След него дойде лед: разказ с продължение от Здравка Евтимова

Здравка Евтимова
16 февруари 2019 в 11:08 | 4068 |0

Баща му хем кашляше, хем го боляха гърдите, като си поемеше въздух. Лежеше вкъщи, фелдшерът по телефона му обясни да се маже с мед и нишадър, но мазилото не помагаше и Мария, майката на Васко, се обра до голо откъм пари и тича до три различни аптеки. Мъжът лежеше и мълчеше.

- Как си бе? – питаше го Мария. Васко беше спокоен. Лицето ѝ не се тревожеше, че баща му ще умре. Човекът мълчеше. Ако се оплачеше, тя щеше да му се скара: – „Ще търпиш!“.

И той търпеше. Не охваше, защото беше мъж, който не пухти и гледа да е тихо и кротко около него. Васко и сестрите му, двете близначки, ходеха на пръсти, носеха му чай, дори майката на Васил донесе едно шише ракия и я сложи на стол пред мъжа си. След половин час ракията в шишето не беше намаляла и майка му изведнъж така погледна Васко, че сърцето на момчето се стегна сякаш някой го хвърли във вряща вода.

- Тате – прошепна момчето. – Защо не пиеш? Виж, ракия!

Баща му поклати глава. Той имаше само едно момче - Васил, което носеше името на дядо си Васил, най-прочут акордеонист в Радомирско, Пернишко, Кюстендилско и навсякъде, където има акордеони в България. По едно време баща му махна с ръка. Това беше лоша работа. Така бе махнал, когато Васко го попита как е мама. Мама Мария тъкмо бе родила двете близначки, всяка тежка колкото един хляб. Голям зор видяха, докато тези две хлебчета станат деца като мене и тебе и проходят. Колко мед им купуваха и колко желязо продадоха на скрап. Няколко месеца мислеха, че в главата на едната има тумор.

Тогава баща му пак не искаше да пие ракия и гледаше през прозореца, като че на пътя имаше ров, пълен с отрова. Добре че Господ беше наблизо и рече: – „Това дете няма никакъв тумор, само дето му се съмнявате. Давайте му мляко всеки ден и ще стане по-яко от мене“.

Какво търсене на скрап беше! Васко какво свирене на акордеон изсвири – а главата му беше зелена като зелен домат - ни умееше музика да изкара, ни да пее. Той беше най-некадърното дете измежду всичките братовчеди в родата и си викаше – „Защо съм толкоз негоден бе!“. Нямаха избор. Сестрите му, всички по-дребни от него, отидоха да метат площада за шепа стотинки. „Какви хубави деца“ - казваше майка им. „Дори онова с тумора е толкоз хубаво. Другото ще го изучим за началник в „Чистотата“ или за певица.“

Добре че Господ е жалостив и добър, че обадил на Васковата майка:

- Жено, стига глупости! Детето няма тумор, а глисти и не в мозъка, а в корема. Ходи при Елена билкарката. Тя ще ти даде лек и тази щерка ще стане най-дебелото и най-хубавото измежду трите ти деца.

Така и стана.

- Дай, Елено, билка срещу глисти. Господ ми каза, че няма тумор – майката на Васко рекла на Елена.

- Ти на скенер води ли я Яничка? – попитала билкарката.

- Не, но Господ сам ми го каза.

- Ти я води на скенер - запънала се Елена.

- Елено, с тебе досега сме се разбирали. Ти си улава и твърдоглава като чука, с който ковем пирони в оградата, но аз съм по-улава и по-твърдоглава от тебе, жено. Като ти казвам, че Боже мой ми каза, значи ми го е казал. Дай ми трева срещу глисти с добро.

Тогава Елена бръкнала в едно чекмедже, после в още едно и така ровила в общо шест чекмеджета и все измъквала треволяк. После бръкнала в пазвата си и извадила пари.

- На ти, Марийо, вземи. Води детето на скенер, па тогава ще ти дам тия треви срещу глистите.

Няма какво да пишем повече по тоя въпрос. Скенерът казал:

- Детето няма никакъв тумор. Има глисти и не в мозъка, а в коремчето – точно както бе обяснил Господ на Васковата майка преди четири дни.

Язък за парите, дето потрошиха за скенер. Оттам Васил вече завинаги повярва, че Господ знае много повече от скенера и се обажда на майка му. Обаче сега що Господ не вземе да им обади какво да правят с болежката на баща му? Стана ясно защо – след два дни ракията в шишето до леглото бе изчезнала и изкъркана до капка, значи баща му полека идваше на себе си и щеше да оздравее. Доста се измъчи обаче.

