Сипвай: разказ от Здравка Евтимова

Здравка Евтимова 18 ноември 2018 в 10:54 9093 0

Ашладисаните джанки, всичките до една, бяха съсечени съвсем при корена, направо до земята. Не бяха дялкани със секири – видя Елена. Бяха ги съсипали с трион, със сигурност бензинов, мощен. Някои от затритите фиданки бяха забучени в земята, други лежаха захвърлени, пъпките още неоформени, мястото на присадката леко удебелено, стволовете грижливо варосани. По-силните дръвчета бяха расфасовани на няколко пръчки с еднаква дължина. Мъж с големи обувки, номер 44, дори 46, беше скачал върху клоните, за да ги прекърши и натроши.

Елена гледаше опустошения двор, погледът ѝ докосваше отрязаните дървета, които бе присадила преди пет години. Беше се радвала на всяко прихванало се дърво, беше ги кастрила, беше ги пръскала, беше обработвала наранените места със стиктал, прескъпа овощарска замазка. Висока, тънка като змия, жената стърчеше в оголелия си двор - изсушена змийска кожа, захвърлена насред март с неговото скъперническо слънце. Стоеше парализирана, изгризан от ръжда железен кол, но скоро ръждата падна, остана желязото.

Жената се наведе над едно от отрязаните дръвчета, вдигна го от земята и с ъгловати, черни като болест крачки го понесе към къщата. Върна се, натрупа едно - две - три - четири унищожени дръвчета, стисна наръча в остра вълча хватка, завлече го в плевнята, после очупи страничните клонки и подреди стеблата на спретната купчинка. Върна се обратно, наведе се, стисна зъби и подхвана да събира другите смазани дръвчета. Някъде по това време едно хлапе с кестенява коса почти до раменете, момиче в пижама на гърдите с Ана от "Леденото кралство", на гърба с Елза от същото кралство, излезе, напъхало боси крака в големи гумени чехли.

Детето видя баба си, погледна към двора, където като замръзнали гарвани лежаха ашладисаните сливи-петровки. Детето нищо не каза. Започна да плаче, високо, като куче, което са блъснали със желязна лопата. Така скимтеше хлапето, но старата въобще не дойде да го утеши.

- Бабо – прошепна то.

Лицето му беше кална локва. Стъпкана в калта картинка от книга с приказки, мърляв нос и мокра яка на хубавата пижама от "Леденото кралство" беше това дребно хлапе.

- Отрязали са ни петровките, бабо.

- Отрязаха ги – отсече жената.

- Няма да имаме сливи – каза детето и отново захлипа. Кучето в гласа му, смазано под лопатата, хъхреше – така се чуваше наоколо и ако човек не видеше хлапето, щеше да си каже, че, горкото, сигурно умира.

- Няма да имаме – отсече високата жена. – Измий се и млъкни.

Детето се опита да млъкне, не успя съвсем, все пак малко притихна.

- Ела да ми помагаш, Дамянке. Ще изкопаем дупки. Ще насадим нови дръвчета. Ябълки.

Хлапето замаза лицето си с ръкава от "Леденото кралство", после с другия, чистия ръкав на меката пижама обърса носа си и изглежда се успокои.

Точно тогава, току до портата пред къщата, един висок и строен мъж с коса, която приличаше на подпалено огнище, толкова рижа беше - тоя мъж, облечен в оранжево яке, оранжеви маратонки и оранжеви джинси, не човек, а оранжева торта, извика колкото му глас държи:

- Ехо-о-о!

Високата жена обърна глава към него, след това отново се съсредоточи въврху овошките, които беше натрупала на внушителна купчина.

- Честито, Елено! – извика мъжът и помаха с ръка.

- Благодаря – каза жената. – Ще запомня.

После взе правата лопата, бавно, спокойно се приведе да огледа нещо пред себе си. Без суетене заби лопатата в земята и направи дълбока копка.

- Сигурно много ти е кеф – отбеляза оранжевата торта и отново махна с ръка.

Елена не му отговори. Продължи равномерно, съсредоточено да копае дупката, оформи я - 50 на 50 сантиметра - и се зае да я издълбае колкото трябва. При нея дойде детето, облечено в избеляло розово яке, избелели дънки и гумени ботуши, точно както трябва да е облечен човек, когато се налага да се справи с тежка и важна работа. Донеси търнокопа – каза жената.

След около две минути дребното се показа от вратата на мазето. То не можеше да повдигне тежкото желязо, и дръжката беше дълга, затова започна да тътрузи инструмента по земята. Сивокосата не отскочи да му помогне. Мъжът с оранжевата коса се подпря на лакти върху зида, който опасваше двора, и започна да си тананика мелодията „Защото снощи правих кекс”. Детето не го погледна, продължи напред - като багер, който блъска да разкопае скалист терен.

Прибирай се веднага – на терасата се показа млада жена, стройна, и тя в пижама – розова, пухкава, на гърдите с Ана от "Леденото кралство". – Децата трябва да слушат майките си, не бабите. Децата не циврят - не се виждаше коя фея живееше върху гърба на пижамата ѝ.

- Здравей, мила! – извика оранжевият мъж. – Страхотна си.

- И ти – отвърна жената. Заедно с нея се усмихна и Ана от "Леденото кралство".

