Почти нямам работа за дребни покупки до Женския пазар, но все пак много често минавам оттам за обичайната си обиколка през почивните дни. Просто гравитирам по един и същ познат маршрут, подгонен от някакъв стар сантимент. Обичам да стъпвам по уличките, откъдето са минавали с прашните си обуща моите дядовци, баби, мама, татко, а сега е и моят ред.

Обичам да гледам прашните прозорци, малките щръкнали балкончета с парапети от ковано желязо, украсяващи ултрамодерните за 20-те години сгради. Приятно ми е да усещам под краката си кръпките асфалт, смело да стъпвам върху надничащите отдолу леко хлъзгави гранитни павета. Излъсканият метал на релсите си играе със слънцето, чието отражение за част от секундата ме заслепява. Интересното е, че отблясъкът може да се види дори през зимата, когато слънцето свети слабо и икономично, сякаш пести силите си за лятото.

Обичайно завивам към Синагогата и към Халите. Поглеждам по навик наляво, после надясно, сетне нагоре - към покривите за да приветствам учтиво сградите, те са ми стари приятели. Някои от тях в добрите си времена са имали пластична украса на входа, представляваща нещо като фамилен герб, или име на кооперацията с подобаваща фигура обединяваща някакъв художествен замисъл на съкооператорите, или както сега казваме „лого тип“. Над входовете на други сгради може да видите само пластична табела с орнаменти, а съдържанието е скромно - само годината на раждане на строежа, сиреч на построяването на сградата, примерно "1911", „1909“ и така нататък.

Синагогата

Но сега, от всичкия този изминал лукс, са останали само жалки огризки, някои напълно изоставени и неподдържани. Пластичните фамилни гербове и маркировките на мозайките във входа за годините на строителство – са поизтъркани, изпаднали или напукани, и изглежда вече не са нужни дори на обитателите им, свикнали да виждат всичко наоколо в процес на полуразпад.

Отминавайки тези полумъртви паметници, мислите ми са заглушени от скърцащата на завоя трамвайна мотриса. Въпреки всичкото стържене на тоновете железа едно в друго, слухът ми дочува и един друг, доказан с времето си звук. Той идва само от едно възможно място – издава го човекът, който кибичи вечно на пазара. А това е един слепец с тъмен шлифер. Кръстил съм го „Легендата“. За пръв път го видях като ученик, беше някъде през 70-те. Силно ме впечатли с постоянството си и необичайната упоритост да предлага от сутрин до здрач камъчета за запалки. Не зная колко хиляди камъчета от тях е продал през всичкото това време, но го помня този човечец от малък как трака с кутийката си и едновременно призовава купувачите да купят от стоката му. Когато се умореше да повтаря „камъчета за запалки, камъчета за запалки, камъчета за …“, просто продължаваше ритмично да поклаща ръка за да трака с кутийката и да подсеща пазаруващите за какво е застанал там. Същият си е - ето го там, стои като паметник на същото това място. Вкаменил се е в една поза, трака с кутийката, не е мръднал до ден днешен.

Трамваят отмина и ето вече съвсем отчетливо чувам как кутийката на „Легендата“ трака ли, трака в ръката му. Не знам името му и най-вероятно никога няма да го науча, но мисля, че ще бъде справедливо някой ден трябва да му построят малък паметник. Може и барелеф на „Човека с камъчетата за запалки“ или нещо такова, за да остане като вечен символ на Пазара.
Нека продължим с разходката из района. Ансамбълът на всички сгради, макар и както споменах да са ощетени от времето, съдържат в себе си духа на стара София.

Черквата "Св. Спас"

Този именно периметър ми е от любимите: на юг е скритата в подземията на банката стара черква "Свети Спас", която няма как да видите, освен ако не се вгледате по-обстойно в подземните оградени решетъчни помещения, минавайки пеша по тротоара до банката откъм бул. "Тодор Александров". Това може да стане единствено, ако вървите по пътеката до сградата и гледате надолу, пътувайки с автомобил не се вижда и ще я отминете незабележимо. Тази старинна, невидима черква ми е абсолютен фаворит. И то не само защото съдържа истории, тайни, преживелици, събития, изчезнала градинка и прочее, ами защото е построена върху старинна ранносредновековна църква, при това със същото име.

Черквата "Св. Спас"

Откога е съществувала изчезналата днес черква - наскоро след поробването от османците на град Средец (София) малката „Св. Спас” изникнала в стария църковен имот с разрешението на новите турски власти. Тя била вкопана около три метра в земята, с покрив и мижави прозорчета, гледащи почти на нивото на тревата в двора. До нея се слизало по два реда стъпала. Една година след Освобождението църквата-землянка „Св. Спас” била разрушена по нареждане на кмета Димитър Петков, както правели навремето с повечето сгради, включително полусрутени сгради, джамии и изоставени черкви. Заровили я набързо, за да строят отгоре и основите на нов храм. И така, през 1881 г. новата просторна, висока и красива църква „Св. Спас” се издига, с типичния за края ХІХ век архитектурен православен стил в смесица от базилика със седловиден покрив, от който се извисяват три купола. На мен лично, визията ѝ ми наподобява малко на днешната черква "Свети Георги", която е до 5-те кьошета.

Пред черквата "Св. Спас"

При англо-американските бомбардировки на София в края на Втората световна война сградата не напълно, но е разрушена наполовина. Оцелялата част е била възстановена и в нея са служили литургии до започването на строежа на Външнотърговската банка. След това е заличена от чертежите като сграда. И затова преживелият какво ли не „Свети Спас“, заедно с прилежащия двор и могилите, където са почивали вечния си сън първият български генерал Сава Муткуров и родителите на Иван Николаевич Денкоглу, дарител и защитник на поробеното софийско население – са изчезнали навеки от погледите ни. Останките от двете църкви са погълнати от подземията на банката.

Североизточно, точно срещу нея през булеварда е новата Римо-католическа черква „Свети Йосиф“, построена на мястото на старата такава (*за нейната история, интересни случки и събития, вътрешен интериор ще ви запозная подробно в следващия материал).

Католическата черква

Съвсем наблизо до Католическата черква, по-точно на 20-30 метра на ул. "Княз Борис I" 152, ще минете и покрай румънската православна църква „Света Троица“, строена в неовизантийски стил (Biserica Оrtodoxă Română „Sfânta Treime”). Проектирана е от арх. Грюнангер, за който ще стане въпрос и по-надолу, тъй като той е създал и фантастичния проект на софийската Синагога. По време на тежките бомбардировки през март 1944 г. куполът и входът на сградата са разрушени, но след 4-5 години са възстановени по оригиналния проект. Така са и до днес.

И ето, пред мен по ул. "Екзарх Йосиф "I се очерта и масивният силует на Централната софийска синагога, до която ще вървя и ще споделям мислите си, докато стигна до фасадата ѝ. Тя е построена по проект на големия архитект Фридрих Грюнангер, и осветена на 23 септември 1909 г. Общо взето, районът наоколо е абсолютно и неповторимо единствения периметър от около 400х400 метра в София, че може би и в Европа, който събира всички религии на едно място без да си пречат и без да се конкурират. Не е ли прекрасно?!

При това, почвата под краката ни просто ври и кипи от древно-римски разкопки, тракийски, съдържа дори най-стария надпис на иврит, който е от II век, крепостни стени, мозайки и раннохристиянски постройки.

Разсъждавайки за всичко това, вече стигнах до самата Централна синагога на улица Екзарх Йосиф. Стоя пред нея и се възхищавам. Изпъква със своята импозантност, величественост и донякъде притежава тайнственост и спокойствие. Без да съм пристрастен, тя е една от най-красивите и големи синагоги в Европа, при пътуванията си в чужбина имаме доста голяма база за сравнение, пробвайте и ще видите, че е по-красива от повечето други. Един неизвестен за нея факт е, че е имала модерно за времето си отопление с топъл издухван въздух, идващ от пода. Отвън, както и отвътре, тя си е величествена и красива сграда, гордея се с нейната архитектурна неповторимост и абсолютно автентичност. Тук са идвали да се молят главно еврейските буржоазни семейства от центъра на града, както и тези, които са живели наблизо, или по-точно от „Агадата”, т.е. от околните улици „Цар Симеон“, „Кирил и Методий“, „Сердика“, „Веслец“, и изобщо от околните пресечки в квартала.

Интересна е не само изключителната архитектура на сградата, която се вижда на картичките по-долу, но и местоположението ѝ. Всичко е мислено както от архитекта, така и от съвета на местната тогава диаспора, за да може географията на тази и всяка една синагога да е изключително удобна за посетителите. Това е било изключително важно. Отговорът на въпроса защо е било така ни дават предписанията на каноните по Талмуда, които озвучават, че през Съботния ден, който в юдаизма е седмият последен ден от еврейската седмица - не трябва да се работи (по-точно Шабат настъпва съответно в петък вечер и приключва в събота вечер). И поради това е допустимо вярващият човек да измине до 800 стъпки. Именно в тая връзка в миналото молитвените храмове са се строели тъкмо там, където в близост има компактно еврейско население. А наоколо е бил разположен столичният Рибен пазар на еврейския квартал, прекрасната улица „Търговска“, пълна с хотели, малки еврейски магазинчета, дюкянчета за всякакви стоки, адвокатски и ходатайски кантори и представителства на фирми (каква хубава изчезнала дума – „ходатай“, нещо като посредник или по-близка до днешната чуждица „медиатор“).

За улица "Търговска" и визията на тази истинска търговска улица ще напиша подробно в една от другите ни срещи с миналото. Макар че ул. „Търговска“ днес да не съществува освен в спомените на по-старите живи софиянци, все още не мога да отрежа пъпната връв, свързана с нея и семейството ми, и възпоменанията за нея, които трябва да пазя и предам нататък.
Крача напред, и изведнъж се сещам за всичките останали подобни еврейски молитвени домове в София, построени непосредствено след Освобождението за нуждите на тази диаспора. Може би ще трябва да се върна една полустъпка назад, за да поясня за мидрашите и синагогите: след Освобождението на България от османско владичество на територията на днешна обединена България е имало близо 40 синагоги. Тук, в столицата на България, е имало от двата вида молитвени домове - синагоги, или както ги наричали на езика донесен от преселението от Испания (ладино) „ел кал”. По-малките помещения са били „мидраш“ (или мидраши ) - молитвено-учебни зали, библиотеки и прочее, пристроени до големите синагоги или в дворовете им, където подробно са тълкували и разучавали свещените книги. Всяка синагога или мидраш са имали своите постоянни местни посетители. Ето накратко съществуващите през 30-те години на миналия ХХ век молитвени домове в София, за някои от тях може би не сте чували:

„Ешкеназската Синагога“ - намирала се е на ъгъла на ул. „Екзарх Йосиф“ и ул. „Будапеща“. Посетители са били дошлите евреи от Западна Европа, Русия и Полша, живущи тук, или пък гости на София. Едни от тях са били семейството на писателката Дора Габе.

Следващият молитвен дом в района (ако изчислим 800-те стъпки по канон, то горе-долу точно се пада) е била мистичната „Ючбунарска Синагога“, намирала се е на „Вито Позитано“, а в съседство е била залепено за нея малко едноетажно мидраше. Пиша, че е мистична, защото в дългите ми претърсвания от години на антикварните магазинчета в София и битаците никъде не мога да намеря картичка, или поне снимка на Ючбунарската синагога. Дори мога да споделя, че повечето от опитните антиквари откакто за пръв път чуваха за такава сграда, та и до ден днешен вдигат рамене, че не знаят, не им е попадало, а и не са виждали такова нещо. Самата сграда е изгоряла по време на бомбардировките над София през 1943-44, не е възстановявана. Въпреки че досега удрям на камък по тая тема, изключително ме забавлява представата за тогавашните шумни недели след Шабат, които обичайно са били най-подходящите за сватбарски дни. Представете си само шарени файтони с впрегнати два или три коня, препускащи в галоп, ведно с шумната глъчка, виковете на сватбарите, музиката, настроението, усмивките. И естествено - пълното щастие на младоженците.

„Синагога на Рохесим“ – намирала се е на днешната улица „Брегалница“ до ул. „В. Позитано“.

„Синагога в Дорт Бунар“ – в превод „Синагога в четирите кладенеца“ – както се е наричала местноста преди квартал Коньовица.

„Синагога в Лагера“- дори не подозирах, че в квартала, в който живея, е имало молитвен храм. Но всъщност в близките квартали "Красно село" и "Павлово" е живеела голяма част от софийското еврейство, които с инициатива на банките „Шалом“, „Труд“ и „Геула“ са били изградени околните кооперации с вътрешни дворчета.

Да не пропусна и няколкото мидрашета:

Мидраш на улица „Одрин“, между ул.“ Вито Позитано“ и ул. „Три уши“; 

Мидраш на ъгъла на бул. „ген. Скобелев“ и ул. „ Вито Позитано“, „Мидраш Ди Лос Мукидос“ (звучи на испански, но произхода и е както писах от пренесения език „ладино“) – това е бил неголям мидраш с посетители от предимно глухи хора. Той се е намирал на ул. „Нишка“ (днес бул. „ Тодор Александров“) между улиците „Кн. Борис I“ и ул. „Цар Самуил";

„Мидраш“ на ул. „Братя Миладинови“ и ул. „Нишка“. Носят се легенди, които съм чувал от едно старо еврейско семейство, приятели на баба ми, които навремето са емигрирали в Палестина, сиреч в днешен Израел, че никой, освен осведомените не е знаел, че през сградата на търговеца Мешулам, минавайки по необикновен полу-подземен тесен коридор е можело да се стигне директно до мидраша.

Може да завършим своята обиколка днес, стигайки до Халите.

Следващата ни среща ще бъде на площад "Бански", ще видите къде е, как е изглеждал този площад, имало ли е дотам жълтите павета, къде са спирали такситата, ще разберете къде е била къщата на Гео Милев, кой и кога е строил Католическата черква „Свети Йосиф“ и много друго.

Източници:
Личен архив,
Снимки и картички: личен архив,
The Bulgarian Jews: http://thebulgarianjews.org.il/
„Църковен вестник“, рубрика: Краезнание
Уикипедия