Стоян Радев: Подмененото дясно и Кафка

Ивайло Цветков | 24 октомври 2016 в 15:44162800

Стоян Радев е театрален и филмов режисьор, член на Гражданския съвет на Реформаторския блок.

Да говорим ли за “десния човек” per se, или, поради девалвацията и изначалното недоразбиране на това понятие, по-скоро да говорим за “десния” като свободния, моралния, “цивитативния”, въобще decent човек?

“Дясно” в България все още значи чисто и просто “анти-комунистическо” – така че нашето с теб “дясно” не е онова строго дефинираното в западно-европейската история (което по-скоро стои в консервативната традиция на стария ред), а се отнася до специфичния опит на тези, които са се сблъскали с комунистическата диктатура на практика. Но да, добър въпрос - десният човек в България би трябвало да е този, който иска да сложи край на лъжата, да сложи край на тежката идеологическа манипулация, да се обърне към качествата на хората, независимо от тяхната партийна принадлежност, доколкото 45-годишният режим на КПСС/БКП разчиташе до голяма степен на обратното. И в този смисъл нашето е либерално-дясно, защото е свързано със свободата, която човек би трябвало да има, стига да зачита правото на другия и законите, които спазват всички. Така разбирам аз нашето дясно.

Аз пък така: консервативно, истинско християндемократическо, “Kulturkampf” дясно (с цялата условност и ирония, която влагам – но, във всеки случай, не просто частична немска подкрепа за мафиотската “народняшка” ГЕРБ). Давам си обаче сметка, че това минава и през етажиране на средната класа, която в момента у нас все още е в ембрионалния си период.

Най-вероятно минава и през традиция, която на наша територия е много крехка, лъкатушеща, чезнеща, въпреки някакви слаби кълнове. За мен консервативното дясно е онова на потеклото с устойчивия през годините морален профил, на дългия исторически разказ, който при нас - по ред стечения на обстоятелствата - е прекъснат. Тукашното дясно сякаш винаги е либерално, и в този смисъл то е и критикувано като такова. Но липсващите биографии не са най-съществената причина за тази специфика в най-новата ни история. По-скоро, понеже тоталитарният режим, наречен с ужасяваща ирония “власт на народа”, всъщност имаше фактическите белези на авторитарна, почти династическа власт, то нямаше как неговият своеобразен консерватизъм да не предизвика такъв либерален противовес.

Но пак недоразбиране, ако позволиш: поради липсата на традиция дори в елементарните понятия, “либералното” на моменти опира до ляволибералното, без да го съзнава.

Да, нагласите преливат една в друга, вече няма чисти политически жанрове, а и на различни места едно и също съдържание получава различни етикети. Ако вземем за пример САЩ, изпадаме в парадокс - защото там пък демократите са някак прогресивната линия, която се поддържа от интелектуалци, артисти и т.н. При нас позицията е същата, само че ние сякаш сме “републиканци” (смях). Но преди изобщо да говорим за “ляво/дясно”, “либерално/консервативно”, е нужна една политическа осъзнатост как въобще се “случва” обществото. Ние някак си избързваме да заемем позиции в различни лагери, без да знаем правилата на тази игра. Доста често хората стоят някъде, всъщност неясно къде, и някак си участват и се състезават, а то не се знае спортът точно какъв е, какви са критериите, какво значи да успееш в този спорт, защото липсват и теоретическите, и реалните фундаменти.

Т.е. няма я дълбочината на “кладенеца на Демокрит”, ако се доверим на стария Джон Гланвил.

Да. Имам син, който е в седми клас, разговарям с него и съм наистина затруднен в поставянето на фундамента въобще, защото не искам да избързам и да предопределя неговия избор в тази система “ляво/дясно”. Преди всичко искам той да разбере какво и защо е всичко това, защо човек е принуден да се справя с живота, използвайки подобни ориентири. И как той дори да нехае, дори да откаже да участва, ще бъде употребен – без да го осъзнава. Когато му разказвам какво се е случило през 45 години режим на една партия, забранила със закон съществуването на други, той не може да приеме това. Той казва “как е възможно?” Дори на 13, интуицията му работи - “и защо тази партия е постъпила така, те не са ли разбирали, че това е против хората, дори против тях самите?” И аз му казвам, “ами, там е работата, че човек, така улисан в собствения си страх, в яростта си, в алчната си отмъстителност, стига до истинско умопомрачение и, освен че насилва другите, почва да реже и клона, на който седи”.

