Стоян Радев (част 2): Умните, красивите и старецът Зосима

Ивайло Цветков | 28 октомври 2016 в 10:00111610

Стоян Радев е театрален и филмов режисьор, член на Гражданския съвет на Реформаторския блок.

Първата част на интервюто с него вижте ТУК.


Ако - за целите на разговора - приемем, че двамата с теб сме част от независим културен елит, каква е нашата парменидова свръхзадача?

Първо, да започнем с оздравителна самокритика. Защото, ако не харесваме състоянието на нещата, трябва да поемем нашата част от отговорността за случващото се. Вие с Явор Гърдев в подобен разговор обстойно разработихте темата за жертвата и “виктимизацията” – на всякакви равнища в България може да се открие нагласата, че честното, умното, доброто е погубено от някакво нечестно, тъпо, злонамерено обкръжение. Това е една уютна позиция, в която дори споменатият от теб независим културен елит се чувства едва ли не комфортно, така да се каже той е elegantly wasted (смях). Но ето тук ние трябва да бъдем жестоки към себе си и да кажем, че това е малодушно и, ако искаме нещо да се случи на политическата територия, да почнем да го правим, а не да трупаме аргументи в полза на невъзможността. Не говоря за екзистенциален избор, а за практически.

Нещо като антиинтелектуалната философия и вид “самобичуване” на Бергсон?

И това, но не само. Ние съвсем конкретно трябва да потърсим и открием собствените си грешки, като на първо време тръгнем от решението, че умението да свириш на музикален инструмент, без да гледаш нотите, и прочие лични културни достижения не заслужават политически последователи. Ако продължим да вярваме в обратното, то значи да признаем собствената си политическа несъстоятелност. Огромната трудност е да се заемеш със структурирането на живота на общността (а политиката е тъкмо това) и съвсем естествено произтича от отказите, които трябва да направиш в собствения си живот. Включително преподреждайки ценностните си приоритети, като най-отгоре бъдат поставени само тези твои качества, които директно служат на общото. Нищо не става без жертва. Без твоето собствено изчезване. Дясното, особено християнското дясно, би трябвало да е наясно с това.

Да престанем да се чувстваме жертва, а да помислим за саможертва?

По-точно не може да се каже, благодаря. Но аз искам да сложа още по-дълбоко пръст в раната. Смятам, че така или иначе точно този наш елит, както го нарече (или “умните и красивите”, както вече му викат, уви, пейоративно), е по-скоро облагодетелстван от съдбата. Всъщност целият наш дискомфорт е свързан пак, така, с едно козметично неудобство, то пак върви към “това не е по вкуса ми”, по “моя изискан вкус”. В крайна сметка, ние сме положили някакви усилия да развием у себе си качество, което ни осигурява известни средства за препитание, освен това имаме чудесната възможност да си въобразяваме, че “стоим” над другите. И още по-чудесната възможност да увеличаваме виртуалния си комфорт с добавена реалност, общувайки с високата култура на света. Ей това е най-жалкото – като политически жест, като политическо послание. Това е абсурд. И тогава, след протестите, на този фон дори превърналият се в нарицателно за злодей Делян Пеевски започна да става симпатичен - дотолкова, доколкото аз твърдя, че в координатната система на настоящото ни разсъждение той не е глезльо. Че той преживява истински тежки времена.

Т.е. ние сме в състояние на вид хуманитаристична “augmented reality” (ако приемеш шегата), а той, милият, всеки ден става рано, и работи по 13 часа на ден за превземането на държавата?

Той извършва отвратителна работа, но я извършва. С огромни поражения върху собствената му душа и наоколо, включително върху едно невинно множество. В замяна сигурно получава удовлетворението, че е много важен, но, знаем, краят за всички на тези земя е един и същ. Все едно, той носи неговия си кръст.

Но това е обърнат “кръст”. Да не бъркаме “горе” с “долу”, в чисто кантиански смисъл.

Във въведението на “Възкресение” Толстой обръща внимание на това, че рано или късно всеки човек, каквото и да прави, се снабдява с благовидно оправдание да го върши. Особено когато моралният релативизъм е повсевместен (да не забравяме, че в кривото огледало на професионалната завист дори Георги Господинов беше привидян от “безпристрастните” му колеги като един “Делян” на родната литература). В този ред на мисли ние няма как да смятаме, че “лошите” дефинитивно осъзнават себе си като такива, или пък че, ако не го знаят и ние им го кажем, те ще се засрамят, ще освободят охраната, ще върнат парите и ще си тръгнат.

Хм. Да пробвам по памет: “Взрослые люди не переставали обманывать и мучать себя и друг друга. Считали, что священно и важно не эта красота мира божия, данная для блага всех существ, - красота, располагающая к миру, согласию и любви, - а священно и важно то, что они сами выдумали, чтобы властвовать друг над другом.” Т.е. тези думи на Толстой повдигат и изобщо въпроса за зрелостта на нацията.

