Шумът на София, или какви бяха звуците на града преди 100 години

Николай Братоев - Крижицки
08 юли 2020 в 13:06 | 2994 |1

С пукването на зората петлите се обаждали веднага щом надушат оттеглянето на Луната.

Разтърсвали гребени, размърдвали шарените си пера и с навирени опашки се покатервали на най-стратегическото място по кривите столични дувари. И оттам напомняли с дрезгавия си сигнал на всички спящи столичани за края на тъмната нощ. И така, с петлите започвал всеки следващ градски ден.

Тогава по софийските дворове все още е имало курници, сковани от каквито дъски попаднели на щастливия собственик. Дори зад някои огради на по-обширни имения популацията на кокошките растяла, досущ както и щастливите им братовчеди по селата.

Тъй като съм израснал в Разсадника, в малка къща с голям с двор, помня скромния комплект от двете кокошчици и лошия петел, които дядо ми Борис отглеждаше за много кратко време. Само че, кокошият владетел беше изключително див и кълвеше зверски по темето всеки посетител до момента, в който пусне кръв. Той, петелът, спираше само когато се убедеше с пилешкия си мозък, че е раздал правилното наказание за нахлуването в свещената му територия.

Не знам какъв беше тоя зъл демон в петела, но той не разрешаваше на никое живо същество, включително и на съседския огромен немски дог, току-така да припари в губернията му.

Само че, дядо реши въпроса по соломоновски - един ден му писна от този дивак и го сготви на супа.
И така, без злия петел и неговия сутрешен сигнал, новият ден продължи да идва при нас и при комшиите.

И други неща ми напомнят за детството. Скоро, например, видях една зарзаватчийска количка, бутана от продавача на топли, печени тикви от пекарната на ул. „Граф Н. Игнатиев“.

В наши дни това е рядкост. Неговата антична количка е оцеляла кой знае колко години, колелата и са изтъркаляли хиляди километри и никой точно не може да предположи колко зарзават е разнесла и продала през всичкото това време.

Количката е въоръжена с две дълги дръжки, а ходовата ѝ част е изключително проста – две големи каруцарски колела, подковани на ръка с дебело изрязани ленти от някаква гума.

Не съм бил чак съвременик на масовите преносими зарзаватчийски колички, щъкащи из града, за да ги знам - все пак съм роден далеч след това време. В детството ми вече си имахме уредени неголеми колониални магазини и супермаркети в квартала, колкото и да липсваха там разни шарени стоки по тогавашните социалистически рафтове. 

Но, ако върнем лентата на филма назад, подвижния пазар на зеленчуци, возени в такива двуколки е бил неотменна гледка в дните, когато в София е имало повече къщи, отколкото кооперации. В ония времена, количките отрупани с планини от стока, са били бутани от продавачите ведно с провикването им, колкото глас имат: „Зарзааавааат, зарзааввааат, пресен зарзавааат!“.

Панорамна снимка на София от преди ХХ век

И ето тъкмо този е бил буквално вторият звук в тихите утрини веднага след петелската ранна песен. А след него и следващият утринен характерен шум - от топуркането и говора на самите събудени обитатели. За да не изпуснат стоката, те подтичвали до улицата направо по пижами и нощни шапчици, отгоре омотани с шалове, одеяла и каквото попадне под ръка в тъмната стая. Но и с най-важното в ръка – неотменната кошница.

Нагазили нерядко в калта или снега по домашни чехли, скоростно оглеждали и почти без никакво пазарене, плащали покупките за готвенето в кошницата.

„Нема да ми се пазариш тука, ами оди на пазаро... язе съм ти дошел тука на крака, бре!“ – това било правилото на ранния зарзаватчия дори за редовните клиенти. По-мързеливите купувачи изчаквали първата партида съседи да си напазаруват и когато им идвал реда, се провиквали от прозореца на стаите си какво искат да закупят. Провесвали потребителската си кошница и парите надолу по въженце, сетне изтегляли покупката заедно с рестото и хлопвали шумно прозореца.