Това е почти чеховско обяснение, и то от теб към себе си. “Замечательный день сегодня. То ли чай пойти выпить, то ли повеситься.”

(смях) Чудесно казано. Но, за да се отговори по-сериозно, за да се установят първопричините, представляващи фундамента, трябва да се води много дълъг и внимателен разговор, като се започне от “в началото бе словото” и “да бъде светлина”, или пък, ако някой предпочита Дарвин, като се тръгне по еволюционната пътека. Така или иначе, лесните отговори водят до опасни в своята глупост позиции, които включват вярването, че България на три морета се появява секунди след Големия взрив, а Русия го предхожда във времето и пространството - с уговорката, че ЦРУ отпреди това вече дърпа конците в уж непроницаемата тъма на нищото.

Дали и как обаче е възможно дясното да се пресъздаде? Да се измъкне само за косата като Мюнхаузен?

Това пресъздаване е равносилно на ежеминутно създаване. Изключително важно е да се разбере, че дясното е въпрос на случване. То не е лозунг, не е поза – това са леви атрибути. Дясното не просто говори, а извършва съзидателни действия - открито и в хармония с една изстрадана истина за човека и неговия свят. На местна почва трябва много да се работи, за да се прочистят наслагванията от годините на голямата идеологическа лъжа. Трудността се състои в това, че десният човек трябва да разклати порочната представа за стабилност, като едва ли не се обърне против себе си. Eдно от началата на Реформаторския блок беше “край на партийните назначения”. Ето и сега независимият Трайчо Трайков говори за меритокрация, т.е. в държавата да се правят избори само според достойнствата и заслугите на хората. Но, ако РБ не използва получената власт, за да разположи своите кадри на високи позиции, то положението му започва да изглежда много нестабилно. Защото, разбира се, най-силна подкрепа имат именно тези, които образуват свои кръгове, които правят “трикове” (по Лукарски). Само че това противоречи на дясната, анти-комунистическа логика. Тогава? Тогава трябва да зарежеш близката перспектива, да разбереш, че усилията са дългосрочни и последователни, въпреки превратностите, и че все пак в по-далечен план, рано или късно, тази обратна на меритокрацията парадигма ще се разруши. И то по-силата на един естествен справедлив закон, на който трябва да останеш верен.

Ако приемем, че псевдодесният мафиотски балон ГЕРБ се надува до предел и скоро ще се спука, какво е следващото?

За да има следващо, някой трябва да е съхранил алтернативата. Ако всички са участвали в играта, трудно ще се намери такъв. А като няма, започва надуването на поредния балон от подобията на предишните.

Хайверената “левица” плюс перфидното ДПС - от което мафиотско цяло, впрочем, ГЕРБ са съставна част, да не кажем доминираща. Т.е. олигархичното статукво ще се “събере” наново от своите liquid metal-части, досущ като лошия Терминатор на Робърт Патрик.

Случва се непрекъснато. Като препращаш към кино: спомни си “The Changeling” на Клинт Ийстууд - отвличат детето на Анджелина Джоли, после полицията й връща друго дете, като твърди, че е нейното. Полицията отчита резултат в разследването, но тя казва, “не, не, това не е моето дете”, а те я обявяват за луда. Това става с всеки демократичен проект у нас. Той бива отвлечен, после го връщат, но това вече не е той. Ако някой започне да вика, да дава знаци, “ама чакайте, детето е сменено”, те му казват, “ти си луд”. Т. нар. “реформаторска опозиция” - Радан Кънев, Гроздан Караджов, Христо Иванов - в момента е в ролята на тази героиня, казва нещо толкова естествено, колкото “това дете не e нашето”. Проверимо, кристално ясно, но наоколо започват да крещят “тези са ненормални, искат да провалят всичко.”

Как да се противодейства на подмяната?

