Къде и кога сбъркахме по време на т. нар. „преход“, за да стигнем дотук – България да е в дъното по доходи, свобода на словото и т.н., въпреки бодряшките тъпотии, които слушаме от правителството?

Има една приказка за умния и за глупавия турчин. Глупавият турчин, като види купола на някоя църква, вика: „Съборете храма на гяурите, камък върху камък да не остане!“ И събарят църквата. А умният турчин влиза на бял кон в нея и казва: „Превърнете таз хубава църква в джамия!“ Унгарците и чехите постъпиха като умния турчин: запазиха всичко добро, построено при социализма, стъпиха върху него и продължиха нататък. “Ний” постъпихме като глупавия турчин: унищожихме всичко добро и сега пъшкаме под развалините на социализма. Това не ни стига, така продължаваме и сега. Всяко новодошло правителство яростно отрича всичко създадено от предишното, опозицията яростно отрича всичко, което прави сегашното правителство и т.н. Трябва да си много тъп и много зъл, за да не виждаш и да не признаваш доброто, създадено от съперника ти, от противника ти, дори от врага ти. Раздорите между партии, раздорите между личности, тоталното безсмислено и безцелно противопоставяне - това ще ни доунищожи.

Ти си преживял “иманентно” и соц-а (когато си бил и забраняван), и прехода. Защо днес има толкова носталгия към въпросния “соц”?

Написах пиеса за един актьор - „Плач на ангел“; затворник, излежал присъдата си и излязъл на свобода, който след няколко месеца се връща гладен и отчаян, чука на вратата на затвора и моли: „Не искам на свобода, пуснете ме в затвора!“ В затвора и да не работиш - пак ти дават да ядеш. И да се разболееш - лекуват те без пари; и да не искаш, задължително спиш в затвора на топличко, в затвора, макар и минимално, всичко ти е осигурено. Е, нямало свобода... Свободата не се яде - за какво ти е?

В преувеличен план - така и народът, озовал се внезапно на свобода, неготов да бъде свободен, изпаднал в бедност и отчаян от свободата, започна да страда от носталгия по социализма, когато всичко, макар и минимално, му беше подсигурено. Е, нямало свобода... Или както казва Плутарх: „Бедствията докараха страната до такова положение, че, отчаяни от свободата, хората желаеха някакво по-малко робство.“

Би ли се съгласил със следното: че ерозията на паметта е част от пълзящото автаркийно разбиране за днешния човек – но и че това не е просвещенското “Аз” в развитие, а “Аз”-ът в стазис, самоманифестиращ себе си?

Аз-ът в стазис е летален “Аз” (както би казал д-р Коста Костов) - т.е. мъртъв “Аз”. Тази маниакална манифестация на самодостатъчност пак ли е на мода? Навремето, преди половин век, реагирах иронично:

Бог не бе достатъчен за себе си,
Бог почувства страшна самота.
И така за седмица
сътвори света.

Дори Бог не самодостатъчен. Илюзията за самодостатъчност е самоубийствена сама по себе си и засилва ерозията на националната, да не говорим за мировата памет.

А има ли ерозия на българската мисловност? Има ли умисъл в тенденцията на изчезващата памет, по Хайдегер?

Да, има умисъл в тенденцията на изчезващата памет, чужда умисъл в заличаването на националната ни идентичност – но в същото време мисля, че това е прекалено конспиративна теория, с която се спекулира, за да прикрием собствената си интелектуална леност. Мисловността не е колективен феномен, а индивидуална способност. Въпросът е доколко днешното общество ражда мислещи хора и какво е тяхното влияние върху немислещото общество.

Ще се съгласиш ли със Св. Тома от Аквино – и неговата Summa Contra Gentiles – че предимно езичниците нямат памет, т.е. че паметта се отглежда, култивира, по християнски?