Ето Ви стария, аналогов вариант на днешното електронно пазаруване и доставката с дрон.

По същия начин пазарували при млекаря, който подобно на зарзаватчията се появявал малко след него, но доста по-шумно, защото идвал с конска впрегатна двуколка.

Викали ѝ „гальота“.

Млекарят бил нахендрил гальотата, докъдето се съберат догоре дървени щайги, вътре с дрънкащи бутилки прясно издоено мляко от околните софийски села.

След тях веднага се появявали продавачите на оцет и олио, на гевреци и хляб (симитчиите), бозаджиите, по-късно и вехтошарите, както и точиларите на ножове и всякакви амбулантни търговци. Ако пък редовният клиент се успивал по време на първия рейд на млекарите, то по-късно имал шанса да си набави мляко от друга крачеща армия из махалите подобни продавачи – от шопите.

Ето и сега ги виждам - облечени типично дори и в юлската жега с неизменните си кожуси и килнати калпаци. Мустакът е засукан, беззъбата усмивка е под червените им бузи. Такива са, досущ както сте ги виждали по илюстрациите на Чудомир.

Шопите млекари мъкнели по два гюма пълни с мляко и ги разливали в донесената от клиента посуда.

Ветеринарен контрол, какъвто е днешния, както се досещате - не е имало, но все пак, ако това се е случвало, то налетелите общински инспектори най-много да са проверявали дали млякото не е много кръщавано с вода. И ако установели, че не е необходимото качество, а е разредено от хитрия продавач, веднага го изливали в канавките. В други случаи, след като напишели глобата на шопа тарикат, конфискували гюмовете му и течността вътре, колкото и да е разредена, отивала за нуждите на някое близко детско сиропиталище.

Следвал шумът от излизащите на улицата първи работници - канцеларските служители, службогонците. След тях се изнизвали като призрачни сенки вечно недоспалите ученици и студенти.

Веднага се оживявал и шумът на чаршиите с магазини, които изниквали бързо във всяка една махала.

Тук вече към концерта от звуци се прибавяло и шумоленето на метлата на чирака, който прозявайки се събирал на куп падналите листа, фасове и скъсани страници от разни дребни хартийки и вестници.

Градът полека-лека се събуждал, появявали се първите ранни файтони, дърпани от няколко впрегатни конски сили. Чаткащи силно с копитата си по паветата, те извозвали височайшия си товар към поръчаните дестинации - я по учреждения, я по кантори или кафенета.

Към хоровия шум на обитателите, които също отдавна са будни и вечно гладни, се добавял и той към градския стайлинг. Грачещите по клоните на дърветата черни гарвани, шумните свади на свраките, пърхащите гълъби и чуруликащи от храстите врабци са и до днес неотменна порция от силния столичен шум. Само че от хубавия шум.

Камбаните на града също подсказвали на своите енориаши за някое тъжно събитие или звънели чевръсто като за празник. Гласът на мюезина от високото минаре на джамията, запазена и до днес, се опитвал неуспешно да надвика камбанения звън на близката Католическа черква и после този на отсрещната православна „Свети Спас“.

Заедно с всичките тези звуци на гигантския градски оркестър вече се чувало зад завоя стряскащото пищене на тромбите на първите сутрешни автомобили. Звукът им бил предназначен за невнимателните пешеходци или продавачи. Заедно с всичката тази симфония зад ъгъла на ул. „Търговска“ се чували и звънчетата на разминаващите се трамваи. Движещите се с бавна скорост метални колела скърцали ужасно по кривите релси заради честите завои от спирка до спирка. И те също украсявали цялата тази шумна градска композиция с оглушителния си стържещ и скрибуцащ звук, сякаш се коли прасе.

Ето, виждам как някои близкостоящи софиянци запушват ушите си с ръце или тези на водените от тях за ръка деца само за да не им се спукат тъпанчетата от ужасното металическо квичене.