Сигурно Господ се беше запил някъде и затова не се бе обадил. Васил го разбираше. Горе на небето няма такива добри пиячи като баща му, а сам да пиеш е все едно някой да ти нареже с нож акордеона от три страни. Нито можеш да свириш, нито можеш пари да изкараш – язък че носиш името на дядо ти Васко. Дядо му като подкара граовското хоро, не само народът, камъните в Пернишко, Радомирско, Кюстендилско и Благоевградско скачаха да играят.

- Господ свири по-добре от мене – отсичаше дядо му. - Някой път му се спи и тогава аз му свиря, но той е много по-кадърен от мене.

- Откъде знаеш бе, дядо? – попита го веднъж Васил.

- Чувам го как свири – отвърна дядо му. – Всеки ден го чувам. Нови песни ми свири в главата, аз само ги повтарям след него. Но ти като се роди, Васе, сине, само тогава не го бях чул какво свири и сам си го измислих. Честен кръст. Викам му – Боже, роди ми се внук и моето име носи, Господи! Благодаря ти! Сега ще свиря тъй, щото момчето да е яко и да се научи като мене да те чува, та да радва народа на сватба, на кръщене, на рожден ден и да утешава народа на погребение, на развод, на смърт и на раздяла. Ти за всичко си дал песен, Господи. Голям си - да знаеш! 

Откъде ти идват на ум тия песни и тия звукове, направо си ме смаял. Небето е твое, земята и ние сме твои. И хубостта край няма. Даде ми такъв красив внук – хубаво дете и силно. Не го бива да пее никак, но ще го науча да те чува, Господи, та като мене да успокоява жени и народ при любов и яд. Браво, че позна за внучката ми, Боже! Няма тумор, а глисти. По-натам можеш да ме оставиш. Имаме една шашава билкарка, Елена се казва.

Треви ходи да пасе и събира. Сигурно както аз чувам как ти свириш, така тя чува кои треви събираш да ни лекуваш. Затуй търчи и суши билки като тебе. Много е проклета, да го знаеш от мен. Ако беше моя жена, Господи, можеше да я заколя и голям грях щях да сложа не само върху себе си, ами върху цял Радомир. Нямаше кой да чува при какъв треволяк ходиш ти. Мерси много, Господи, за внучката. Оная, улавата Елена, сега ще я изцери от глистите.

Моля те, Господи - ще ти свиря още двайсет години. И пиян да съм - ще ти свиря, и да умирам, пак ще ти свиря. Пази улавата Елена. Да е здрава. Да е жива. Тя ни даде парите за скенера и скенера им се скарал: – „Марш оттук! Детето си е наред.“ Жив и здрав да си, Боже. Благодарско.

- Елено, детето има глисти както ми беше казал Исус – рекла Васковата майка. – Как да ти върна парите за скенера, жено? Ако ти давам по два лева на седмица, трябва сто години да ти ги давам, а аз толкоз дълго няма да живея. Мразя да копая градини, Елено. Ако ти окопая градината и я мразя през цялото време, всичко в нея ще изсъхне.

- Ще връщаш, когато можеш.

- Това значи никога - прекъснала я майката на Васко.

- Щом значи „никога”, значи никога – потвърдила Елена. – Но кажи на мъжа ти да не ми вика пред хората „улавата Елена”. Ти знаеш, че акълът ми е на мястото си.

- Не става. Ще ти вика „улавата Елена“. Така разправяше – „Господи, дай здраве на улавата Елена!“. Чух го как се молеше за тебе.

Елена пак започнала да рови в едно чекмедже, във второ, в трето и така до шест.

– Да ти откраднем един мобилен телефон, какво ще кажеш? – предложила майката Васко, обаче още плюнката не била изсъхнала в устата ѝ и улавата Елена започнала да връща треволяка – две сушени листа в едното чекмедже, другите две във второто и така до шест.

- Какво правиш! – викнала Мария, Васковата майка, много изненадана.

- Не ща краден телефон – казала Елена и това също било черно на бяло доказателство, че умът ѝ се преместил там, дето не трябва.

- Добре, нищо няма да ти даваме и нищо няма да ти крадем. Дай ми треволяка срещу глистите.

Елена, каквато е дълга и тънка като вилица, се засмяла. Това при нея много рядко става, да я видиш да се смее е все едно да спечелиш десет хиляди лева от лотарията.

- Аз ще ти направя отварата, дето трябва да пие детето. Ще ти кажа колко пъти да я пие – подхванала Елена. – Обаче има две тънкости…

- Тъни ги колко искаш – съгласила се Мария. – Кога да дойда да взема бъркоча?