Връщам се към въпроса ти за преучредяването на дясното. За да придобие то действителна сила, която да неутрализира подобни вмешателства, трябва да се опре на истинските си устои, вместо на фалша. Защото, ако си говорим честно, като че ли основна грижа на така наречените десни става тяхната фасада, външните белези. “Десният” човек тук е много загрижен за вкуса си, за елегантната форма, която се мъчи да превръща в съдържание. Смятам това за дълбоко погрешно, губещо и малодушно. То върви с една срамежлива надменност: той смята, че ако е отворил заведение, в което има тухлички, дървени маси и един хипстърски шик, си е свършил работата. В смисъл, сервитьорите му могат да се бавят и гозбите да са студени – защото, в крайна сметка, ти някакъв еснаф ли си, та обръщаш внимание на тези битови подробности, виж къде си, виж витрината, виж каква музика звучи? И, сега, забавили сме ти картофите – какво от това, сервираме ти лимонадата в буркан, хелоу?

Т.е. дясното у нас си остава по-скоро културен, отколкото политически/граждански жест?

Във варианта, който описвам, дори псевдо- или в най-добрия случай суб-културен, защото същинската култура е плод на сериозен сблъсък с обкръжението, който произвежда възможен за живеене свят. Действително десният човек не би трябвало да е така суетен по отношение на облеклото си (в най-широк смисъл). В йерархията на неговите ценности важни позиции заемат почтеността, точната самооценка, реалният принос, обективният поглед, заслуженото уважение към авторитетите, като всичко изброено е включено във всекидневно действие, подлежи на непрекъснато доказване. Ако продължа с аналогиите от сферата на кулинарията и услугите, у нас може да попаднеш в полумутренско, полупарвенюшко заведение, в което някакви хора те посрещат с усмивка, гледат да се отнесат както трябва - за разлика от ситуацията в едни други, уж по-просветени места, в които има очаквания, че клиентът трябва едва ли не да се извини за безпокойството, защото някой е снизходил да го посрещне. Този някой обикновено има горд, “десен” профил... Само че, когато нещо се спука, когато някаква гнила постройка рухне, няма как това “дясно” да е алтернатива, защото то е изгубило цялото си време в занимание със своята козметика. А е трябвало да се вършат неща – скромно, последователно, наистина в обществена полза.

Сега вече зазвуча като Фихте. Тип, към Кант посланието явно е “ти, бе, бай хуй, ще ми говориш, че психотеологическото ти доказателство за света е същият стар довод за замисъла, ама в метафизични дрехи”? (смях).

Ще се направя, че това не съм го чул (смях). Щото Фихте двайсе пъти ми вися на оградата в Банкя… (смях) Но хайде пак по-сериозно. Политиката наистина е свързана с умението от индивидуални възгледи да се стига до колективни решения. Трябва да си говорил с много хора, трябва да си бил там, трябва да си свършил много работа. Няма как просто да оперираш от дистанцията на изискания си вкус. В този смисъл, като наричат Борисов “мутра”, му правят комплимент, защото в едно институционално срутено общество мутрите започнаха да играят действена роля, да стават рано. Да, мотивите са престъпни, но в края на деня отчаяният човек търси разрешение на каквато и да е цена. Това е ужасно, но още по ужасно е някой да смята, че може да му противостои, гледайки се в огледалото или, в най-добрия случай, възвишено гладувайки пред очите на отбрана публика като в онзи разказ на Кафка - “Издържливец на гладуване”.

“Ein Hungerkünstler”, по-скоро нещо като “артист на глада”. Но изумителен. И почти напълно неизвестен у нас, впрочем.

Да, там става въпрос за един майстор на гладуването, на който всички се възхищават и той се опитва да бие рекорди колко дълго може да не слага залък в устата си. По едно време хората спират да се интересуват от него, защото заниманието му става твърде себично. Той наистина минава всички рекорди и когато отиват да разчистят клетката, в която е седял насред площада на града, го намират почти слял се със сламата, но все още дишащ. Вцепеняват се от постижението, което е постигнал, а неговите предсмъртни думи са, “това не ми костваше нищо, аз никога не намерих нещо, което да ми е вкусно.” Не искам да се спирам върху богатството от смисли на тази притча - в контекста на нашия разговор я давам за пример само в едно от измеренията й. Кафка е направил горчиво самопризнание. Не би трябвало да се хвалим с това, което сме, с това, което умеем, ако ще то да е само по себе си изключително. В политически смисъл значение имат само качествата, които конкретно, активно и положително влияят върху живота на общността - не стига само да сме завършили тази или онази гимназия, да знаем седем езика.

Шест.

(смях) Не говоря за тук присъстващите, макар че и тях да ги подхванеш...

А какво трябва? Как трябва да работи обобщеният десен човек? Аз вярвам само в една посока – наричам я “гражданственост”, мой “принос” към превода на “civitas”. Онова имплицитно качество, което те кара да не се примиряваш – говоря на политическото поле – и постоянно да се опитваш поне да припомняш какви всъщност са изначалните ценности на свободното общество.

Най-доброто припомняне е действително да свършиш нещо, което да остане, което да бъде припознато от широката общност като добро и полезно. Ще дам пример от своята сфера, аз някак съм бил част от това - раздържавяването в театъра; трябваше да се докаже, че е възможен свободен пазарен механизъм, който произвежда качество. Това се случи с Мариус, това се случи с Камен Донев – стоял съм в непосредствена близост и до двамата, знам какво усилие и съсредоточаване коства. И ето това ми се иска да се става по-често и на други места.

Но ето и субтрактовка: в малкия свят можеш да допринасяш, като си изхвърляш боклука разделно или не отнемаш предимство при шофирането, но в големия – и там е питагорейският catch - можеш да свършиш нещо само чрез властта. Т.е. ако в момента например си част от “казионната”, фелационистка спрямо Борисов част от Реформаторския блок, властта видимо те превзема като същност и губиш всяка изначална идентичност (дори ако приемем, че си я имал).

Факт. Въпросът е, че хората, за които говориш, са предварително превзети, т.е. лишени от идентичност. Те не са претърпели катаклизъм, напротив – с тях се случва това, което им е присъщо. А защо такива недоразумения са номинална част от дясното: ами защото в малодушното си битуване, обсъдено по-горе, то ги е допуснало. Затова е важен строгият критерий.

Как евентуалното “пресъздадено дясно” да избегне тази, един вид, насилствена апория? Т.е. след като си отговори на стратификационния въпрос “кои и къде са нашите евентуални избиратели”?

Ако не черпиш ресурс от сивата икономика, трябва да разчиташ на тази, която е на светло. Много е важно “пресъздаденото дясно” да разширява влиянието си не чрез разрастване на собствения си апарат и клиентела, а чрез стимулиране на независимото качествено производство. Трябва да се създават условия добрите професионалисти да могат да вършат работата си, но не като ги обгрижваш с привилегии, а като с политически средства предотвратяваш нечестните опити за влияние. И, като спомена “евентуалните избиратели”, нека кажем и това, че десните партии винаги са получавали даром техните гласове - заради идеята, не заради някакво доказано качество. В отговор на тази безкористна подкрепа сините лидери са проявявали надменно нехайство към потенциала на тази не малка група, прахосвали са този потенциал, вместо да употребят за добро енергията му. Ще дам пример. При правителството на “вечно виновния” Костов, 1997-2001, имаше едно лайфстайл/гражданско списание, наречено “Егоист”, може би си спомняш.

Да. Горе-долу.

(смях) Спомняш си сигурно и това, че то влизаше в общуване с чувствителни, любопитни, наблюдателни хора; то самото представляваше някакъв ресурс по това време. Имаше такива идейни резервоари и в други медии - и в театъра, и в музиката, и в литературните издателства, и извън сферите на изкуството, в научните среди и къде ли не. Шегувам се, като казвам “вечно виновния” Костов, но за мен по онова време се пропусна политическата възможност с помощта на подобни ресурси да се създаде културeн щит, който да не позволи така лесно корупцията да завладее манталитетните нагласи на хората. Не казвам, че политиците трябваше да облагодетелстват тези кръгове - те само трябваше да имат уши да ги чуят, да имат съзнанието за общата им мисия.


(следва)

Още на facebook.com/ivailo.noisy.tsvetkov

NB! Адвокатът на OFFNews.bg напомня: препечатването на този текст (изцяло или отчасти) става само с изрично писмено разрешение от OFFNews.bg и автора.

Препоръчани материали