- Много хубава снаха имаш, Елено! – подвикна оранжевият глас.
----- ----- -----
Намерили Риж Димитър до пощата в оранжевото му яке и оранжевите джинси. Видях го, като го докараха при баба – на места косата му беше мокра и приличаше на загасващ огън, на места беше суха и рижата печка на главата му още гореше.

- Много е зле – каза баба и отвори с палец и показалец едното му око. Беше кървясало – но не това е опасно, дори аз го знаех. Опасното е, че клепачите се бяха подули като калъфки на възглавнички. И бяха жълти.

- Дали са му камшик – определи баба Елена.

- Да не искаш да кажеш, че са го били с камшик по очите? – попита майката на Риж Димитър.

- Искам да кажа, че са му дали да пие чай от камшик и може да ослепее – обясни баба толкова спокойно, че жената, червенокоса, остра като кълбо бодлива тел, подскочи.

– На - каза тя на баба. - На! – извади тесте пари. Никога не бях виждала толкоз стотачки – като съкровището от Еловия лес в една приказка по телевизията. – Излекувай го. Дано не ослепее.

- Хората викат, че ти си намерила начин да налееш момчето с някаква гадост, задето ти е отсякъл джанките – подхвърли ниско бащата на Риж Димитър - толкова ниско, че гърлото му се обърна наопаки и думите паднаха, гъсти и кървави на земята.

- Ако на тебе ти отрежат джанките, ти с перо ли щеше да го галиш? – попита баба. Много равно и дълбоко го изрече, сякаш казваше на мен: – „Айде заспивай. Утре рано ще копаем дупки, за да садим нови дръвчета.”

- Значи ти го наля с чай от камшик? – каза обърнатото наопаки гърло на онзи човек, старият Риж, който беше по-висок от сина си с пожълтелите клепачи.

- Ако аз го бях наляла, отдавна щеше да е ослепял, вярвай ми – каза баба Елена. - Искаш ли да не ослепее?

Онзи мълчеше.

- Питах те нещо – натърти баба Елена.

- Искам да вижда.

- Трийсет млади черешки утре да ми докараш в двора. Точно трийсет, колкото фиданки ми съсипа синът ти. Десет от най-ранните, десет хрущялки и десет бели.

- Ама ... - гърлото на стария Риж се беше върнало на място, но още не можеше да си намери гласа.

- И няма да ослепее – каза баба.

- Добре! Добре! Добре! – кресна навитата на кълбо тел жена.

- Добре! – викна стария Риж.

- Дамянке – обърна се към мен баба. – Донеси ми шишето за очи. Бързо. Измий си ръцете и ела да му държиш очите отворени.

Страх ме беше. Голям страх, клепачите му бяха дебели - колкото корицата на „Пипи Дългото чорапче”.

- Стегни се да не те оставя без обяд, Дамяно – скръцна ми баба и аз забравих за Пипи. Държах отворено окото, като че беше вратата на кокошарника. Тя сипваше от шишето за очи и изведнъж:

- Дамяно! Затвори му окото и не трепери, че ще те плесна през устата.

- Боли го!– изтървах се, без да искам. – Той стене.

- Ще те плесна през устата - каза. – Я задръж шишето.

Аз го задържах и тя ме плесна през устата.

- Нека дядо дойде да му държи другото око отворено – изфъфлих.

Тоя път баба не каза нищо, дръпна ми ухото много силно и нареди:

- Веднага отвори окото на човека.

Клепачите на лявото око от жълти се бяха боядисали в страшен светло-кафяв цвят. Отворих другото око и щях да се напикая. Беше червено като червения светофар, когато все още работеше преди месец-два пред хлебарницата на двете сестри Дона и Дида.

- Сипи му от шишето за очи, Дамяно.

- Не мога.

- Сипвай!

Стиснах зъби, по-точно - не ги стиснах, а си ухапах дясната ръка да не трепери и сипах от шишето в червения светофар на окото. Червеният цвят започна постепенно да става човешки, много бавно - такъв един жълтеникав, после запълзя към розово, накрая побеля като нормален клепач.

- Виждаш ли ме? – пита баба Елена. – Тебе питам, келеш. Виждаш ли ме?

- Да – изстена Риж Димитър. - Виждам те.

- Ако още един път стъпиш в моя двор... никого повече няма да видиш.

Тогава жената, навита на макара тел, се хвърли и целуна ръката на баба ми.

- Аз...аз.. щях да те заколя – каза старият Риж.

- И синът ти щеше да ослепее – отсече баба, после се обърна към мене. – Дамяно, отивай да прочетеш две страници от „Пипи дългото чорапче”. Ще те изпитам. Ако заекваш, докато четеш, ще те изхвърля да спиш на пейката пред кметството.

Боже, знам, че си някъде много далече оттука, но не можеш ли да кажеш на Пипи да го събуе това дълго чорапче и книгата да не е толкова дебела?

- Трийсет дупки 50х50х50 сантима. Да са изкопани утре до три часа следобед – уточни баба. - На мястото, където ми бяха сливите петровки, да има засадени трийсет черешови фиданки.

- Добре, Елено – измърмори старият Риж. – Ще ги имаш.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови