо нито с Фелчут, винаги е играл в работническата част на Будапеща (Кишпещ), а през 1958, след събитията през’56 емигрира от Унгария. Това са подробности от пейзажа. Та към самият виц – как унгарците наричат новото си уникално съоръжение – „Сантяго Орбанеу”.

Всяка прилика с Разград забравете моментално.

Препоръчани материали
Бай Нане Ганев Андрешков 07.08 2015 в 09:11 4
+ 6
- 3
да бе, ей сега тиквата ще даде пари за такова иновативно и уникално бижу - само Цеца, Меца, турбо-чалга, кич и кутия за обувки като "Лувърът"...
lamski 06.08 2015 в 19:02 3
+ 11
- 18
От всички нахвърляни без причинно-следствена връзка нападки разбрах единствено че Орбан е построил стадион за 13 милиона евро, докато Борисов построи зала за 45 милиона евро(!).
Също не разбрах защо на фона на това толкова лошо управление унгарците продължават да гласуват за него
KIL 06.08 2015 в 16:22 2
+ 8
- 22
Рядко имаме възможност да се насладим на толкова глупав материал. Сравненията, които се правят са мека казано абсурдни и неубедителни. Това същество, което е писало материала едва ли си заслужава парите, които му се дават...

А за всички, които искат да видят наистина аргументирана и обективна позиция по темата за Унгария нека да изгледат това видео: https://www.youtube.com/watch?v=qgGSRwvtiDM и после да видят има ли наистина основа за подобни безумни тези.

Не е далеч времето, в което нещата ще си дойдат на мястото. Не губете надежда, а ежедневно се борете!
Фифо 06.08 2015 в 16:19 1
+ 7
- 16
Авторе, чаай ся! С/у кого, викаш, били? Елитът, казваш, били "либералната продажна интелигенция"... У нас представителите елитЪт няма какво и да е общо с никаква интелигенция, ич им не дреме за никакъв либерализъм(и не знаят какво е това), а че са продажни(и не само те) - спор няма. В тоя тюрлю гювеч нещо се прокрадва и че в тоя елит са включени и олигарсите. Ма молим, как ще приравняваме онеправданите либерални интелигенти (и продажни, о да, като всички останали) с тия мръсни и долни твари - олигарсите? Не мой да плюеш "умните-красиви-успешни"...или май, а, и в техните редици се забелязват олигарси, или по-скоро - има достатъчно влиятелни такива, в редиците на олигарсите. И стига му ядохте гъза на Орбан - какъвто такъв и както искат, така да си живеят унгарците(нали те са си го избирали). Преди 2-3 години там преобладаваха харесващите го.
Дайте да оправим първо себе си(ма без авторитарна форма на управление не ще да стане - гаранция), после гладните в Африка и Северна Корея, да спрем войната в Сирия, да не пребиват жените с камъни в Иран и т.н. Унгария, в сравнение с тия, е цвете, нея най-накрая.
Другия вариант е да поверим управлението на държавата ни на автора, за да се види по-добре ли ще се справя той тук, отколкото Орбан там. И под каква форма и с какви методи ще избере(или ще е принуден от обстоятелствата) да управлява.