Отдясно до черквата "Свети Георги", виждам приклекнали над улицата работници от пътното строителство. Тропащи прецизно с чукчетата си, те поставят чисто нови павета. Струва си да спомена, че тези майстори са били от изчезнал днес вид, защото вече няма толкова прецизни. Някъде четох, но не мога да си спомня къде, за изграждането на един от старите мостове в Лондон. Майсторите на паваж подписвали клетвена декларация за гаранция от... 100 години! Кой днес ще ви даде и две седмици гаранция?

Стара снимка на Халите в София

А, чакайте, като стана дума за паветата, нека опиша и неравната борба между софиянци и общината по този въпрос, случила се някъде в началото на 30-те години.

Властите започнали да се грижат сериозно за павирането на софийските улици. Дотогава са били със заварената от турско време кал и тук-там рядко е имало каменна настилка. След като общината сериозно се заела с прогонването на калта и локвите, всеки ден се полагали стотици метри паваж.

Ето че най-дългият за времето си булевард „Фердинанд“ (днешният Васил Левски) вече е застлан под километричен конец с новите сиенитени блокчета, изкопани и обработени в подножието на планината Витоша. Там са работили с пълна пара трите смени на няколкото кариери за сиенитени блокчета.

Народът в столицата е бил доволен безкрайно, защото това си е било началото на края на вечните улични калища и непроходими места с вода едва ли не до кръста.

Да, но общинската уловка е била в това, че всички собственици на домове е трябвало да заплатят материала от павета от собствения си джоб! Започвали да получават известия колко паваж е положен на улицата пред двора им и колко квадратни метра им се падало и трябвало да ги заплатят. А самите сметки били умопомрачително високи, направо астрономически. Дори на някои места се оказали по-големи в пъти от цената на собствените им имоти.
Но какво да се прави, българинът по природа си е пестелив, затова семействата решили да седнат и пресметнат стойността на сиенитените блокчета, квадратурата за улично покритие, надниците на майсторите.

Изобщо, в крайна сметка се заели да изпълняват павирането самостоятелно. Но въпреки това решение било непосилно да покрият извънредно големия разход за цялата галимация. Затова им дошла друга брилянтна идея - да бутнат паянтовите си къщурки (повечето все още са били не от тухли, а от кал, залепена върху ковани дъски и летвички) и така да дадат парцелите си за застрояване на високи кооперации на плъзналите предприемачи. Така сумите за паважа щели да паднат поне до десет-петнадесет пъти, защото щяли да се делят между новите обитатели на апартаменти.

Речено - сторено.

При софийските предприемачи започнали да се наемат новите партиди, завърнали се от Западна Европа архитекти, някои кадърни, други - не толкова, но какво да се прави - такива кадри не са били така многобройни, както днес. А от своя страна общината разсрочила плащането на паважа за цели 20 години (и, разбира се, си курдисала съответните лихви).

И така, полека-лека, София започнала да изменя облика си с нови жилищни сгради и с нов паваж.

И нашата къща в Разсадника с голямото дворче също бе погълната на един по-късен етап от бума на строителното разширяване.

"Отчуждиха" имота ни, както и няколко околни за нуждите на новодошлите софиянци. Въпреки, че днес къщата я няма, а спомена избледнява с всеки изминал ден, понякога, когато си мисля за моето детството, виждам нея, двора и и призраците на двете щъкащи в него осиротели кокошки. Там са и лудият петел, черешите, дюлята, ореха, трите сливи и все още някак усещам с ноздрите си Витошката прохлада. Полъхът й понякога се чувства дори и днес, в сезона на горещините.

Така е, някои чувства, уханията, дъхът на мокрия паваж от витошки сиенит, аромата на розите в градината, липите, дрънченето на трамваите – никога не ще могат да се забравят.

Понякога, ненадейно, усещанията ми се повтарят на съвсем неочаквани места из света, в който пътувам.

Но винаги са със същата сила и са еднакви като тези в моето детство.

Така беше и днес, още когато започнах да пиша заглавието върху белия лист, та стигнах до тази последна точка тук.

Препоръчани материали
kolio

Рейтинг : 1025

08.07 2020 в 13:42 1
+ 0
- 0
Хубаво..