Зрелостта на нацията е толкова по-голяма, колкото повече тя е готова да приеме истината за себе си. Ако я сравним с човешкото същество, то ще се съгласим, че “зрял” наричаме този човек, който съзнателно е избрал да разсъждава върху поуките на своя често пъти горчив опит и да приема с достойнство това, което е постигнал със собствени усилия. Изкусително, но незряло е да се откажеш от “познай себе си” и да се впуснеш в обяснения колко големи боклуци са останалите. С други думи, за мен е по-интересен въпросът не дали Бокова или Георгиева щеше да бъде по-подходящ генерален секретар на ООН, а дали въобще е сериозно да смятаме, че проядената от корупция България заслужава неин представител да заеме този висок пост? Не би ли трябвало атестат за способността ни да подреждаме света да бъдат измитите съдове вкъщи?

Ти би ли се занимавал с политическа дейност? Или вазовото “учений – с умът”, в едно евентуално бъдещо “предприятье”?

Аз неслучайно станах част от Гражданския съвет на “това, което имаме като политическа коалиция Реформаторски блок” (смях). Говоря за новосъздадената организация след гражданските протести от 2013/14. Имах обаче условия, които не се изпълниха. Още тогава настоявах за наистина нова партия, която произтича, както от преддеветосептемврийските и следдесетоноемврийските традиции, така и от конкретната енергия на гражданите, демонстрирана открито в дългите протестни дни. Модерна партия, преосмислила и надраснала осакатените в (пост)комунистическата матрица опити за промяна.

Но хомогенна?

Да. И тогава някак си ми беше обяснено, че това няма как да стане, защото всеки отговаря за своя си електорат, макар и застрашително намалял. Нямало как ДСБ да се разпусне, нямало как ДБГ да не се цели във властта, нямало как да минем без СДС, без структури, обвързаности, разграничения, стари ангажименти и събудени нови амбиции – познатите до болка оправдания, които съдействат за персоналните кариери, унищожавайки общия здрав смисъл. Това, което можех да направя, е да оглася публично несъгласието си. Направих го. Публично се противопоставих на коалирането с това, което “имаме като политическа партия ГЕРБ”, при предложените тогава условия. Нейсе. Виждаме, че онова, което стана с организацията след това, не прилича на нищо.

Или “на нищо не прилича”.

(смях) Да, срамота. Но, сериозно, не бих обръщал гръб на тези процеси - строго политическите. И то, ако щеш, само защото бих влязъл в противоречие със себе си - когато казвам, че някой нещо трябва да направи. Засега разполагам главно с изводите от собствения си провал още в пролога на тази пиеса, но те също имат своебразна ценност. Историята познава случаи, в които от загубата пораства витално послание.

Аз съм “специалист” по културологичните провали, повярвай ми. Но не се отказвам от разбирането, че апостолската дейност не бива да спира.

Когато срещу теб има огромен ресурс, най-вече финансов - ти започваш да се чудиш на какво можеш да разчиташ. Като казваш “апостолска дейност”: моята тогава наивна представа беше свързана с това, че все пак ресурсът – това са хората. Стига да влизаш в достатъчно ясно общуване с тях, стига твоята “проповед” да се ражда от искреното съчувствие към споделената между всички ви потребност. И така фактическата липса на средства да бъде компенсирана от естествената сила на обединената енергия. Смешно е, че т. нар. “българско дясно” се оплаква от липса на финанси и прибягва до изконно леви призиви. Защото, нали, уж лявото беше онова бедното, онеправданото - ама виж при нас как се обърнаха нещата. Така де, надявах се на съмишленици.

Това ми звучи донякъде наивно, но може пък аз да съм твърде “киник”. Но по-важното: какъв всъщност е грехът на реформаторите? Св. Амброзий казва, най-общо, че може и да не се минава “през саможертва”; преведено, ако говориш убедително, they will follow.

Грехът е първороден. Убедително говорене, казваш... Има едно разсъждение на Ортега-и-Гасет, в което той твърди, че хората своевременно не обърнали внимание на откритието на Коперник, защото, в контекста на отдавна господстващия религиозен мироглед, то просто им изглеждало маловажно.

Вертикалната църковна власт, да. Но сега имаме забележителни реформаторски министри-хелиоцентристи. Даже, бих казал, хелиотропи.

(смях) Иронията ти е брилянтна, както винаги. Но ще ми позволиш да се върна към нещо, което споменах по-рано - преди година-две, в нашия с теб безкраен разговор. Говорих за неосъществената връзка между десните партии и подкрепящите ги избиратели. За това, че подкрепата идваше покрай назованата посока, а не заради истинското умение на лидерите да водят натам. И понеже имаше несъответствие, подкрепата намаляваше. Обсъждайки сегашната ситуация, ще повторя, че непременно трябва да открием механизма, който позволява дясната обществена енергия да се съхранява, да не се пропилява, защото няма как иначе да се натрупа ресурс за промяна към добро, който да противостои на олигархическия капитал. Едно пълноценно лидерство вдясно не може да се състои без действително опознаване на хората, които то има претенцията да представлява. Трудно е, защото те са различни, те са свободни, те са критични, те са самоуверено предприемчиви, най-малкото такава е тяхната характеристика на хартия. И тогава - връщам се към Коперник и Ортега-и-Гасет - важно е да си готов да приемеш, че дори да си направил велико откритие, то може все още да стои встрани от масово припознаваните нужди на обкръжението, и няма как благодарение на него да получиш лидерска легитимация. Трябва да имаш смирено разбиране, за да извървиш, заедно с останалите, пътя до онзи въглед, който започва да “твори свят” за всички.

Мисля, че сме на ръба на историческия логичен процес на сливане между власт и капитал – и ако евентуалният нов десен проект се забави, това сливане ще му отнеме всички изначални реквизити. Пясъкът изтича неумолимо. Коментирай.

Да, ние говорим за дългосрочна програма и търпение, но трябва да отчитаме и динамиката на настоящето – пясъкът наистина изтича и един силен момент отново може да бъде изтърван. Сещам се за настоящата президентска кандидатура на Трайчо Трайков - извън всякакви интриги и недостатъци по отношение на коалицията, която я издига. Той самият и хората, които привиждат в него разумен избор, не трябва да пропускат възможността да свършат максимално много работа. Банално е, но бих напомнил, че и най-дългият път започва с важни малки крачки. В предизборния клип Трайчо Трайков върви. А че ще се ходи дълго и изтощително, е ясно. Сещам се за филма, който направихме с Гого Лозанов, “И България е една голяма грешка”; той, апропо – беше замислен като оптимистична творба, доколкото тръгнахме от фройдовото “Америка е една гигантска грешка”. Ние казваме “и България”, стискайки палци да заприличаме поне на онзи уж “сгрешен”, но все пак свободен свят. Въпреки лишеността от действителни традиции на родна почва, през едно ужасно продължително симулиране на демокрация, тя най-накрая да се случи - дървеният човек да придобие плът. Мисля, че малкото момче-робот от “Изкуствен интелект” на Кубрик/Спилбърг чака 2000 години, молейки се пред статуята на Синята фея от “Пинокио”, открита в някакъв лунапарк, да го превърне в истински жив човек (смях).

Хайде пак Кафка: в неговата “Amerika” Карл трябва да преодолее институционалното и лично презрение към отделния човек, за да му помогне, да се загрижи да него.

Дълъг, мъчителен път, с някаква светлина в края на тунела. Иначе, както ти предлагаш в някои твои текстове, трябва сериозен трус, който бързо да ни принуди да се променим. И в двата варианта, обаче, ако обсъжданото дясно не е готово да свърши работа, не е готово да разбере, че разликата между него и все още властващото комунистическо наследство не е просто в прическата, а в това да се доказваш с реално можене, загриженост за околните и почтеност на всички равнища, то отново възможностите ще бъдат пропилявани. Но нека да сме оптимисти.

Добре. Само че то и “Хамлет” е бил замислен като много жизнеутвърждаваща творба (за да обслужи донякъде елизабетинския ред), но някак си самият герой след това е повел автора към това в края да се изнасят трупове.

Ако пак цитирам Ортега-и-Гасет, той много смешно и находчиво казва, че човек не прилича на Хамлет, на героя Хамлет, нито на актьора, който изпълнява Хамлет - а на цялата пиеса “Хамлет”. Ти си и Хамлет, и Гертруда, и бащата, който се връща от отвъдното, и брат му, когото упрекваш, и всичко това си ти – животът ти е самата драма, трагедията. Подобно нещо пише Фройд за Достоевски: отговорът на въпроса колко били братята Карамазови е “всъщност братята са един човек – самият автор, Фьодор Михайлович”. В него е и изстъплениeто на Митя, и стигащата до лудост цинична проницателност на Иван, и припадничавият отцеубиец Смердяков, и ангелоподобният Альоша. Когато проумее това, зрителят/читателят, десен или ляв, осъзнава всъщност колко прилича на враговете си и така разбира с кого първо трябва да се пребори.

“Главное, убегайте лжи, всякой лжи, лжи себе самой в особенности. Наблюдайте свою ложь и вглядывайтесь в нее каждый час, каждую минуту.”

...казва старецът Зосима още в началото на романа. По моему, с теб тук няма какво повече да добавим.


Още на facebook.com/ivailo.noisy.tsvetkov

NB! Адвокатът на OFFNews.bg напомня: препечатването на този текст (изцяло или отчасти) става само с изрично писмено разрешение от OFFNews.bg и автора.

Препоръчани материали