Не познавам този труд на Тома Аквински, но ми е трудно да се съглася, че езичниците нямали памет и че паметта се култивира само от християнството, след като паметта на езичниците – например изкуството и философията на древните гърци - се оказва фундаменталната памет на човечеството, върху която възниква Ренесансът и цивилизацията в християнска Европа. Спирам дотук с Тома от Аквино, за да не сгреша поради невежество. Искам обаче да кажа нещо малко познато на широката публика. Печално известно е, че в началните си години християните с нечуван вандализъм „култивират“, сиреч унищожават езическата култура, до нас са достигнали само случайно недонатрошените статуи и недоизгорените книги на древните гърци и древните римляни. След като в началото на IV век император Константин Велики обявява християнството за официална религия в Римската империя и по същото време империята се разделя на Източна и Западна, става нещо странно: на Запад започва средновековното мракобесие, папа свети Григорий обявява невежеството за майка на благочестието и светските науки се преследват като ерес, а в същото време в Константинополския университет, наричан Магнаурска академия, и в още 9 университета във Византия, се изучават астрономия, геометрия, аритметика, философия, медицина, литература, право и други светски науки, наследени от езичниците - от древните гърци. 10 века по-късно става страшната рокада: след като турците обсаждат Константинопол, учените и писателите побягват на Запад, занасят там античните знания и това предизвиква Ренесанса, започва разцветът на изкуствата и науките в Западна Европа, а над Изтока пада глух и безпросветен петвековен мрак.

И “да бъде хлябът бял – не е достатъчно”, ако позволиш този свободен паралел.

Да, защо не. Може да се каже и за тогава.

Коя е собствената ти любима творба и защо?

Романът „Мравки и богове“. Това е своеобразен свод на моите философски и поетични виждания, на моите теми и сюжети, станали зародиши на повечето мои пиеси, там е дори и началото на „Български хроники“. Но обикновено авторът греши в своите самопреценки.

Струва ми се – поправи ме, ако греша – че ще останеш в пантеона на българската поезия (в популярен смисъл) с “Носете си новите дрехи, момчета”*, за сметка може би на други, още по-добри стихове. Обясни обстоятелствата около написването на това стихотворение, моля.

Обстоятелството е повече от анекдотично. Качвам се на такси, някъде в началото на 70-те години, шофьорът нервен, веднага започва монолог: “Носете си новите дрехи, момчета, да не ги носят любовниците на жените ви!” Това виц ли е, питам. Хич не е виц - и ми разказва за приятеля си, който умрял преди два месеца, а вчера видял любовника на жена му да носи новия му костюм. Битова история, но повикът „Носете си новите дрехи, момчета!“ остана да звучи в мен - и през нощта се роди стихотворението. Поезията направи тази проста фраза „Носете си новите дрехи, момчета!“ всеобхватна, всеки може да привнася в нея свой смисъл, свои преживявания, това направи стихотворението близко до всекиго, направи го популярно. Когато го пишех, разбира се, въобще не съм мислил за това, писането на стихове не е съзнателен процес.

Вероятно помниш, че Сократ в платоновия “Критон” казва, че да философстваш, т.е. да търсиш истината, означава преди всичко да помниш, и така да стъпваш на раменете на предните гиганти. Защо у нас няма приемственост на високата мисъл?

Да, в ония времена всеки философ е казвал на кого е ученик и на кого е учител. Ако кажа, че у нас тази приемственост бе насилствено прекъсната, това едва ли ще е оправдание. Може би по-вярно е, че дългото и задължително изучаване на марксизма уби в българите интереса към философията. За щастие, това не нанесе такива поражения в изкуствата.

Как виждаш развитието на България в момента? Аз, например, я виждам като опит за баланс между олигархични котерии, но всъщност – тройно усъвършенствана машина за бюджетни и евро-кражби.

Ако употребим метафора: невидима паяжина оплита всичко, всяко действие е блокирано, стоим примирено и чакаме: от коя цепнатина ще изскочи паякът да изсмучи кръвчицата ни.

А как си представяш България след 20 години, когато няма да те има?

След 20 години ли? Същата. За съжаление. Но след 50 години ще е друга.

Ако сега ти се обади Бойко Борисов, какво ще му кажеш?

Ами той ми се обади на Коледа, за Стефановден. Пожелахме си здраве.

Израснал си като православен, но се смяташ за тип нов “богомил”. Защо?

Не, не се смятам за нов тип богомил, но споделям някои възгледи на богомилите - че човек трябва да общува с Бог без посредници и най-важното: да не прави Бог съучастник в лошите дела на хората. А православната църква прави това - подкрепя всяка власт, каквато и да е тя, следвайки повелята на апостол Павел: „Всеки человек да се покорява на властта, що е над него, защото няма власт, която да не е от Бога и който се противи на властта, противи се на Божията подредба.“

Шукшин, Ахматова, Евтушенко. Кажи ми по нещо и за тримата – те са сред моите литературни идоли, повече или по-малко.

При Ахматова съм бил веднъж, или два пъти, през 1964 или 1965. Много искаше да дойде в България. Интересуваше се от новата българска поезия, наричаше нашия свободен стих бунт срещу схоластиката. Когато през 1966 година прочетох във вестниците, че на 5 март е починала, ще излъжа, ако кажа, че преживях трагедия. Шокът дойде по-късно. След седмица получих от Москва малка пратка, вътре бе внимателно опаковано томчето “Бег времени” с надпис на титулната страница: „Стефану Цаневу в далекую Софию. Анна Ахматова. 9 февраля 1966, Москва.“ Все едно, че получих писмо от оня свят! Шукшин го заварих в Киноинститута, завършваше, когато аз постъпих, живеехме в общежитието. Беше недодялан, грубоват на вид, но по детски добросърдечен, талантът му се разви мълниеносно, така мълниеносно и той самият си отиде. Вестта за смъртта му ме свари в Пловдив през есента на 1974, там в Стария град гостуваше група артисти от СССР, сред тях беше и жена му Лида, и понеже се познавахме от киноинститута, натовариха мен да ѝ съобщя, че Шукшин е умрял. По-страшна поръка не съм получавал. И не можах да я изпълня. Колкото пъти започвах, смутен и пребледнял: „Лида, трябва да ти кажа нещо много важно...“, тя се смееше: „Стефан, ако ще ми се изповядваш в любов, казвай го направо!“, „Нещо по-важно е, Лида...“, „Няма по-важно от любовта!“ - викаше тя и се смееше. Тъй и не можах да ѝ кажа, че смъртта е по-важна. А за Евтушенко съм говорил много. Сега не ми се говори. Бяхме приятели повече от 50 години. Още не мога да осъзная смъртта му.

Мнозина, особено твои почитатели, се питат: как така едновременно си дисидент, но си бил близък с всички творци при соц-властта?

Че съм бил дисидент, го чух по-късно, сам никога не съм се определял така. В онези времена хората на изкуството живеехме по-компактно - писатели, художници, артисти, музиканти посещавахме две-три заведения: Клуба на журналистите, Руския клуб, „Бамбука“, Унгарския ресторант, всеки познаваше всекиго. И аз познавах всички, но близък съм бил с десетина души: с Христо Фотев, Константин Павлов, Любомир Левчев, Недялко Йорданов, Иван Радоев, Йордан Радичков, Георги Марков, Станислав Стратиев, с художниците от Пловдивската група Георги Божилов и Димитър Киров. Радвах се и на добро познанство с някои писатели от старшата генерация: Атанас Далчев, Елисавета Багряна, Александър Геров, Радой Ралин, Валери Петров, Ивайло Петров. За колегите си от театъра не говоря, аз живеех с тях.

Но най-съкровената ми поетическа връзка беше с Константин Павлов и Любомир Левчев в началото на 60-те години на миналия век. Аз дори не ги познавах лично, но ние тримата едновременно и независимо един от друг бяхме започнали да пишем свободен стих, което бе посрещнато на нож - и това ни обедини, тримата започнахме да правим шумни рецитали, манифестът ми „Защита на свободния стих” беше последното „неримувано паве”, хвърлено в литературното блато, или, както писа тогава Атанас Далчев: „Свободният стих е защитна реакция срещу склерозирането на нашия стих.“ Вдигна се невероятен скандал, безконечни дискусии из всички вестници и списания, какви не ни наричаха: авангардисти (в ония времена това беше идеологическо ругателство), псевдоноватори, циници, рушители на социалистическия реализъм, проводници на упадъчна западна идеология. Вижте само заглавията на някои от статиите, писани против нас: „По синусоидите на безпътицата”, „Новаторство и лъженоваторство“, „Не даваме Яна на турска вяра!” Странно защо, но тъй нареченият социалистически реализъм се идентифицираше с класицизма (не само в литературата) и свободният стих се възприемаше като негов враг и рушител. Към това - като прибавим и една „малка“ подробност, че в ония времена във всичко задължително се подражаваше на Съветския съюз, а там тогава свободен стих не съществуваше - става още по-ясно защо свободният стих се преследваше не само като литературна, но и като идеологическа ерес...

Преди да пусне заключителната редакционна статия, изразяваща становището на ЦК на комунистическата партия и пътеводните мисли на Тодор Живков, тогавашният главен редактор на „Литературен фронт” Славчо Васев, стар анархист, ни извика тримата в редакцията и ни каза: „Момчета, вие сте разгромени. Но вие сте победителите.“ Така и излезе. Постепенно започнаха да пишат като нас - дори тези, които ни бяха анатемосвали. Днес всички пишат свободен стих свободно и естествено, както си казват добър ден, без да подозират какви битки сме водили за него. Може би е нескромно, но трябва да го кажа: в началото на 60-те години на миналия век ние тримата - Константин Павлов, Любомир Левчев и аз - променихме стила на българската поезия. Който не вярва - да разгърне стихосбирките, издадени преди 1960 година.

Безспорно и наистина вдъхновяващо. Но все пак как и защо стигнахте дотам, че да не си говорите с Коста Павлов в последните му години? Кое ви раздели?

Докато можеше да говори, а и после - до „Персифедрон“ във Военния театър, с Константин Павлов си говорехме и бяхме близки. След това - причината не е той, нито аз. Някога може би ще кажа...

Ако продължим, един вид, “четирите фази” на Гео Милев: ще ми кажеш ли кои са най-добрите, да кажем, 7 български поета след Лилиев?

Багряна, Далчев, Вапцаров, Константин Павлов, Фотев, Левчев.

Cool. Но и още: как се определяш вече към края на живота си – ляв, десен, оптимист, песимист?

Ляв, десен? Слава Богу, имам два крака. А знаеш ли стария анекдот за песимиста и оптимиста? Песимистът казал: „От това по-лошо не може да бъде.“ Оптимистът отвърнал: „Може!“ Е, аз съм оптимист.

Кои са по-младите от теб – в поезията и изобщо – които би могъл да споменеш с добро?

От тези, които познавам: Елин Рахнев, Георги Господинов, Васил Балев. И вероятно има още поне трима, които не познавам.

Понеже говорим за българската съдба: може ли да дадеш няколко съвета на сегашните и бъдещите поколения, тип Плиний Стари?

Богомилският съвет: да не допускат никакво насилие над себе си, откъдето и да иде то - от бог или от цар, от меч или от слово, дори когато е от обич!

Какво постигна и какво – не?

Тук сигурно трябва да измисля нещо остроумно, но не мога. Древният грък Софокъл беше казал нещо за последния ден...

Да. Но Едип Цар в онази фраза съжалява, че изобщо се е родил. Ти за какво съжаляваш?

Че няма да видя какво ще стане нататък.

Благодаря ти. Бъди здрав.

И аз ти благодаря, Ивайло.

Още на facebook.com/ivailo.noisy.tsvetkov
NB! Адвокатът на OFFNews.bg напомня: препечатването на този текст (изцяло или отчасти) става само с изрично писмено разрешение от OFFNews.bg и автора