- Ще уври след час и половина.

- Слушай какво сега, Елено. Ще ходя да сваря супа от картофи и пиле и ще ти донеса. Ти няма кога да готвиш. Още нещо ще направя. Ще кажа на моя да не ти вика „улава,“ но не разчитай много. Сигурно няма да стане. Ще направя на твоя син Христо едно такова нещо, че да му потръгне в любовта. Снаха ти го проби на решето, да знаеш. Като искаме да се подиграем на някой мъж, викаме: – „Мацките и тебе така ще усукват, както жената на Христо го прави на две стотинки.“

Не знам какво точно се случило тогава. Сигурно Елена пак е взела да прибира билките по чекмеджетата, защото на това място майката на Васко казала:

– Ти па сега да не се докачи нещо, Елено? Аз ти го казвам честно. Ще гледам да направя нещо за твоето момче. Дано любовта се махне от главата му и да дойде в ръцете му.

… След два часа майката на Васко донесе варивото за сестра му. Васко само го помириса и без малко щеше да повърне. Добре че не си хвърли стомаха навън, защото беше ял луканка. Толкова му се беше прияло, щото ходи на гара на Радомир и както му беше зелена главата като зелена ряпа, захвана да пее. Не само пя, ами пробва да свири. Един дърт човек му извика:

- Момче, я спри, че срамиш свирнята на дядо си. Първо нека те научи, па тогава се изправяй пред народа.
Васко се засегна, но какво като се засегна – не засвири по-хубаво, само още по-голямо излагане направи. Запя. Знаеше две песни – едната „Аз съм Сънчо“ и другата - „Джелем Джелем“ на майка му. Не потръгна.

Започна да се изправя на ръце, на глава, на рамо – така се играело брейк, а брейкът беше най-хубавото нещо, което бе измислил Господ. Васко си мислеше, че чува как Господ играе брейк – на глава, на една ръка, на рамо - и той самият взе да прави така.

Народът - и стар, и млад - му мяташе стотинки в паничката. Васко имаше тройка по математика и се бореше за четворка, но четворката беше много далече оттук, чак до гара Перник, където хората ти хвърлят двайсет стотинки, не две и една. Но той се бореше, за да може да преброи колко пари са се струпали в паничката, докато се учеше да играе брейк като Господа. След това трябваше да сметне колко грама сирене да поиска от продавачката. Имаше добри продавачки - сипе им в ръката стотинките и те му решат задачата: толкоз и толкоз сирене. Но имаше гадни, които му крясваха: – „Сам си го изчисли, неграмотнико!”. Затова Васко взе да внимава в часовете по математика.

- Абе Марче, това дете да не е някое друго дете? – запита баща му, след като оздравя. – Аз докато сметна 22 плюс 29 на колко е равно, вдигам температура. Той шестица по математика донесе. Има нещо съмнително. Не може да пее, мучи, народът ми се подиграва. Свири все едно някой му е отразял ръцете.

- Отрязал друг път! – скочи дядото на Васил. Той беше луд в цялата си глава и ако някой обидеше внука му, налиташе веднага на бокс. – Ти, Пешко, нито пееше, нито свиреше. По математика повече от две така и не изкара, па не те хвърлихме да мреш – заяви дядо му. – Това момче моето име носи. Да го знаете и си го заровите в простите мозъци: който носи името Васко в тоя род, чува как Господ пее и даже понякога да не чува как Господ пее, понеже се случва човек да се напие, акордеонът му слуша! Песента ходи с името и ако някой каже нещо против внука ми Васко, ще му строша акордеона от главата. Ясно ли е?

Васко се засрами. С танцуване изкара за луканка – толкова хубава и апетитна, че яде, яде, яде, но по едно време се спря. Остави половината и реши – ще я даде на едно момиче, чиито сълзи беше изпил – Даме Дамянка. Господ нали беше казал: - „Ти, Васко, едно другарче ще имаш, което превръща глада в топла питка. Това момиче може от вятър да изплете пуловер, когато вали сняг. Вари ти лекарство от треволяци, ако кашляш.“

Васко запази най-хубавата половинка, не точно половинка, по-малко беше, даже доста по-малко от половинка - и тръгна да я носи на Даме Дамянка. Беше студено, но не валеше.

Небето най-после се беше осъзнало и бе спряло с глупостите, но откъм Голо Бърдо се промъкна вятър. След него върху земята поникна лед.

Препоръчани материали

Няма коментари към тази новина !